6
Върховен касационен съд на Република България НК, І н.о. дело № 1093/2015 год.
Р Е Ш Е Н И Е
№ 421
гр.София, 11 януари 2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА
СПАС ИВАНЧЕВ
със секретар Мира Недева
при участието на прокурора ИВАЙЛО СИМОВ
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ
наказателно дело под № 1093/2015 година
Защитникът на подсъдимия А. Г. Т. е обжалвал по касационен ред въззивното решение на Софийския апелативен съд, което не е в негов интерес, след проверка на присъдата на Софийския градски съд.
Присъдата – 309/2.ХІІ.2014 год. по нохд 3898/14, е за престъплението по транспорта, в което е обвинен Т. – по чл.343, ал.1, б.”в” НК: за причинената на 10.ІІІ.2010 год. по непредпазливост смърт на 73-годишната пешеходка Л. В. П., настъпила на 28.ІV.2010 год. след нарушаване на правилата за движение при управляване на мпс – автобус от обществения транспорт в София. СГС наказал подсъдимия с 1 година лишаване от свобода условно (чл.66 НК) за 3 години, както и с 2 години лишаване от право да управлява мпс.
Въззивното решение – 136/20.ІV.2015 год. по внохд 155/15, е обжалвано заради потвърждаването на присъдата; иначе – наложените наказания са намалени, на 6 месеца – лишаването от свобода, на 10 месеца – лишаването от право.
В касационната жалба има позоваване на трите основания по чл.348 НПК, а към всяко от тях са изложени аргументите, за които подателят й смята, че са в тяхна подкрепа, и че позволяват алтернативата: цялостното оправдаване по обвинението – по-лека отговорност (за телесна повреда, а не за смърт) – смекчаване на лишаването от право.
В съдебното заседание на ВКС жалбата е поддържана, а според участващия прокурор и частния обвинител – подлежаща на отхвърляне.
ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение.
І. Освен заради останалото, което позволява този извод, решението на САС не изисква да бъде отменяно или изменяно, поради следното.
Установяването на механизма на транспортния инцидент не е резултат от погрешни доказателствени изводи. Преди да потегли от автобусната спирка, подсъдимият Т. е имал възможност да види вдясно от себе си опасно близкото движение на пострадалата пешеходка П. от последната към предпоследната врата на автобуса, съответно нейното внезапно подхлъзване и попадане под превозното средство. Такова движение на пешеходката го е задължавало да не потегля от спирката, но Т. е бил насочил цялото си внимание само вляво, върху включването на автобуса в движението.
Правилни са доказателствените изводи и за причинна връзка между деянието на подсъдимия и смъртта на пешеходката. Крайната причина за нейната смърт – гноен фибринозен перитонит, ако той бъде условно отграничен в болестния процес, само привидно няма общо с двуглезенното счупване на лявата подбедрица с размачкване на меките тъкани на крака. Между травматичните увреждания и перитонита са разположени и свързаните с тях обездвижване на тялото („залежаване”), забавеното от него кръвообращение („кръвоток”), водещо до запушване на венозните кръвоносни съдове и умъртвяване на тяхната тъкан в червата(чреводържателя), което пък позволило безпрепятственото преминаване на болестотворни микроорганизми от червата в коремната кухина и възникването на възпалителен процес в нея (на перитонита).
Изложеното в резюме относно механизма на инцидента и причинната връзка между деянието и неговите последици, представлява предмета на съществените възражения в касационната жалба.
Неоснователността на тези възражения в първата насока се дължи на неубедителното им аргументиране в жалбата с невъзможността да бъде спасена П. след попадането и? вдясно под потеглящия вече автобус – в т.нар. опасна зона на движението му. Тази невъзможност е наистина доказана, но Т. сам се е поставил в нея, съсредоточавайки се само върху опасностите вляво на движението му. Едностранчивото съсредоточаване е неубедително защитено в жалбата още с невъзможността за едновременно наблюдение вляво и вдясно – изискването към водача е за „непрекъснато”(чл.25, ал.1 в правната квалификация е конкретизация и на чл.20, ал.1 ЗДП), а не за едновременно наблюдение на обстановката, и в случая то е било постижимо с последователното и бързо пренасочване на вниманието, както е пояснено от съответните вещи лица.
По въпроса за причинната връзка е възразено на свой ред неоснователно заради неубедителното аргументиране на жалбоподателя с несигурността в нейното съществуване, каквато несигурност е проявило наистина едно от вещите лица – д-р В.. В жалбата е само отбелязано, че за причинната връзка се е произнасял и д-р М., допълнително назначен и изслушан от САС, а той е бил повече от категоричен за наличността и?, особено с научния довод от т.нар. триада на В. (вж. на л.49 от възз.дело).
По въпроса за причинната връзка е възразено обаче неоснователно в още по-голяма степен, заради претенцията на жалбоподателя по делото да бъде установена не просто такава връзка, а „пряка и непосредствена причинна връзка”. НК не поставя всъщност никакви специални изисквания за причинната връзка и даже не говори изрично за нея, поради което за целите на наказателния процес е достатъчно това поначало философско понятие да бъде използвано в най-общия му смисъл: причина е онова, което предхожда и поражда друго. Тъкмо в този смисъл за ВКС няма никакво съмнение, че перитонитът на пострадалата е бил породен от всички промени в здравословното и? състояние, настъпили след прегазването на крака и?. Причинна връзка в същия смисъл не отрича и жалбоподателят, но я смята недостатъчна за търсената наказателна отговорност, защото: не всеки с наранен глезен се разболява по-късно от перитонит; възможно е освен това неправилното му лечение; възможни са усложнения от болести, съществували към момента на нараняването; възможно е в крайна сметка всичко случило се с пострадалата до нейната смърт, да е извън представите за него в съзнанието на подсъдимия. За ВКС обаче поставянето и на такива изисквания към причинната връзка не е от естество да я изключи в конкретния случай, защото: делото държи сметка не за всяко нараняване като на пострадалата П., а само за развитието на нейното нараняване; възможността то да е лекувано неправилно е възможност за възникване на отговорност и на лекаря; съпътстващите заболявания не са предизвикали нараняването, а само са утежнили неговото развитие; съществуването на причинна връзка не зависи от съзнаването и?, а пък за да бъде съзнавана тя, са достатъчни най-общи представи за нея (например, че от всяко прегазване с автобус е възможна смъртта на прегазения).
ІІ. Обсъдените две най-съществени възражения в касационната жалба са такива предвид на очакването наказателната отговорност на подсъдимия да отпадне или да бъде за по-леко престъпление. Наред с тях неоснователно обаче е възражението за явна несправедливост на наложеното наказание.
Оспорена е изрично справедливостта единствено на по-леката съставка на кумулативното наказание – лишаването от право, и то само на неговия размер, който се иска да бъде намален. Подобно намаляване е според ВКС извън обхвата на касационното основание по т.3 на чл.348, ал.1 НПК – възможното намаление на срока на лишаването от право е до изравняването на неговата продължителност с тази на лишаването от свобода, т.е. в случая с не повече от 4 месеца, а в техните рамки няма как да бъде разграничена изискваната от закона „явна”(очевидна) несправедливост.
ІІІ. В касационната жалба, накрая, се съдържат и трета група неоснователни възражения, в чиято основателност жалбоподателят изглежда също не е бил съвсем уверен, след като не е поискал от ВКС и връщане на делото за ново разглеждане – последицата, която чл.354, ал.3, т.2 НПК предвижда поначало, ако са допуснати съществени нарушения на процесуални правила.
Става дума за несъгласия по делото от такъв характер, чиято неоснователност следва от самата съпоставка между претендирано и съществуващо – например за пороци в обвинителния акт, останали неотстранени въпреки връщането му на прокурора от СГС, или пък в решението на САС, което не съдържало отговор на възраженията срещу обвинението, така както ги е направил жалбоподателят.
ІV. Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС-І н.о.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 136/20.ІV.2015 год. по внохд 155/15 на Софийския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ