О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 282
гр. София, 29.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 4841/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г. С. от [населено място], С. област срещу въззивно решение № 216 от 05.06.17г., постановено по в.гр.д.№ 60/17г. на Софийския окръжен съд, ІІ с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 124 от 21.07.16г., постановено по гр.д.№ 944/15г. на Елинпелинския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от С. Г. С. против И. Н. С. искове с правна квалификация чл.108 ЗС за установяване, че ищецът е изключителен собственик на УПИ ІІІ-430 в кв.5 по плана на [населено място], с площ от 680 кв.м., заедно с построените в него лятна кухня, плевня и други подобрения; УПИ VІ-338 в кв.42, с площ от 875 кв.м., заедно с построената в него масивна жилищна сграда на един етаж и на УПИ VІІ-338 в кв.42, с площ от 930 кв.м.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесните имоти са принадлежали на Г. С. Т., който след смъртта си на 21.12.1989г. е оставил за свои наследници по закон трима синове – Б. Г. С., Ц. Г. С. и С. Г. С.. През 1991г. между тримата е постигната и одобрена съдебна спогодба по гр.д.№ 165/91г. на Елинпелинския районен съд, по силата на която процесните имоти са поставени в дял на ищеца в първоинстанционното производство С. С., който е уравнил дяловете на братята си парично. Страните по настоящото дело са бивши съпрузи, които са били в брак от 17.10.1985г. до 17.12.2014г., прекратен с развод по взаимно съгласие с решение по гр.д.443/14г. на Елинпелинския районен съд. Съгласно одобреното утвърденото от съда споразумение между тях придобитият недвижим имот по време на брака, представляващ семейно жилище в [населено място], [улица] остава в обикновена съсобственост между страните. От сключването на брака двамата са живели в жилищната сграда, като ответницата и понастоящем живее там.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че след смъртта на Г. Т. всеки от синовете му е придобил по наследство правото на собственост върху съответната идеална част от наследствената маса, по отношение на която ищецът е изключителен собственик и тя е негово лично имущество съгласно чл.22, ал.1 СК. За разликата над този размер /идеалните части на другите двама съделители/ е прието, че процесните имоти са придобити от бившите съпрузи в режим на съпружеска имуществена общност, тъй като придобиването е възмездно чрез уравняване на дяловете, което се презюмира, че е извършено със семейни средства. Твърдението на ищеца, че суми за уравнение на дяловете при спогодбата не са изплащани е прието за недоказано, респ. че материалната доказателствена сила на официалния свидетелстващ документ/съдебно-спогодителния протокол/ не е опровергана. Посочено е също, че в случай на неплащане на уравненията на дяловете съдебната спогодба не подлежи на обезсилване “ех lege”, а може да бъде развалена по реда на чл.87, ал.3 ЗЗД единствено по искане на съделителя кредитор по вземането за уравнение на дела, което не е сторено, но не и от съделителя длъжник. Изложени са и допълнителни съображения, че дори ответницата да не притежава права върху имотите по силата на възмездна сделка, тя притежава такива наред с ищеца по силата на изтекла в полза на двамата съпрузи още през 2001г. придобивна давност.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. При наличието и на трите кумулативно изискуеми предпоставки на предявения иск по чл.108 ЗС, допустимо ли е същият да бъде изцяло отхвърлен дори и в хипотезата на съсобственост и 2. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция и пред него доказателства, като изгради своите правни изводи не само на отделни факти, но и на връзката между тях и да ги преценява съвместно с всички доказателства по делото и с оглед неговия предмет и вида на търсената защита, доколкото по делото липсват основания за придобиване на процесните недвижими имоти, или на идеални части от тях по давност, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата И. Н. С. счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн. ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба –19.07.17г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално- правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба.
В случая поставеният от касатора първи въпрос, конкретизиран и уточнен от съда съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения, а именно: при предявен иск по чл.108 ЗС за признаване изключителна собственост и предаване владението на недвижим имот, подлежи ли той на отхвърляне изцяло, ако бъде установено, че ищецът притежава само идеални части от имота, а останалите идеални части са собственост на ответника или искът следва да бъде уважен до размера на притежаваните от ищеца права, обуславя изхода на спора, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато за даване отговор на същия при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като касаторът не се позовава на противоречие с никаква практика.
Вторият поставен процесуалноправен въпрос сам по себе си не обуславя изхода на спора, тъй като няма отношение към основното съображение на въззивния съд за отхвърлянето на иска, т.е. за притежавани на права от ответника по силата на правна сделка /съдебната спогодба/, а не по давност. Освен това по въпроса за задълженията на въззивния съд при преценката на доказателствата съществува богата съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено.
С оглед изложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение като на касатора следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 197,94 лв. /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/ по сметка на ВКС.
Предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 216 от 05.06.17г., постановено по в.гр.д.№ 60/17г. на Софийския окръжен съд, ІІ с-в.
У к а з в а на касатора в едноседмичен срок от съобщението да внесе държавна такса по с/ка на ВКС в размер на 197,94 лв. и да представи вносния документ по делото, като при неизпълнение касационната жалба ще бъде върната.
След изтичането на срока делото да се докладва за насрочването му в открито заседание или за прекратяване.
О п р е д е л е н и е т о е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: