О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 123
гр. София, 08.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети януари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3319/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Л. Б., [населено място], чрез процесуалния и представител адвокат А. Д., срещу въззивно решение № 3541/04.06.2018 г. по гр. д. № 2776/2017 г. по описа на Софийски градски съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за недопустимост на въззивното решение. Твърди се, че в него е налице произнасяне по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно : 1.Как се променя правният статут на земята , която е застроена по нотариален акт за суперфиция, докато е съществувал валиден договор за издръжка и гледане и представлява ли застроена земя даденото по договор за издръжка и гледане, което подлежи на реституция; 2.Приложим ли принципът на приращението по отношение на новопостроени обекти, възникнали като самостоятелни обекти на право на собственост въз основа на нот.акт за суперфиция и приети с акт №14; 3.Отразява ли се на принадлежността на правото на собственост върху новопостроени обекти развалянето на договор за издръжка и гледане, който има за предмет земята, върху която е построена сградата – етажна собственост и подлежат ли на ревандикация новопостроените обекти, какво подлежи на реституция при разваляне на договора при осъществено строителство; 4.Когат се счита за прекъсната придобивната давност по отношение на правото на строеж; 5.Длъжен ли е съдът да вземе предвид фактите , настъпили след предявяване на иска, ако те са от значение за спорното право. Сочат се решения на ВКС. Излагат се съображения за очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане касационно обжалване по чл.280,ал.2 ГПК. Твърди се, че неправилно е приложен принципът на приращението при наличие на валиден нотариален акт за суперфиция, който изисква приложение на чл.38,ал.1 и чл.40 ЗС по отношение на новопостроените обекти и прилежащите им общи части.
Ответниците по касация – К. И. Д., Д. И. Д. – С. и А. И. Д., всички от [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат А. Д., оспорват касационната жалба в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 18605/15.11.2016 г., поправено с решение №3036/2017г., по гр. д. № 1460/2015 г. на Софийски районен съд в обжалваните части, в които са уважени исковете по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД. Първоинстанционното решение е обезсилено частично относно присъдените разноски. С първоинстанционното решение е признато за установено по предявените от К. Д., Д. Д. – С. и А. Д. срещу Р. Б. искове с правно основаниеи чл. 108 ЗС, че ищците са собственици на апартамент № 10 на трети жилищен етаж, с площ 51,83 кв. м. /подробно описан/ и на ателие № 12 на трети жилищен етаж, с площ 42,29 кв. м. /подробно описано/ по нотариален акт за взаимно учредяване на право на строеж и строителство №164 от 26.09.2008 г., том III, per. №5532, дело №572 и разрешение за ползване на ДНСК от 17.05.2011 г. като е ответникът е осъден да предаде на ищците владението на имотите. Искът по чл.59 ЗЗД е уважен в размер на по 1099,37 лева.
Въззивният съд е възприел фактическите изводи на първоинстанционния съд и по реда на чл.272 ГПК е препратил към тях. Установено е, че ищците са наследници на И. К., който е бил собственик на 1/2 ид.ч. от от поземлен имот с планоснимачен № **** в [населено място], кв.223, целият с площ от 156,40 кв. М, заедно с построената в поземления имот къща на около 45 кв.м. С нотариален акт № 200/2004 г. К. прехвърлил тези имоти на ответницата срещу задължението за издръжка и гледане като си е запазил правото на ползване върху имота. С нотариално заверена декларация за отказ от право на ползване от 30.10.2007 г., вписана в службата по вписванията под акт № 07, том 27 от 2007 г., К. се отказал от правото на ползване върху имота. След отказа ответникът Б. като съсобственик сключила договор за взаимно учредяване право на строеж и строителство, с нотариален акт № 164/26.0.9.2008 г. относно УПИ **** част от който е и имот пл.№ ****, за изграждане на сграда в новообразувания УПИ, като си запазила и взаимно учредила правото на строеж на процесните две жилища – ап.10 и ателие 12. С решение на СРС по гр. д. № 36206/2009 г., влязло в законна сила на 24.04.2013 г. договорът за прехвърляне на описаните по-горе имоти, срещу задължение за издръжка и гледане е развален поради виновно неизпълнение от страна на ответницата. Искова молба по чл.87,ал.3 ЗЗД е подадена на 21.05.2009г. и е вписана на 22.03.2010 г. След сключване на договора за издръжка и гледане, но преди вписване на исковата молба за развалянето му, е сключен договор за суперфиция между съсобствениците на новообразуван УПИ-**** (част от който предметът на алеаторния договор), по силата на който ответицата –приобретател е запазила за себе си правото на строеж върху процесните две жилища с ид.ч. от общите части на сградата. След предявяване и вписване на исковата молба по чл.87,ал.3 ЗЗД ответницата е сключила договор за разпределяне и прехвърляне на общи части от земята-УПИ-**** с останалите съсобственици, по силата на който са определени общо 3,568% ид.ч. от собствеността върху УПИ. За построенатна сграда е издадено разрешение ползване с акт на ДНСК от 17.05.2011г. Сградата е била завършена на етап груб строеж на 15.02.2010г. По възражението за непротивопоставимост на развалянето на договора на правото на собственост върху процесните две жилища поради различния предмет и невъзможност да се върне даденото, тъй като не съществува в същия вид е прието, че ищците като наследници на прехвърлителя могат да реализират правото си да получат обратно даденото по вече разваления договор като дадено на отпаднало основание. Спорно по делото е дали даденото съществува и дали подлежи на връщане на основание чл.87, ал.3, вр.чл.55, ал.1 ЗЗД. Безспорно след сключване на договора за издръжка и гледане е настъпила промяна в регулационния статут на дворното място- то е включено в нов УПИ **** и съгласно чл.95, ал.2 от ЗС правото на собственост върху ид.ч. от земята се е запазило, макар и трансформирано върху ид.ч. вече от новия УПИ. При липсата на други данни от НА № 164/26.09.2008г., следва да се приеме, че делът на пл.№ 3 в новия УПИ е 156,40/706,50 ид.ч. или 22,12%, от които приобретателят по алеаторния договор има 1/2 /11,06% ид.ч. УПИ-****/ По силата на договора за разпределение на ид.ч. от земята, Б. получава като принадлежащи към двете жилища общо 3,568% ид.ч. от УПИ. Следователно запазва част от полученото по силата на разваления договор в ид.ч. от земята (макар и в по-малък обем), която ид.ч. и дава правото да притежава съгласно чл.92 ЗС и съответните на тази ид.ч. жилища в тази земя по силата на реализирано право на строеж и договора за взаимно запазване и учредяване на право на строеж върху същия този УПИ. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на Б., че исковата молба за разваляне на договора като вписана след договора за суперфиция й е непротивопоставима като се е позовал на решение № 111/23.03.2012 г. по гр.д.№ 718:2911г. на ВКС, ІІ г.о., според което „…разпоредбата на чл.88,ал.2 ЗЗД предвижда непротивопоставимост на развалянето само на права, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба, имайки предвид придобиване на вещни права върху имота..“ Б. не е трето лице придобило права по силата на договора за суперфиция от 2008г. и към момента на суперфицията не се е разпоредила с правото на собственост върху ид.ч. от земята, което е притежавала. Разпореждане с ид.ч. от земята-от УПИ-2,3,22,23, тя е направила след предявяване на иска и след вписване на исковата молба по иска по чл.87, ал.3 от ГПК за разваляне на ДИГ, поради което разпореждането с над общо 3,568% ид.ч. от УПИ е непротивопоставимо на ищците като наследници на прехвърлителя, а за запазената общо 3,568% ид.ч. от УПИ същата не е трето лице. С иска по чл.108 от ЗС се търси защита в по-малък обем – само за общо 3,568% ид.ч. от УПИ., които са останали непрехвърлени на трети лица, което съдът, т.е. в патримониума на приобретателя е останала ид.ч. от прехвърлената му с алеаторния договор части от пл.№ 3. С извършената промяна в регулационния статут на пл.№ 3 съгласно ЗУТ и с осъществяването на строеж на сграда в новообразувания и от него УПИ-****, не може да се счита, че прехвърленото право на собственост върху 1/ 2 ид.ч. от пл.№ 3 е престанало да съществува, поради което не подлежи на връщане. Това право на собственост върху земята, макар и в по-малък обем от придобитото, е останало в патримониума на приобретателя по договора и подлежи на връщане след развалянето му. Прехвърлителят по договора за издръжка и гледане след развалянето му се счита за собственик на земята и в периода от сключване на договора до развалянето му, и съгласно чл.92 от ЗС става собственик и на построеното върху земята по силата на приращението, стига междувременно преди вписване на исковата молба за разваляне, правото на строеж да не е придобито от трето лице. В случая ответницата си е запазила правото на строеж върху процесните две жилища като съсобственик на дворното място, това и право не надвишава дела й в съсобствеността на земята, при което следва да се приеме, че двете процесни жилища не са обекти на правото на собственост, различни от правата, които Б. е получила по силата на договора за издръжка и гледане. Тя е имала положението на съсобственик, получил съгласие на другите съсобственици да строи в общата земя съгласно чл.183, ал.1 от ЗУТ и да стане индивидуален собственик на отделни обекти по силата на приращението по чл.92 ЗС. Следователно след разваляне на договора собственик на ид.ч. от земята, прехвърлена с него става прехвърлителят, респ. наследниците му, и на връщане подлежи даденото по договора или това, което е останало от него в патримониума на приобретателя, заедно с приращението по чл.92 от ЗС, тъй като собствеността върху построеното следва собствеността върху земята поради неделимостта им в патримониума на приобретателя. Приобретателят не може да задържи построеното и придобито от него като съсобственик на земята, защото в случая то не може да се отдели от правото на съсобственост върху земята, което право се счита, че е загубил с обратна сила след развалянето. Ето защо прехвърленото право не е погинало, нито е потребено, а съществува в патримониума на приобретателя (макар и в по-малък обем ид.ч. от земята, но отчуждаването на другата ид.ч. не е предмет на делото) и построеното преди развалянето като съответно на правото на съсобственост върху земята, не е отделно и независимо право, което да не е прехвърлено. То е елемент от правото на собственост върху земята и се счита прехвърлено на приобретателя с прехвърлянето на правото на собственост върху земята. Като е придоблила по алеаторния договор правото на собственост върху ид.ч. от земята, Б. е получила и правото да построи върху тази земя сграда/част от сграда, съответна на правото й в съсобствеността. Процесните две жилища според припадащите им се ид.ч. от земята, върху която е построена сградата, не надвишават правото на съсобственост в земята, поради което следва да се включат в обема на право, подлежащо на връщане съгласно чл.87, ал.3, вр. чл.55, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд се е позовал на решение № 420/08.07.2005 г. по гр. д. № 98/2005 г., І г. о., според което „ ако по време на действието на договор за прехвърляне на недвижим имот върху него са изградени постройки, след развалянето на договора по силата на чл.92 ЗС, собственик на постройките става собственикът на земята, а не този, който ги е изградил…След разваляне на договора прехвърлителите са станали отново собственици на прехвърленото, включително и на построеното от приобретателите… при липсата на доказателства правото на собственост по отношение на построеното да е възникнало отделно от правото на собственост върху земята, то приобретателят по алеаторния договор, като собственик на земята е собственик на построеното върху него. С развалянето на алеаторния договор е отпаднало придобивното основание, на което приобретателят е бил собственик на дворното място и с връщането на правото на собственост върху мястото обратно в патримониума на прехвърлителя, респ. правоприемниците, те стават собственици и на построеното по принципа на приращението..“. В случая не е налице невъзможност да се върне даденото по силата на договора, нито неговото „погиване“ или друга правна невъзможност по смисъла на ТР 3/2014г. на ОСГК на ВКС. Трите ищци като наследници по закон на прехвърлителя са легитимирани по силата на развалянето на договора по реда на чл.87, ал.3 ЗЗД като се счита, че се връща даденото което в случая са процесните две жилища с принадлежащите им общи части от сградата и ид.ч. от дворното място. За неоснователно е прието възражението на ответника, че е придобил правото на строеж по давност, считано от датата на акта за суперфиция до 07.05.2014 г. като въззивният съд е изложил няколко групи аргументи. От датата на договора за суперфиция до датата на исковата молба за разваляне на договора, с който ответникът се е легитимира като съсобственик на ид.ч. от дворното място – 21.05.2009г., не са изтекли 5 години. Б. е съсобственик на земята и като такава е носител и на правото да строи в нея, поради което не може и да придобива по давност право на строеж, което не надвишава ид.ч. от мястото, което тя има. С предявяване на исковата молба по чл.87, ал.3 ЗЗД е прекъсната на основание чл.116, б.“б“ ЗЗД придобивната давност спрямо правото на сроеж, което Б. си е запазила/и придобила спрямо процесните две жилища. Б. се легитимира и като съсобственик на дворното място, т.е. правото й на строеж не е производно и отделно от правото на собственост върху земята по смисъла на чл.63, ал.1 ГПК, поради което не владее отделно правото на строеж. Тя не е трето лице спрямо ищците по иска за разваляне на алеаторния договор като наследници на прехвърлителя на ид.ч. от земята. Невъзможно е да се присъединява изтекла придобивна давност върху правото на строеж за двете жилища, за периода преди обособяването им като самостоятелни такъв, която впоследствие е продължила като придобивна давност за правото на собственост. За да се придобие право на собственост чрез давностно владение е необходимо да се установи владение върху конкретен недвижим имот. След изграждане на сградата на етап груб строеж – което е станало към 15.02.2010г., правото на строеж се трансформира в право на собственост по силата на закона, доколкото се касае до „упражнена суперфиция “ по смисъла на разяснения по ТР № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.
Изложените съображения за недопустимост на обжалваното решение не могат да обосноват допускане касационна проверка за евентуална недопустимост по чл.280,ал.2,предл.2 ГПК. Въззивният съд не е разгледал непредявени искове – на непредявено основание за правото на собственост, или пък по непредявена от ищците претенция. Касаторът твърди, че ищците не са основали правото си на собственост на обективното проявленвие и правния ефект на приращението. Прието е, че ищците са легитимирани по предявения иск с правно основание чл.108 ЗС въз основа на наследствено правоприемство по отношение на прехвърлителя по договор за издръжка и гледане и на реституция на даденото след развалянето на договора поради неизпълнение от ответника. Изследването дали даденото по разваления договор съществува и подлежи ли на връщане, не е самостоятелно придобивно основание, в какъвто смисъл са доводите на касатора и не представлява произнасяне по незаявен иск. В тази връзка и съображенията, че по силата на договора за суперфиция 3,568% ид.ч. от новообразувания УПИ са останали непрехвърлени от приобретателя по алеаторния договор на трети лица и на тези части по силата на чл.92 ЗС съответстват процесните два имота, не са по непредявен иск за собственост на 3,568% ид.ч. от дворното място. Ето защо и сочените от касаторая решения на ВКС по процесуалноправни въпроси, свързани с доводите за недопустимост на обжалваното решение не могат да се приемат за относими.
Поставените в изложението въпроси също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване в сочените хипотези на чл.280,ал.1 ГПК. Не е налице противоречие с практиката на ВКС, нито пък са развити релевантни доводи, които да обосноват допустимост на касационното обжалване по чл.280,ал.1т.3 ГПК. Не е налице непълна или неясна правна норма, налагаща тълкуване, чрез което да се създаде съдебна практика по прилагането и. Не се налага и промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или осъвременяване на тълкуването на правните норми с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Първите три въпроса – за правния статут на земята, която е застроена по нотариален акт за суперфиция, докато е съществувал валиден договор за издръжка и гледане, за приложимостта на принципа на приращението и последиците от развалянето на договор за прехвърляне на имот по реда на чл.87,ал.3 ЗЗД , който има за предмет земя, върху която е построена сграда – етажна собственост и какво подлежи на реституция при разваляне на договора при осъществено строителство, са свързани със съществото на правния спор. Въззивният съд е приел, че след сключване на алеаторния договор приобретателят /собственик/ на недвижимия имот /включен в новообразуван поземлен имот/, е сключил договор за строителство и суперфиция, по силата на който от подлежащата на строителство сграда в новообразувания съсобствен имот, си е запазил правото на собственост върху процесните два обекта, съответстващи и на квотата му в съсобствения имот. Не е налице отчуждаване на придобития по силата на алеаторния договор имот /земята/ преди предявяване на исковата молба по чл.87, ал.3 ЗЗД, той съществува в патримониума на приобретателя и подлежи на връщане по реда на чл.88 ЗЗД заедно с приращенията /двата жилищни обекта не могат да бъдат отделени като друг имот/. Решение №944/1986г. на ВС и ТР №1/1995г.,ВКС са неотносими. Хипотезата на застрояване на земята със сграда – ЕС и статутът на земята като обща част по предназначение към построената сграда са неотносими към претенцията за връщане на даденото по разваления договор. Решаващите изводи в обжалваното решение са, че двата обекта на собственост съответстват на правата на приобретателя /прехвърлителя/ в съсобствеността на новообразувания УПИ. Решение № 404/2011г. на ВКС е неотносимо. Разглежда въпрос за реституция по ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. като приема, че принципът за правна симетрия изисква при разместване на собствеността в хипотеза на отмяна на отчуждаването по благоустройствени закони, независимо от състоянието и стойността на имота, подобрителят да разполага с иск за парично вземане срещу собственика, произхождащо от обогатяване на последния от увеличението на стойността на предоставения в обезщетение имот. Бившият собственик получава това, което е дал в обезщетение на отчуждения собственик – недвижим имот, но и нещо повече – подобренията върху имота, довели до увеличаване на стойността му. Въпросът за приложимостта на правилото за приращение по чл.92 ЗС спрямо суперфицията като самостоятелно вещно право /притежавано от правен субект, различен от собственика на терена/ също е неотносим и се поставя при фактическа обстановка, различна от приетата от въззивния съд. Въззивният съд не е приел, че приобретателят по договора за издръжка и гледане е учредил суперфиция върху придобитото дворно място в полза на трето лице от собственика, вследствие на което реализираният строителство не е негова собственост. Прието е, че Б. не е трето лице, придобило права върху процесните обекти по силата на договора за суперфиция и строителство по нотариален акт № 164/2008г. и не се е разпоредила с правото на собственост върху земята, която е притежавала в полза на трето лице. Тя си е запазила правото на строеж върху процесните жилища като съсобственик и това й право не надвишава деля в съсобствеността на земята. Ето защо и сочените решения № 137/2010г. и №345/2010г. на ВКС /третиращи въпроси за съотношението между учреденото право на строеж и построеното над неговия обем и приложението на чл.92 и чл.97 ЗС/,обема на суперфициарната собственост спрямо чуждата земя, не могат да бъдат преценени като относими, на които обжалваното да противоречи. Не е налице противоречие с посочената практика на ВКС по въпросите какво подлежи на връщане при развален договор за прехвърляне на недвижим имот, когато върху него е осъществено строителство. Решение №600/2010г. по гр.д.№3316/2008г., Іг.о., постановено по реда на чл.218а ГПК /отм./, разглежда различна от процесния случай хипотеза – иск за заплащане по чл.88,ал.1 ЗЗД вр.чл.87,ал.3 ЗЗД на паричната равностойност на придобитите и отчуждени имоти от приобретателя след построяване на четириетажна сграда в имота. Решение №507/2010г. също разглежда различен случай – развален по реда на чл.87,ал.3 ЗЗД алеаторен договор, с който е прехвърлено право на строеж, реализирано при действието на договора и трансформирано в право на собственост. Прието е, че правото на собственост върху построеното не е възникнало въз основа на приращение и няма характеристика на „плодове” на прехвърлената вещ съгласно цчл.57,ал.1 ЗЗД. Решения №98/2018г., №112/2013г., №136/2013г. и №352/2012г. на ВКС също са неотносими. Те разглеждат въпроси към кой момент следва да се определи размера на обезщетението по чл.57,ал.2, изр.2 ЗЗД при подлежаща на връщане на отпаднало основание, но отчуждена възмездно преди отпадането вещ, както и в хипотезата на безвъзмездно отчуждаване на вещта. Въпросът кога се счита за прекъсната придобивната давност по отношение на правото на строеж не е релевантен към решаващите изводи на въззивния съд и към изхода на делото. Правоизключващото възражение на ответника по иска, че е собственик на процесните имоти въз основа на придобивна давност /петгодишна/,считано от датата на договора за суперфиция, е прието за неоснователно като са изложени няколко съображения, в т.ч. че Б. като съсобственик на земята е носител и на правото да строи върху нея. Следва да се има предвид, че собственикът на една вещ не може да я свои. Придобването по давност е оригинерно основание за придобиване правото на собственост върху чужд имот /вещно право/. Правото на собственост може да бъде придобито по давност само от лице, което не притежава това право на друго правно основание. Поначало собственикът упражнява фактическата власт върху имота като елемент от това право, но не и с цел да придобие същото право повторно на друго правно основание /Решение № 159/2014 г. по гр. д. № 1435/2014 г., ВКС, I г. о./. Приобретателят на недвижимия имот по алеаторния договор е негов собственик до развалянето му по съдебен ред. Докатато е собственик, той не е владелец по смисъла на чл.69 ЗС. Въззивният съд е приел, че касаторът е придобил правото на собственост върху имотите въз основа на алеаторния договор. При това положение въпросът за прекъсване придобивната давност по отношение правото на строеж е ирелевантен към поддържаното от ответника по иска възражение за придобиване по давност на процесните жилища. По въпроса дали съдът е длъжен да вземе да вземе предвид фактите, настъпили след предявяване на иска, ако са от значение за спорното право, също не са налице предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът се позовава и прилага към касационната жалба нотариален акт № 36/2015г. Той не може да бъде обсъждан в производството по чл.288 ГПК като доказателство за настъпил след предявяване на иска релевантен факт.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предложение трето, ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.Изразеното от касатора несъгласие с правните изводи на въззивния съд, не е основание за допускане касационно обжалване в хипотезата на чл.280,ал.2 ТПК.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
На ответниците по касация К. И. Д. и Д. И. Д. – С. следва да се присъдят направените за производството по чл.288 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение съгласно приложения договор за правна защита в размер на 666,66 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3541/04.06.2018 г. по гр. д. № 2776/2017 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Р. Л. Б., [населено място], да заплати на К. И. Д. и Д. И. Д. – С. разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 666,66 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: