О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 78
гр. София, 08.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 3154/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. К. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 54 от 04.01.2018г., постановено по гр.д.№ 9520/17г. на Софийския градски съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение от 18.08.2014г. по гр.д.№ 43676/12г. на Софийския районен съд, 24 с-в, в отхвърлителната му част и в частта за разноските и вместо това е признал за установено по предявения от А. Б. И. и Ч. Б. И. против П. К. Т. и други ответници, че първата ищца е собственик на горницата над присъдените от първоинстанционния съд 16.33/392 ид.части до 38.39% от 1/3 ид. част от УПИ УП-6 от кв.135 по плана на [населено място], местност “З.”, а вторият ищец е собственик на горницата над присъдените 16.33/393 ид.части до 15.19 % от 1/3 ид.част от същото дворно място, на когото са присъдени и 625 лв. разноски пред въззивната инстанция.
По делото е установено, че процесният имот, който е бил застроен с три самостоятелни жилищни сгради, е принадлежал на лицето М. К. И., починал на 22.01941г. През 1948 г. между тримата му синове и единствени наследници по закон е извършена делба на жилищните сгради, като всеки от тях е получил в собственост самостоятелна жилищна сграда, към която се е припадала и по 1/3 ид.част от дворното място. През 1971г. наследниците на единия от неговите синове – В. К., починал през 1969г., а именно преживялата съпруга К. Н. М. и децата му В. И. и П. М. са извършили делба на самостоятелните обекти от собствената им жилищна сграда, ведно с 1/3 ид.част от мястото, по силата на която В. В. И. /майка на ищците/ е получила в дял самостоятелен обект от жилищната сграда и 30.37 % от притежаваната от наследодателя им 1/3 ид.част от дворното място, която е придобита по наследство от ищците в първоинстанционното производство при равни права. С договор за прехвърляне на недвижим срещу задължение за гледане и издръжка, сключен през 1975г., К. М. е прехвърлила на внучката си А. Б. И. 23,21/100 ид.части от дворното място, за която сделка съдът е приел, че е породила вещнопрехвърлително действие само за притежаваните от прехвърлителя права в рамките на 1/3 ид.част от имота. С оглед на това искът е уважен изцяло за общо 53.58 % от 1/3 ид.част от дворното място.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по материалноправен и процесуалноправен въпрос, които са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и на множество решения на Конституционния съд на РБ. Поддържа се, че решението е недопустимо и очевидно неправилно.
Ответниците по жалбата А. Б. И. и Ч. Б. И. считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а ответниците Й. Г. М. и К. Д. П., чрез назначения им особен представител адв. Г. В., са взели становище за частична основателност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК
В случая в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е формулиран обуславящ изхода на спора правен въпрос, предполагащ даването на принципен отговор /поставените от касатора въпроси, а именно постановеното решение на въззивния съд противоречи ли на тълкувателни решения на ВКС и на постановления на ВС, както и на решения на КС на РБ не представляват такива въпроси/, а вместо това са направени общи касационни оплаквания за неправилност на постановеното решение, които нямат отношение към настоящото производство по селектиране на жалбата, а биха имали значение за нейната основателност.
Във връзка с направените доводи за вероятна недопустимост на постановеното решение, поради това, че един от ответниците по иска – Й. Г. М. е починал преди неговото предявяване следва да се отбележи, че ответниците по установителния иск за собственост са обикновени, а не задължителни другари и за касатора, който не е сред наследниците на този ответник, липсва правен интерес да повдига този въпрос, респ . да обжалва въззивното решение в тази му част, тъй като освен изрично предвидените в закона случаи, никой не може да предявява чужди права пред съд – чл.26, ал.2 ГПК. Не е налице и излизане извън предмета на въззивната жалба, тъй като с нея първоинстанционното решение е обжалвано в отхвърлителната му част и именно в тази му част е налице произнасяне от въззивния съд, а отмяната на решението и в частта му за разноските е последица от крайния изход на спора.
Не е налице и релевираното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен ”contra legem”, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или “extra legem”, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване на решението не може да бъде допуснато и на това основание.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация Ч. И. и А. И. сторените от тях разноски пред настоящата инстанция в размер на 300 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 54 от 04.01.2018г., постановено по гр.д.№ 9520/17г. на Софийския градски съд, ІV-А състав.
О с ъ ж д а П. К. Т. от [населено място] да заплати на А. Б. И. и на Ч. Б. И. от същия град сумата 300 лв./триста лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: