О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
гр. София, 21.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3687/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Г. В. А. от [населено място] и на А. Л. Т., М. М. С. и П. Л. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 674 от 08.04.16г., постановено по в.гр.д.№ 2541/15г. на Софийския апелативен съд,VІІІ с-в, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 378 от 15.09.14г., постановено по гр.д.№ 229/13г. на Софийския окръжен съд в частта, с която е уважен иска на Г. В. А. против А. Л. Т., М. М. С. и П. Л. С. по чл. 73, ал.1 ЗС за присъждане стойността на извършени подобрения в УПИ ІІ-87 в кв.9 по плана на [населено място] за сумата 11 814.01 лв., представляваща разликата между сумите от 98 957.99 лв. и 110 772 лв. и вместо него е отхвърлил иска за сумата 11 814.01 лв., като е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен за сумата 98 957.99 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.03.13г., до окончателното й изплащане, както и решение № 190 от 22.05.15 г. по гр.д.№ 14/15г., с което е отхвърлена претенцията на Г. А. по чл.72, ал.3 ЗС за задържане на имота до заплащане стойността на подобренията.
По делото е установено, че със заповед № 362 от 27.02.1989г. на ОбНС – Б. на ищцата н първоинстанционното производство Г. А. е отстъпено право на строеж на жилищна сграда в парцел ІІ-67 в кв.9 по плана на [населено място] за сумата 2286 лв. на основание чл.13 /отм./ ЗС и чл.108 НДИ /отм./. Тогава дворното място е било държавно /бивша собственост на АПК/, включено в регулация през 1988г. На 25.01.90г. е сключен договор за отстъпване право на строеж; издадено е разрешение за строеж, а на 28.03.91г. са съставени протоколи за строителна линия и ниво. Впоследствие кметът на общината е предупредил ищцата да спре започнатия строеж за изясняване по съдебен ред за датата на започване на същия с оглед разпоредбата на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ. С решение от 21.12.94 по гр.д.№ 247/94г. на РС- Сливница на ответниците е признато право на възстановяване собствеността върху посочения урегулиран имот, а с влязло в сила на 16.07.04г. решение по гр.д.№ 88/01г. на същия съд е отхвърлен иска на ищцата срещу ответниците за установяване, че тя е собственик на построената в имота сграда, по съображения, че реализирането на строежа не е започнало към 01.03.1991г. С решение № 460 от 27.05.10 г. по гр.д.№ 768/09г. на ВКС, І г.о. ищцата е осъдена да предаде на ответника А. Т. владението върху целия имот, в качеството му на съсобственик с останалите ответници, които не са обжалвали въззивното решение, с което е отхвърлен ревандикационният им иск. От изслушаната пред въззивния съд съдебно-техническа експертиза е установено че към 30.01.16г. пазарната стойност на двуетажната жилищна сграда е 93 534.60 лв., а на съоръженията в двора – 5423.39 лв.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищцата не е имала качеството на добросъвестен владелец /подобрител/, тъй като строежът на жилищната сграда е започнал след влизане в сила на ЗСПЗЗ /01.03.91г./, поради което тя има правата само на недобросъвестен владелец за извършените от нея подобрения, поради което е преквалифицирал иска като такъв по чл.73, ал.1 ЗС, а не по чл.72, ал.1 ЗС, както е приел първоинстанционният съд. Независимо от това въззивният съд е изложил съображения, че в случая хипотезата на чл.74, ал.2 ЗС е неприложима, тъй като към момента на фактическото извършване на строежа не е било налице възстановяване на прилежащата земя по реда на ЗСПЗЗ на ответниците.Тъй като ищцата е започнала да застоява поземления имот по законен начин, съдът е приел, че няма как да й се присъди по-малката измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения, доколкото претенцията е за цялата жилищна сграда с другите подобрения в дворното място, които не могат да се отделят без увреждане и намаляване стойността на имота в сегашния му вид. Посочено е, че направените подобрения имат своето предназначение и смисъл като изпълнен строеж в урегулирания поземлен имот, а не разгледани като вещи към момента на започване на извършването на подобренията – строителни и нестроителни материали, които са били необходими сградата да придобие вида, който има понастоящем.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът- ищец сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. Допустимо ли е съдебно решение по иск, който не е предявен от ищеца и не е посочен в доклада на съда по чл.146 ГПК и 2.Добросъвестен купувач и добросъвестен владелец ли е лицето, закупило право на строеж от държавен орган с валиден договор, който нито е развален, нито е обявен за недействителен, ако след това настъпи законова промяна по отношение на разпореждането с недвижими имоти. По втория въпрос се твърди противоречие с ТР № 2/96г. на ОСГК на ВКС.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите – ответници са формулирали следните въпроси: 1. Допустимо ли е съдът, ползвайки правомощието си да дава правна квалификация на предявения иск, да го квалифицира като такъв, какъвто не съответства на фактите, изложени в исковата молба; 2. Правилно ли е, вместо да разгледа спора по същество, въззивният съд да обоснове решението си на различен фактически състав, приемайки нова правна квалификация на спорното право, при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба; 3. Правилно ли е присъждане в полза на недобросъвестен владелец на стойността на извършени от него подобрения в чужд имот чрез иск с правна квалификация чл.73, ал.1 ЗС и 4.Правилно ли е да се уважи иск на основание, каквото не съществува в закона. Поддържа се, че вторият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, а третият и четвъртият са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
По първия поставен въпрос в изложението на Г. А. във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като в случая съдът не се е произнесъл по непредявен иск, а е променил дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск, което според практиката на ВКС е в неговите правомощия и дадената от ищеца квалификация на спорното право не го обвързва. Независимо, че по този въпрос касаторът не се позовава на противоречие с никаква практика, във връзка с него следва да се отбележи, че съгласно ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата правна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивна материалноправна норма. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да посочи правилната квалификация на иска и да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора. С оглед на това обстоятелството, че ищцата се счита за добросъвестен владелец не обвързва съда.
Вторият въпрос не е решен в противоречие с ТР № 2/96г. на ОСГК на ВКС, тъй като това тълкувателно решение е постановено по други въпроси, а и поставеният въпрос няма отношение към основното съображение на съда да приеме, че жалбоподателката не е имала качеството на добросъвестен владелец, а именно че е започнала строителството на жилищната сграда в подлежащия на реституция имот, въз основа на валидно учреденото й право на строеж, след влизането на ЗСПЗЗ в сила.
Първият въпрос на касаторите-ответници е поставен във връзка с тяхното оплакване за недопустимост на обжалваното решение поради променената правна квалификация на иска, без да се позовават на някое от основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, като казаното по-горе във връзка с първия въпрос по първата жалба се отнася и за него и не е необходимо да бъде повтаряно.
Останалите три въпроса са формулирани по начин, който ги свързва с правилността на постановеното решение, респ. със съществото на спора и съгласно цитираното ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС същите не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Освен това по първия от тези въпроси във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като в случая въззивният съд не е обосновал решението си на различен фактически състав, а на възприетата от първата инстанция фактическа обстановка, като сочената във връзка с него задължителна практика на ВКС, IV г.о. се отнася до други хипотези и противоречие с нея не е налице. По отношение на останалите два въпроса не са изложени никакви доводи за съществуването на посочените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС предпоставки и същите в случая липсват.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 674 от 08.04.16г., постановено по в.гр.д.№ 2541/15г. на Софийския апелативен съд,VІІІ с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: