О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 259
гр. София, 09.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 5546/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. В. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 3 от 10.02.16г., постановено по гр.д.№ 342/15г. на Бургаския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 251 от 13.08.15г., постановено по гр.д.№ 1269/14г. на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от Л. В. П. против [фирма], [населено място] иск по чл.108 ЗС за ревандикация на имот с пл.№ 453 в кв.22 по плана на [населено място], [община] с площ от 23 200 кв.м., представляващ понастоящем – поземлен имот с идентификатор 61056.502.493 с площ от 13 506 кв.м.; поземлен имот с идентификатор 61056.502.492 с площ от 6467 кв.м.; поземлен имот с идентификатор 61056.502.167 с площ от 231 кв.м. и поземлен имот с идентификатор 61056.502.168 с площ от 392 кв.м.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с решение от 26.04.1993г. на ПК- Н. на Т. Я. З. е възстановено правото на собственост върху нива от 23.2 дка в м.”Б. тарлъ”, имот № 453 в землището на [населено място]. С договори за дарение от 22.12.1998г. същият е дарил на двете си дъщери Л. Т. Д. и П. Т. Г. по 1/2 ид.част от имота, без построените в него сгради и подобрения, които с предварителен договор от 01.02.1999г. са продали имота на ищцата Л. П., а в периода 1999г-2004г. са го отдавали под наем на ответното дружество, което упражнява фактическа власт върху него и понастоящем. С влязло в сила решение от 20.04.2009г. по гр.д.№ 616/07г. на Несебърския районен съд е признато за установено по отношение на Л. Т. Д. и П. Т. Г., че [фирма] е собственик на имота, като е прието че същият не е подлежал на реституция съгласно чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, поради проведено от държавата комплексно мероприятие. С оглед липсата на данни през посочения в исковата молба период от 1999г. до 2010г. ищцата да е владяла имота, въззивният съд е приел, че фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС не е осъществен и тя не е придобила правото на собственост върху него по давност. Изложени са и съображения, че ищцата не би могла да присъедини владението на продавачите по предварителния договор, респ. на техния праводател съгласно чл.82 ЗС, тъй като предварителният договор има облигационно, а не вещноправно действие и не е налице правоприемство.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. Представлява ли предпоставка за начало на давностно владение възстановяването на собствеността върху земеделска земя с решение на поземлената комисия и 2. Представлява ли предпоставка за присъединяване на давностното владение на продавача към това на купувача сключен предварителен договор с изрична клауза за предаване на владението.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая, с оглед приетото от въззивния съд за неоснователност на предявения иск, а именно че жалбоподателката не е установила владение върху имота след сключването на предварителния договор за покупко-продажба, респ. че същият няма вещнопрехвърлително действие и не е налице правоприемство между нея и продавачите по договора, първият поставен въпрос не обуславя изхода на спора и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, нито е налице противоречие между него и ТР № 10/12г. и ТР № 1/97г. на ОСГК на ВКС, на които същата се позовава в изложението, тъй като съдът не е взел друго становище по разрешените с тях въпроси. Освен това с в случая с влязло в сила съдебно решение е прието, че процесният имот не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ, респ. че решението на поземлената комисия не е произвело правно действие.
Липсва противоречие и с представеното във връзка с втория въпрос решение № 3 от 06.02.14г. по гр.д.№ 5459/13г. на ВКС, І г.о., с което е прието, че предварителният договор има само облигационно действие и не прехвърля правото на собственост, но ако въз основа на него е предадено владението като фактическо състояние от собственика, той е основание да се държи вещта от “купувача”, освен ако не е развален, тъй като настоящата хипотеза е друга – по делото е установено, че владение върху имота не е било предадено на касатора, като купувач по предварителния договор, въпреки посоченото в договора, както и че продавачите не са били собственици на имота, поради липсата на валидна реституция в полза на техния праводател. Във връзка с този въпрос следва да се отбележи, че в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че присъединяване на владение по смисъла на чл.82 ЗС може да има само при наличие на универсално или частно правоприемство, каквото в случая не е налице.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание ч.78, ал.3 ГПК жалбоподателката следва да заплати на ответника по жалбата сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 3 от 10.02.16г., постановено по гр.д.№ 342/15г. на Бургаския апелативен съд.
О с ъ ж д а Л. В. П. от [населено място] да заплати на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата 3000 лв./три хиляди лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: