О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 499
гр. София, 10.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети септември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 680/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на В. М. В. и Р. М. Щ., [населено място], чрез пълномощника им адвокат С. С., и на Д. В. Т., Н. Д. В. и К. В. Б., [населено място] /правоприемници на починалия в хода на въззивното производство ответник В. М. В./, чрез адвокат С. С., срещу въззивно решение № 1136/04.07.2017 г. по в. гр. д. № 402/2017 г. по описа на Варненски окръжен съд. В касационните жалби, идентични по съдържание, се правят оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на В. В. и Р. Щ. се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК (в ред. до изм. ДВ, бр. 86/2017 г.), а в това към касационната жалба на Д. В. Т., Н. Д. В. и К. В. Б. -тези по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК (в ред. след изм. ДВ, бр. 86/2017 г.). Поставят се въпросите: следва ли да се установи пълно съвпадение на местност, граници и площ на имотите, за да е налице идентичност – сочи се противоречие с решение № 123/2009 г. по гр. д. № 3394/2007 г., ВКС, ІІІ г. о.; как се индивидуализира един недвижим имот – касаторите твърдят, че не площта, а границите са индивидуализиращ белег на процесния имот – в който смисъл са решение № 672/2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г., ВКС, І г. о. и решение № 253/2010 г. по гр. д. № 1114/2009 г., ВКС, ІІ г. о.; допустим ли е отрицателен установителен иск, когато ищецът не е могъл в хода на производството да докаже, че между спорния имот и имота на неговия праводател липсва идентичност. Допуснатата тройна СТЕ не е установила идентичност на спорния имот с описания в нот. акт № 8/1965 г. и нот. акт № 179/07.02.1967 г. имот, сочи се противоречие с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, ВКС. Поставят се и въпросите за правомощията на въззивната инстанция съгласно ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС и ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГК, ВКС, и неправилното докладване на делото води ли до неправилност на съдебното решение, като се твърди противоречие с т. 2, т. 3 и т. 19 от посочените тълкувателни решения.
Ответниците по касация – К. Т. К. и В. Т. Г., чрез пълномощника адвокат В. С., оспорват жалбите като неоснователни и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендират присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 4803/19.12.2016 г. по гр. д. № 14732/2015 г. по описа на Варненски районен съд, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено между ищците К. Т. К., [населено място], и В. Т. Г., [населено място], и ответниците В. М. В. и Р. М. Щ., че ответниците не са собственици на недвижим имот, представляващ 929 кв. м. реални части от 990 кв. м. от недвижим имот с идентификатор № 10135.2571.330 по КК на [населено място], находящ се в [населено място], район Приморски, к. к. „Ч.“ /подробно описан и съгласно скица на л. 99 от гр. д. № 14732/2015 г. по описа на Варненски районен съд/ на твърдяни от ответниците придобивни основания – нот. акт № 8/23.02.1965 г. и решение № 1047/19.01.2004 г. на ПК – В..
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с нот. акт № 179/07.02.1967 г. праводателят на ищците Т. Х. К. е закупил от Г. И. П. нива от 1 000 кв. м. в местността „К.“, в землището на [населено място], при граници: И. Ц., Х. Г. М., Г. М. и А. К.. На 16.02.1970 г., на основание ЗПИНМ, имотът, представляващ част от пл. № 750, е отчужден за стопанска база на ЦСПС. С решение № 656/09.10.1992 г. на кмета на [община], на основание чл. 4 ЗВСНОИ собствеността върху отчуждения недвижим имот с пл. № 750 в к – с „А. М.“, м. „Д. Г.“, е възстановена на К., като е върната сумата получена при отчуждаването в размер на 1098,93 лв. С нот. акт за дарение № 114/03.06.1998 г. съпрузите Т. К. и А. К. дарили на ищците имот с пл. № 3639, с площ от 1 000 кв. м., находящ се в к. к. „Ч.“, [населено място], м. „Д. Г.”, идентичен с възстановения. С решение № 1047/19.01.2004 г. за възстановяване правото на собственост на земи в съществуващи или възстановими стари реални граници в землището на В., ОСЗГ – В. е признала правото на собственост на ответниците – наследници на М. В. П., за имот с площ от 1 000 кв. м., находящ се в терен по §4 на ПЗР на ЗСПЗЗ на В., в местността „Д. гюрген“, без посочени граници. Ответниците твърдят, че са собственици на процесния имот, като наследници на М. П., на които с решение № 1/25.11.2015 г. за възстановяване правото на собственост на земи в съществуващи или възстановими стари реални граници в землището на [населено място], ОСЗ – В. е възстановила правото на собственост върху имот, представляващ лозе от 1 000 дка в строителните граници на [населено място], в местността „Д. Г.“, като имотът представлява бивш пл. № 1750 от ПКП на к. к. „Ч.“, попадащ в границите на ПИ 10135.2571.330, 10135.2571.853, 10135.2571.322 от КК. Със заповед № 3099/21.07.2015 г. на кмета на [община] от имот с идентификатор № 10135.2571.330 са отнети 929 кв. м. реална част и са придадени към възстановен на ответниците имот. Ищците заявяват самостоятелни права на собственост върху процесния имот, а наличието на интерес от предявяване на иска се обуславя от действията на ответниците, подали искане за издаване на скица и удостоверение по чл. 13 ППЗСПЗЗ за бивш имот № 1750 по ПКП на КК „Ч.“.
Със съдебно – техническите експертизи е проследен статутът на имота в КП от 1956 г. (процесният имот е с пл. № 750), от 1987 г. (с пл. № 3639) и от 2000 г. (с пл. № 485), в ПКП от 2008 г. (показан като стар имот № 1750), в КК от 2008 г. (посочен с идентификатор № 10135.2571.330), като е установено припокриване (от север, изток и юг) на описания стар имот № 1750 по ПКП на к. к. „Ч.“ с процесния с идентификатор № 330. Местността на процесния имот, известна като „К.“, „Д. Г.“, се припокрива и попада в територията на к. к. „Ч.“ от 1962 г., която и до настоящия момент е урбанизирана. По КП от 1990 г. имотът е записан на праводателя на ищците – Т. Х. К.. По КК на к. к. „Ч.“ имот № 10135.2571.330 е записан на ищците, които са вписани и в регистъра към КК от 2008 г.
Въззивният съд е приел, че е налице идентичност на имота, описан в нот. акт № 179/1967 г., протокол № 14/01.04.1972 г. за оценка на отчуждения имот, предложение на Комисията по реституция от 02.10.1992 г. и решение № 656/09.10.1992 г. на кмета на [община], нот. акт № 72/1996 г. за собственост върху възстановения имот, нот. акт за дарение № 114/1998 г., с имота с идентификатор № 10135.2571.330. По решение № 1047/19.01.2004 г. на ПК – В. за възстановяване право на собственост в полза на ответниците, граници не са посочени, поради което няма как да се установи идентичност на този имот с процесния с № 10135.2571.330. По време на одържавяването му през 1969/1972 г. имотът е попадал в урбанизирана територия, находящ се в границите на ЗРП на к. к. „Ч.“, не в територия по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Не се установява ответниците, респективно техния наследодател М. В. П., да са били собственици на имота, както и към момента на фактическото му отнемане да е бил земеделска земя. Спорният имот никога не е попадал в територия по § 4 ЗСПЗЗ и в обхвата на ЗСПЗЗ, поради което няма как да бъде възстановен с решение на ОСЗ в полза на ответниците. Същият е възстановен в полза на праводателя на ищците по реда на ЗВСОНИ.
Не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решението по подадената от Р. Щ. касационна жалба, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства.
Въпросите за идентичността и индивидуализацията на недвижимия имот са неотносими, тъй като нямат обуславящо значение за изхода на делото и преценката на въззивния съд за основателността на отрицателния установителен иск относно спорната реална част. Решаващите изводи са за неприложимост на реституцията по ЗСПЗЗ, съответно за невъзможност в патримониума на ответниците да възникне субективното право на собственост върху спорната земя, като определяща за тези изводи е липсата на установен земеделски характер, съответно включването й в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. В допълнение следва да се посочи, че според установената практика на ВКС, за да се установи идентичност между два имота, съществували към различни периоди от време с различна индивидуализация, е достатъчно те да съвпадат по местонахождение и граници, като последната характеристика се свързва с пространствените предели на правото на собственост върху определена част от земната повърхност, достигащи до там, откъдето започват имотите на неговите съседи и на тяхното право на собственост. В случая въззивният съд е възприел като компетентно заключението на съдебно- техническата експертиза относно идентичност на имот пл.№ 330 , пл.№3639 по КП от 1987г. и част от имот по КП от 1956г., както и кои са съвпадащите граници между имота по нот.акт №179/1967г. и процесния.
Въпросът за допустимостта на отрицателния установителен иск също не може да обуслови допускане до касационен контрол на въззивното решение. Съдът е съобразил процесуалната предпоставка за допустимост на установителните искове – положителни или отрицателни, изрично предвидена в чл. 124, ал. 1 ГПК – наличието на интерес от установяването, като изводите му са в съответствие с трайната съдебна практика – ТР № 4/ 2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК, ВКС и ТР № 8/2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, ВКС. С ТР № 8/2012 г. се приема, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. За наличието на такъв интерес съдът изхожда единствено от направените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, а не от твърденията и възраженията на ответника или от действителното правно положение, тъй като те имат отношение единствено към основателността на предявения иск, включително и установяването на идентичността на процесния имот, за който ищците претендират самостоятелни права с този на техния праводател, оспорващи се от ответника. Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС, съобразена от въззивния съд и липсата на необходимост от тълкуване на закона за остраняване на непълноти на правните разпоредби и усъвършенстване на правоприлагането изключват възможността за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Изложените доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, изразяващи се в произнасяне по нередовна искова молба, в която не е очертана точно и ясно реалната част от ПИ с идентификатор 10135.2571.330, както и на какво основание се претендират права върху имота, неправилно докладване на делото, нарушена процедура по събиране на доказателства, представляват по съществото си касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Те не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на посоченото ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, обосноваващи прилагане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, тъй като са основания за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение. Съгласно т. 2, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая във въззивната жалба не са изложени обосновани конкретни оплаквания във връзка с доклада по делото.
Въззивният съд е действал в съответствие с процесуалните си правомощия и с указанията, възприети в посоченото ТР, като е преценил релевантните за спора факти и доказателства, дал е възможност на страните да изложат такива, съобразил е доводите им и въз основа на тях е постановил решението си. Ценил е доказателствата във връзка едни с други и съобразно тяхната доказателствена стойност, като е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, а именно, че процесният имот никога не е попадал в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което и не е подлежал на възстановяване в полза на ответниците като бивши собственици, респективно като наследници на М. П.. Имотът попада в урбанизирана територия и възстановен по реда на ЗВСНОИ на праводателя на ищците.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила – липса на мотиви на обжалвания акт, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на това основание.
Върховният касационен съд, състав на II г. о. намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по подадената от Д. В. Т., Н. Д. В. и К. В. Б. касационна жалба срещу него, предвид съществуващата вероятност за недопустимост в частта, постановена срещу починалия на 26.03.2017 г., преди приключване на съдебното дирене във въззивното производство, ответник В. М. В.. Съгласно дадените в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 1 разяснения ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до такъв контрол служебно и извън хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, като преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество по подадената касационна жалба.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1136/ 04.07.2017 г. по в. гр. д. № 402/2017 г. по описа на Варненски окръжен съд в частта, с която е уважен отрицателен установителен иск за право на собственост срещу В. М. В..
УКАЗВА на касаторите Д. В. Т., Н. Д. В. и К. В. Б. /наследници на В. М. В./ да внесат държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната им жалба, в размер на общо 60 лева и да представят вносен документ. В противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
След изтичане на дадения срок делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание или за прекратяване.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1136/ 04.07.2017 г. по в. гр. д. № 402/2017 г. по описа на Варненски окръжен съд в останалата обжалвана част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: