О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 197
София, 13.11.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение в закрито заседание на тридесет и първи октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев ч. гр. дело № 3445 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. Й. Ш. от [населено място] срещу определение № 473 от 09.07.2018 г. по в. ч. гр. д. № 360/2018 г. на Врачанския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 77 от 02.04.2018 г., постановено по гр. д. № 915/2017 г. на Козлодуйския районен съд.
Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска същото да бъде отменено, като делото се върне на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по разглеждане на предявения иск.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника [община], в който изразява становище, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано предвид липсата на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки за ангажиране компетентността на касационната инстанция по спора, респ. за неоснователност на частната касационна жалба.
В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран въпрос, който според жалбоподателят е от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на същия е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.3 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, а именно: допустим ли е положителен установителен иск за собственост на земеделски имот против общината при действието на разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ, когато правоимащите или техните наследници са пропуснали в преклузивните срокове по ЗСПЗЗ, чрез административната процедура по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ и чрез специалния иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, да заявят тази земеделска земя и тя не им е реституирана в тези срокове, поради новооткрито доказателство за правото на собственост. Твърди се, че в обжалваното въззивно определение този въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, практиката на Върховния касационен съд, актове на Конституционния съд на Република България и актове на Съда на Европейския Съюз като актове на последния не са посочени, а са цитирани решения, постановени от Европейския съд по правата на човека.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд, с който е потвърдено първоинстанционно определение, преграждащо по-нататъшното развитие на производството /чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК/.
С обжалваното определение е потвърдено определение № 77 от 02.04.2018 г., постановено по гр. д. № 915/2017 г. на Козлодуйския районен съд, с което по реда на чл. 130 ГПК съдът е върнал исковата молба и прекратил производството по делото като е приел, че предявеният от частния жалбоподател положителен установителен иск за собственост е недопустим, поради липса положителната процесуална предпоставка от кръга на абсолютните, а имено на правен интерес за водене на иска.
Констатирано е, че първоинстанционният съд е сезиран с предявен от частния жалбоподател против [община] установителен иск за защита правото на собственост по чл.124, ал.1 ГПК с предмет земеделски имот в землището на [населено място], общ. К. представляващ нива от 7.741 дка. в местността „Под Г. път”, парцел 7, кв.63 по комасационния план на селото към 1946г. В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че наследодателката му М. П. Ш., починала през1987 г., била собственик на процесната нива на основание нот. акт № 165/1946 г., както и че възстановяване правото на собственост върху нивата по реда на ЗСПЗЗ не било искано от нейните наследници и не е провеждана административна процедура по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ, нито е предявяван иск с правно основание чл.11, ал. 2 от същия закон за тази земя, при което на основание чл. 19 ЗСПЗЗ нивата била предоставена на ответната община и тъй като, специалните срокове за възстановяване собствеността върху процесната нива били изтекли, то единственият начин за ищеца, да защити правото си на собственост върху нивата, е да предяви срещу община [населено място] установителен иск за собственост на същата.
За да потвърди правния извод на първоинстанциония съд за недопустимост на производството, въззивният съд е приел, че с нормите на ЗСПЗЗ законодателят е предвидил реституирането на земеделската земя, какъвто характер има и процесната нива, да се извърши не по силата са самия закон, а след провеждане по инициатива на правоимащите собственици или техните наследници, в посочени в закона преклузивни срокове, на административна процедура, а при пропускане на срока за административната процедура, чрез предявяване на специален иск в посочени от закона /ЗСПЗЗ/ преклузивни срокове. Прието е, че към момента на предявяване на положителния установителен иск за собственост на земеделската земя на 20.07.2017 г., тези срокове са изтекли и е формулиран решаващ правен извод, че сроковете установени в ЗСПЗЗ, в които следва да се поиска от правоимащите реституция на земеделската земя имат преклузивен характер, поради което те се прилагат служебно от съда като пропускането им води до прекратяване съществуването на субективното право на реституция за правоимащите.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 ГПК.
В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на II г.о., намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, тъй като при така поставените в основата на обжалваното въззивно определение решаващи правни мотиви, формулираният от касатора правен въпрос относно значението на новооткрито доказателство за правото на собственост за водене на положителен установителен иск за собственост на земеделски имот против общината, при действието на разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ, когато правоимащите или техните наследници не са заявили възстановяването им в преклузивните срокове по ЗСПЗЗ, чрез административна процедура по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или чрез специалния иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, не е в състояние да обуслови допускане на касационното обжалване. Същият не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и не е намерил отражение при постановяване на съдебния акт. Изводът, че съдебното производство по предявения иск подлежи на прекратяване, е направен след цялостна преценка на изложените в исковата молба фактически твърдения и съобразявайки предмета на спора, очертан с обстоятелствената част и петитума на предявения иск, при което е прието, че след като са изтекли всички срокове за реституиране на процесния земеделски имот, то липсва правен интерес от водене на иск за собственост, тъй като е преклудирано субективното материално право на реституция и същият е процесуално недопустим.
За пълнота на изложението следва да се има предвид, че съдебната практика е константна, че установителен иск за собственост на земеделски имот, независимо дали същият е бил включен в ТКЗС, ДЗС или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, принципно не би могъл да бъде проведен успешно, ако не е налице възстановяване на правото на собственост по предвидения в ЗСПЗЗ, респ. ППЗСПЗЗ ред, предвид конститутивния характер на актовете, с които се извършва възстановяването – Р № 658 от 22.02.2010 г. по гр. д. № 64/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. Съгласно задължителните указания на т. 3а от ТР № 4/14.03.2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, в случай че ищецът по иск с правна квалификация чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ – установителен иск за собственост към минал момент / ТР № 1/1997 по т.д. № 1/97 г. на ОСГК на ВКС/, не е подал заявление в срока по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ или не е предявил иск по чл.11 ал.2 ЗСПЗЗ до изтичане на крайния преклузивен срок, посочен в § 22 ПЗР ЗИДЗСПЗЗ (ДВ, бр.13 от 2007 г.), т.е. до 12.05.2007 г., правото му да иска от поземлената комисия /сега общинска служба по земеделие/ издаване на решение за възстановяване на собствеността в реални граници ще е погасено. В този случай, дори и искът с правна квалификация чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ да бъде уважен, не би могло да се стигне нито до постановяване на решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността на земеделската земя в полза на ищеца, нито до възможност за образуване в бъдеще на административно производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на ищеца върху спорната земеделска земя. Поради това, в тази хипотеза ищецът няма правен интерес от предявяването на установителния иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, с оглед на което този иск е недопустим. Това разрешение е относимо и към хипотезата на предявен положителен установителен иск за собственост към настоящия момент по чл. 124, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 473 от 09.07.2018 г. по в. ч. гр. д. № 360/2018 г. на Врачанския окръжен съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 473 от 09.07.2018 г. по в. ч. гр. д. № 360/2018 г. на Врачанския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: