О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 402
гр. София, 12.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 654/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. В. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 487 от 30.11.17г., постановено по в.гр.д.№ 746/17г. на Плевенския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост, както и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 1182 от 14.07.17г. по гр.д.№ 2070/17г. на Плевенския районен съд, с което на основание чл.124, ал.1 ГПК , вр. с чл.23, ал.1 СК е признато за установено по отношение на касатора, че С. Т. С. е собственик на 41697/57697 ид.части от недвижим имот – апартамент № 35, , съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56722.664.46.11.35, находящ се в [населено място], [улица], ет.7, с площ от 100,34 кв.м., заедно с прилежащите му избено помещение № 21 и таван № 3 и с което на основание чл.34 ЗС е допусната съдебна делба на този имот между С. Т. С. и Н. В. С. при квоти 49697/57697 ид.части за първия и 8000/57697 ид.части за втория съделител.
По делото е установено, че страните са бивши съпрузи, които са били в брак от 1983г. до 2016г. С договор за покупко-продажба, оформен с нот.акт № 155/14г. двамата са закупили процесния апартамент за сумата 57 697 лв., като част от продажната цена на жилището в размер на 41 697 лв. е заплатена с получено от ищеца в първоинстанционното производство С. С. обезщетение при освобождаване от военна служба. С оглед на това въззивният съд е приел, че придобитата с тези средства част от имота е негово лично притежание съгласно чл.23, ал.2 СК, а останалата част е придобита в режим на съпружеска имуществена общност, след прекратяването на която дяловете на страните са равни.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по следните въпроси: 1. Относно необходимите форма и съдържание на мотивите на въззивното решение при прилагане на процесуалните правила по чл.272 ГПК; 2. Допустимо ли е препращане към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК в случаите, когато въззивната жалба съдържа оплакване, че първоинстанционният съд не е обсъдил наведените в отговора на исковата молба всички доводи и възражения; 3. За признаване на личен дял на някой от бившите съпрузи; 4. За непосредственото включване на нормите на международните договори като съставна част от вътрешното право на Република България и придобиване на предимство пред норми на вътрешното законодателство по силата на чл.5, ал.4 от Конституцията на РБ; 5. Относно правомощията на националния съд/съдия да предоставя защита на правните субекти при оплакване от дискриминация и 6. Приложима ли е трансформацията на лично имущество по чл.23, ал.1 и ал.2 СК по отношение на вещното право(имущество), придобито по време на брака на името на двамата съпрузи в режим на съпружеска имуществена общност отчасти или изцяло с парични средства, съставляващи възнаграждение от трудово правоотношение на единия от съпрузите. Поддържа се, че първите три въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, четвъртият – в противоречие с решение на Конституционния съд на РБ, петият – в противоречие с две решения на Съда на Европейския съюз, а последният е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а също така че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на обжалваното решение.
Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС разяснения поставеният от касатора правен и въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
Първият поставен въпрос, както и свързаният с него втори въпрос не са решени в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС – Р № 237 по гр.д.№ 826/09., ІV г.о., Р № 120 по гр.д.№ 964/12 г., ІV г.о., Р № 324 по гр.д.№ 1413/09г., ІV г.о. , Р № 40 по гр.д.№ 4297/14г., ІV г.о и Р № 123 по гр.д.№ 7750/13г., І г.о. по приложението на чл.236, ал.2 и чл.272 ГПК, тъй като посочените в тази практика изисквания към мотивите на въззивното решение при препращане към мотивите на първоинстанционнто решение са спазени. В случая въззивният съд не само е препратил към мотивите на първинстанционното решение съгласно разпоредбата на чл.272 ГПК, но е изложил и собствени мотиви по съществото на правния спор, като е дал отговор на направените във въззивната жалба оплаквания. Ето защо по тези въпроси не е налице сочения допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване.
Следващият въпрос ”за признаване на личен дял на някой от бившите съпрузи” е твърде общо формулиран и не предполага даването на принципен отговор, поради което същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, нито е налице противоречие с представеното от касатора във връзка с него Р № 355 по гр.д.№ 430/11г., ІІ г.о., отнасящо се до различна от настоящата хипотеза, при която са намирали приложение разпоредбите на отменения Семеен кодекс от 1985г. Наведените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК доводи по съществото на спора не следва да се обсъждат, тъй като настоящото производство по чл.288 ГПК няма за предмет и в него ВКС не обсъжда нито доказателствата по делото, нито възраженията и доводите на страните по съществото на материалноправния спор, нито касационните оплаквания на жалбоподателя, а извършва единствено преценката по посочените в чл.280, ал.1 и 2 ГПК критерии – дали обективно са налице посочените от касатора общи и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване.
По отношение на четвъртия въпрос касаторът се позовава на противоречие с решение № 7 от 02.07.1992г. на КС на РБ по конст. д. № 6/92г., съгласно което международните договори, ратифицирани и влезли в сила за РБ и обнародвани в “Държавен вестник”, са част от вътрешното право на страната и имат предимство по смисъла на чл.5, ал.4 от Конституцията пред нормите на вътрешното законодателство, като поддържа, че въззивният съд е следвало да зачете правната сила на Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените. В случая въззивният съд не е взел друго становище по този въпрос и никакво противоречие с това решение на КС на РБ не е налице, нито посочената конвенция и по-конкретно нормите на чл.2 и чл.16, на които касаторът се позовава, противоречат на приложимите по настоящото дело правни норми, отнасящи се еднакво към адресатите им, независимо от техния пол.
Казаното важи и за следващия поставен въпрос, като неотносими към настоящия случай са представените във връзка с него две решения на Съда на Европейския съюз – от 08.04.1976г. по дело 43/75, Defrenne/Sabena и от 19.01.2010г. по дело С-555/07г., Seda Kьcьkdeveci/Swedex GmbH&Co. KG, касаещи равното заплащане на мъжете и жените за равен труд и недопускането на дискриминация, основана на възраст.
Последният поставен въпрос също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, тъй като по отношение на него не са налице посочените в ТР № 9/09г. на ОСГТК на ВКС, т.4 допълнителни предпоставки, а именно от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й.
Изричен отговор на първата част на въпроса е даден с т.4 на ТР № 5/13г. на ОСГТК на ВКС, като е прието, че в случаите на придобиване през време на брака с договор за покупко-продажба на недвижим имот на името на двамата съпрузи може да се установява пълна или частична трансформация на лично имущество, на основание чл.23, ал.1 и 2 СК, а от съществуващата константна практика на ВКС може да се направи категоричен извод за личния характер на средства, получени като обезщетение при освобождаване от военна служба, респ. на придобитото с тези средства по време на брака имущество.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК т.е. вероятна недопустимост на обжалваното решене поради наличие на заявен с отговора на исковата молба преюдициален спор по чл.30 СК, който не е разгледан. В случая в отговора на исковата молба жалбоподателката е направила искане, ако съдът признае, че вложените в закупуването на делбения имот парични средства в размер на 41 697 лв. съставляват парични средства на ищеца в първоинстанционното производство и са изключени от съпружеско притежание, да й бъде признато притежание върху тези му вземания и 1/2 ид.част от правото на собственост върху делбения имот. Тази претенция е конститутивна по своя характер и съгласно ППВС № 7/73г., т.3, б.”а” не е могла да се съедини за съвместно разглеждане в делбеното производство, а освен това е предявена чрез възражение при условията на евентуалност, поради което съдът не е имал никакво задължения да указва на касатора да я предяви под формата на насрещен иск, който да отдели за разглеждане в отделно производство, респ. да спре делбеното дело на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК.
Липсва и последното релевирано основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен ”contra legem”, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или “extra legem”, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е на лице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивно решение –значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване не може да бъде допуснато и на това основание.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 487 от 30.11.2017г., постановено по в.гр.д.№ 746/17г. на Плевенския окръжен съд.
О с ъ ж д а Н. В. С. от [населено място] да заплати на С. Т. С. от същия град сумата 2000 лв./две хиляди лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: