О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 616
гр. София, 17.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 2104/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. С., И. И. С., Е. И. С. и М. И. С. срещу въззивно решение № 34 от 22.02.2018г., постановено по в.гр.д.№ 525/17г. на Добричкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 30 от 27.03.2015г. по гр.д.№ 731/13г. на Каварненския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторите против [фирма], [населено място] иск за признаване за установено, че ответникът не притежава сервитутно право върху недвижим имот – нива с площ от 13 471 кв.м., съставляваща поземлен имот с идентификатор 83017.66.1 по кадастралната карта на [населено място], съобразно описанието на това право, дадено с констативен нот.акт № 52/2008г.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че посоченият имот е бил реституиран през 1994 г. по реда на ЗСПЗЗ на наследодателя на ищците в първоинстанционното производство с план за земеразделяне и че същият попада в одържавен през 1955г. с акт на Министерски съвет терен с площ от 3640 дка за нуждите на ДП”Проучване и добив на нефт и газ” – [населено място]. Изложени са съображения, че имотът е прилежаща част към въведен в експлоатация през 1960 г. нефтен сондаж R114 (представляващ мина по смисъла на чл.3, ал. 2 от Закона за мините и кариерите /отм./), разположен в съседен имот, предназначена да го обслужва, без която експлоатацията на съоръжението би била невъзможна, тъй като служи за подстъп към сондажа и ремонтни дейности. Поради това е прието, че държавната нужда, по повод която е извършено отчуждаването фактически не е отпаднала, нито са налице данни отчуждаването на реституирания имот да е отменяно по реда на § 41 ПЗР ЗИДЗСПЗЗ (ДВ, бр.28/1992г.). Ответникът е правоприемник на [фирма], [населено място] с държавно имущество, в чиито капитал е включен съседен имот № 000442, с площ от 3669 кв.м., в който се намира сондажа за добив на нефт. Понастоящем този добив се осъществява по сключен с Министерски съвет на РБ концесионен договор и от 12.09.2003г. и анекс от 07.12.2005г. за срок от 35 години. На 15..12.2008г. ответното дружество се е снабдило със съставен на основание § 26, ал.3 ЗЕ, вр. с чл.60, ал.1 и ал.2 ЗЕЕЕ/отм./ констативен нот.акт № 52/08г. за възникнало по силата на закон и за срок до 13.08.2038г. сервитутно право за съществуващ енергиен обект – нефтен сондаж R114 върху сервитутна зона с площ от 4436,86 кв.м. и местоположение съгласно приложена скица-проект, представляваща част от окръжност с център сондажното съоръжение и радиус от 57 метра, попадаща върху част от поземлен имот с идентификатор 83017.66.1 по КК на [населено място] /нива от 13 470.95 кв.м./. Във връзка с възраженията на ответника съдът е извършил косвен съдебен контрол за законосъобразност на административния акт, с който е възстановена собствеността върху имота на ищците, като е приел че към момента на влизане на ЗСПЗЗ в сила и на възстановяването на собствеността през 1994г. този имот не е имал статут на земеделска земя съгласно чл.2, т.4 ЗСПЗЗ и не е подлежал на реституция, поради което решението на поземлената комисия не може да легитимира ищците като негови собственици спрямо ответното дружество, респ. че предявеният иск е неоснователен. В съответствие с дадените в отменително решение № 153 от 09.11.2017г. по гр.д.№ 4486/16г. на ВКС, І г.о. указания е прието, че макар настоящите искове да въвеждат като предмет на делото сервитутното право на ответника, предпоставка за уважаването им, както и при останалите петиторни искове, е установяване от ищците, че са титуляри на защитаваното чрез негаторните установителни искове право на собственост върху засегнатия от претенцията на ответника имот.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1 ГПК по въпросите: 1. Когато след обобществяването на земеделска земя, същата е отчуждена с акт на МС по реда на Закона за мините и кариерите /отм./, необходимо ли е нарочно решение на МС съгласно § 41 ПЗР ЗИДЗСПЗЗ (ДВ, бр.28/1992г.) като условие за провеждане на реституция на земята по реда на този закон, или в този случай преценката за отпадане действието на отчуждаването и възстановяване на земеделския статут на земята следва да се извърши съобразно нормите на специалния закон, действащ по това време, съобразно който е извършено отчуждаването; 2.Следва ли съдът, при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор, да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях и 3. Длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно експертиза, когато експертното заключение е необходимо за изясняване на факти, обуславящи приложение на норми от публичен ред.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените с т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения поставянето на правния въпрос е задължение на касатора, който въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 ГПК.
В случая първият поставен от касаторите правен въпрос не обуславя изхода на спора, тъй като направеният извод, че имотът, на който касаторите претендират да са собственици по силата на реституция по реда на ЗСПЗЗ, не е подлежал на такава съгласно чл.2, т.4 от същия закон, е не само поради обстоятелството, че отчуждаването на имота не е отменяно по реда на § 41 ПЗР ЗИДЗСПЗЗ (ДВ, бр.28/1992г.), но и поради това, че държавната нужда, по повод която е извършено отчуждаването, фактически не е отпаднала. Приетото не в противоречие с Р № 240 от 24.09.2012г. по гр.д.№ 217/11г. и Р № 500 от 25.01.2012г. по гр.д.№ 60/2011г.на ВКС, І г.о., на които касаторите се позовават, отнасящи се до различни от настоящата хипотези. С първото решение е даден отговор на въпроса подлежат ли на възстановяване земеделски земи, които са били отчуждени за държавни нужди след внасянето им в ТКЗС, ако пред влизане в сила на реституционния закон са загубили предназначението, за което е извършено отчуждаването и са предоставени за ползване на лица по някой от актовете по § 63 ППЗСПЗЗ, но отчуждаването не е отменено с изричен акт на МС, а с второто решение е прието, че липсва пречка за възстановяване правото на собственост върху земеделски имот по смисъла на чл.10б ЗСПЗЗ, когато мероприятието, за което имотът е отчужден, не е реализирано, нито е започнало. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.
Вторият поставен въпрос е решен в съответствие с представената практика на ВКС – Р № 175 от 11.06.2012г. по гр.д.№ 1855/10г. на ВКС, ІV г..о. и др., отнасяща се до задължението на въззивния съд да обсъди всички релевнтни за изхода на спора доказателства , както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях, тъй като в случая тези изисквания са спазени. Този въпрос се поставя от касаторите във връзка с техни оплаквания, че неправилно съдът е приел, че процесните земеделски земи се ползват за добив на природни богатства, без да съобрази, че добивът се осъществява в съседен имот, а имотът на ищците е обременен със сервитутно право, както и че съдът не е обсъдил заключение на вещо лице, според което обемът на констатирания с нотариалния акт в полза на ответника сервитут не съответства на съдържанието на сервитутното право на енергийните обекти за добив и транспортиране на нефтопродукти съобразно Приложение № 3а към чл.7, ал.1, т.4 от Наредба № 16 от 09.06.2004г. за сервитутите на енергийните обекти. В тази връзка следва да се отбележи, че първото оплакване не кореспондира на приетото от съда в мотивите на решението, а второто оплакване няма отношение към съображенията на съда за отхвърлянето на иска, посочени по-горе.
По отношение на третия поставен въпрос също липсва противоречие с ТР № 1/2013г., т.3 на ОСГТК на ВКС, на което касаторите се позовават. С това тълкувателно решение е прието, че въззивният съд може да назначи служебно експертиза, когото въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен, че доказването на такъв факт е извършено в нарушение на съдопроизвоствените правила или когато за приложението на императивна материалноправна норма е необходимо събирането на такова доказателство, като настоящият случай не попада в нито една от тези хипотези. В случая обстоятелството за предназначението на земеделските земи към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ и на решението за реституцията им, във връзка с което се поставя този въпрос, е установено по делото от събраните доказателства и е посочено в мотивите на въззивното решение.
Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторите се позовават на тях.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 4320 лв. с включен ДДС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 34 от 22.02.2018г., постановено по в.гр.д.№ 525/17г. на Добричкия окръжен съд.
О с ъ ж д а В. И. С., И. И. С., Е. И. С. и М. И. С. да заплатят на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата 4320 лв./четири хиляди триста и двадесет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: