О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 390
гр. София, 06.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 451/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Д. А. и Ю. С. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 227 от 08.11.17г., постановено по в.гр.д.№ 220/17г. на Габровския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 153 от 25.05.17г. по гр.д.№ 2716/16г. на Габровския районен съд, с което е отхвърлен предявеният иск с правна квалификация чл.108 ЗС и вместо него е признал за установено по отношение на П. Д. А. и Ю. С. А., че А. Д. А. е собственик на две стаи със застроена площ от 22,60 кв.м., част от сграда с идентификатор 14218.537.66.3 по КККР на [населено място] и е осъдил ответниците да му предадат владението върху тях.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че по силата на договор за доброволна делба на наследствен недвижим имот от 15.12.1997г., сключен между П. Д. А., А. Д. А. и тяхната майка П. В. А., ищецът в първоинстанционното производство А. Д. А. е получил в дял и е станал собственик на полумасивна жилищна сграда на един етаж, със застроена площ от 56 кв.м., находяща се в западната част дворното място /имот пл.№ 7832 от кв.14 по плана на [населено място]/ и източния гараж, а П. Д. А. е получил в дял и е станал собственик на масивна жилищна сграда на един етаж, с площ от 76 кв.м., както и на западния гараж, построени в същото дворно място, а третият съделител си е запазил правото на ползване върху дела на П. А. пожизнено. Процесните две стаи са част от получената в дял от ищеца полумасивна жилищна сграда и от преди делбата се ползват от ответниците.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че процесните две стаи са собственост на ищеца и че ответниците не са ги придобили на основание давностно владение, тъй като те не представляват самостоятелен обекти на правото на собственост, а по давност могат да се придобиват само такива обекти. Посочено е , че договорът за доброволна делба изразява ясно волята на страните за подялба на две сгради, а не на две жилища, поради което наличието на някои неясноти, непълноти и неточности /относно квадратури, брой стаи и др./ е без правно значение.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. При изясняване на действителната обща воля на страните може ли да се излиза извън текста на самия договор и да се изследват обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, действителната характеристика на обектите, предмет на договора, както и други обстоятелства, които са от значение за установяване на действителната воля; 2. Ако обектът на владение не отговаря на изискванията на самостоятелен обект на собственост, възможно ли е придобиването му като част от жилищен имот; 3.Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и да изложи правните си доводи; 4 Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни и 5. Може ли съдът да игнорира голяма част от изводите на приетата по делото експертиза, без да изложи мотиви защо не кредитира заключението в необсъдените части.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на обжалваното решение.
Поставеният от касатора правен и въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая поставените от касаторите правни въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, тъй като макар и да обуславят правните изводи на съда, по отношение на тях не са налице сочените допълнителни предпоставки за това.
По отношение на първия поставен въпрос касаторите се позовават на противоречие с практиката на ВКС – Р № 215 по гр.д.№ 49/15г., ІІІ г.о., Р № 202 по гр.д.№ 680/11 г., І г.о и Р № 129 по гр.д.№ 558/12г., ІІ г.о., според която при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на един договор следва да се изясни действителната обща воля на страните по договора като може да се излиза и извън текста на самия договор и да се изследват обстоятелствата, при които е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, действителната характеристика на обектите, предмет на договора, както и други обстоятелства, които са от значение за установяване на действителната воля, която не може да бъде подменяна. Такова противоречие в случая не е налице, тъй като в договора за доброволна делба на недвижими имоти страните изрично са посочили, че предмет на делбата са две жилищни сгради /масивна и полумасивна/ и ясно са изразили волята си коя от сградите в дял и изключителна собственост на кой от съделителите да бъде поставена и в тази хипотеза точна индивидуализация на помещенията в сградите не е необходима, нито е от значение, че още тогава ответниците са ползвали процесните две помещения, които са част от поставената в дял на ищеца сграда, като всяко друго тълкуване на договора би довело именно до подмяна на изразената обща воля при положение, че липсва изрична уговорка част от сградата на ищеца да се придобие от касатора. Отделен е въпросът дали съществуването на такава уговорка би била действителна. Наред с това и самите касатори не сочат конкретно в какво се състои противоречието с тази практика.
Вторият поставен въпрос също не е решен в противоречие с представените три решение на ВКС / Р № 599 по гр.д.№ 766/09г., І г.о., Р № 300 по гр.д.№ 4521/13г., І г..о. и Р № 30 по гр.д.№ 401/11г., І г.о., с която е прието, че чрез правни сделки и по давност могат да се придобиват само самостоятелно съществуващи движими и недвижими вещи, като жилищата трябва да отговарят на всички нормативни изисквания за самостоятелни такива. Действително, че според съдебната практика е възможно да се придобие по давност реална част от едно жилище, когато тя се присъединява към друго самостоятелно жилище и останалата реална част от първото жилище също отговаря на всички нормативни изисквания за самостоятелен жилищен имот, но тази практика не се отнася за придобиване по давност на несамостоятелни части от различни сгради, какъвто е настоящият случай, нито по делото е установено останалата част от полумасивната сграда на ищеца да отговаря на действалите към момента на делбата нормативни изисквания за самостоятелно жилище, което при получаване в дял на цяла сграда не е необходимо.
Следващите два въпроса са решени в съответствие със сочената практика на ВС и ВКС – ППВС 1/53г., отнасяща се до задълженията на съда да обсъди възраженията доводите на страните и събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти, тъй като в случая тези изисквания са спазени. Освен това касаторите не сочат конкретно кои техни възражения и доводи, респ. кои събрани по делото доказателства не са обсъдени и какви правнорелевантни факти са установени с тях.
Същото се отнася и за последния въпрос, който се поставя във връзка с направено от касаторите оплакване, че съдът не обсъдил в цялост заключението на вещото лице, според което процесните две стаи са част от дела, който с договора за доброволна делба от 1997г. е отреден на касатора и не са част от жилището на ищеца. С това заключение обаче вещото лице е дало отговор на въпроси, които са свързани с тълкуването на изразената в договора воля на страните и които са от компетентността единствено на решаващия съд, поради което тези изводи на вещото лице не е следвало да бъдат обсъждани. Ето защо липсва противоречие с представените във връзка с този въпрос Р № 69 по гр.д.№ 1582/14г., ІV г.о. и Р № 108 по гр.д.№ 1814/09г., ІV г.о., отнасяща се до различни от настоящата хипотези.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен ”contra legem”, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или “extra legem”, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е на лице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивно решение –значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване не може да бъде допуснато и на това основание.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сторените от него в настоящото производство разноски в размер на 1200 лв. за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 227 от 08.11.17г., постановено по в.гр.д.№ 220/17г. на Габровския окръжен съд.
О с ъ ж д а П. Д. А. и Ю. С. А. от [населено място] да заплатят на А. Д. А. от същия град сумата 1200 лв./хиляда и двеста лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: