4
Р Е Ш Е Н И Е
№ 233
София, 08 юни 2015 г.
В И М Е ТО Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България,І НО, в публично заседание на двадесети май две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
БЛАГА ИВАНОВА
при секретар: Мира Недева
и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев
изслуша докладваното от
съдия ИВАНОВА касационно дело № 422 по описа за 2015 г.
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. М. М. срещу въззивна присъда на Софийски апелативен съд № 46 от 17.12.14 г., по ВНОХД № 891/14, насочена срещу частта, касаеща произнасянето по обвинението за грабеж с пострадали Т. Г. Н. и К. Д. Т..
С въззивния акт е отменена оправдателната част на първоинстанционна присъда на Софийски градски съд № 103 от 17.04.2014 г, по НОХД № 4308/13, и подсъдимият М. е признат за виновен по чл.199, ал.1, т.4 вр.чл.198, ал.1 вр.чл.29, ал.1, б.”а” и „б” вр.чл.26, ал.1 НК, за грабеж, на обща стойност 457,95 лв, включително деянията с пострадали Т. Г. Н. и К. Д. Т., а присъдата е потвърдена в останалата й част.
С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че за времето от 28.12.2012 г до 26.01.2013 г, в [населено място], при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив, е отнел чужди движими вещи, на обща стойност 225 лв, от владението на С. З. Д. и Г. Д. Г., с намерение противозаконно да ги присвои, като за това употребил сила, с оглед на което и на основание чл.199, ал.1, т.4 вр.чл.198, ал.1, вр.чл.29, ал.1, б.”а” и ”б” вр.чл.26, ал.1 и чл.54 НК, е осъден на „лишаване от свобода”, за срок от осем години, при „строг” режим, настаняване в затвор, със зачитане на предварителното задържане, считано от 29.01.2013 г, като е оправдан по обвинението с пострадали Т. Г. Н. и К. Д. Т., и за разликата до 457,95 лв. На основание чл.45 ЗЗД, е осъден да заплати на С. З. Д. обезщетение за имуществени вреди, в размер на 120 лв, и обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 500 лв.
С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: че св.Т. не е разпознала подсъдимия, че не следва да бъдат ползвани показанията на св.М., че показанията на св.Сл.Д. не обслужват обвинителната теза, че е недопустимо позоваването на показанията, депозирани от св.Б.Д., че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо.
С жалбата се иска отмяна на въззивната присъда в обжалваната част и оправдаване по тази част на обвинението или намаляване на наложеното наказание.
В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата.
Подсъдимият моли жалбата да бъде уважена.
Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
Не е допуснато релевираното основание по чл. 348, ал.1, т.2 НПК.
Въззивният съд е извършил собствен анализ на доказателствените източници, при което е достигнал до верни изводи по релевантните факти. Правилно е становището на САС, че при наличието на уличаващи подсъдимия доказателства, обстоятелството, че св.Т. не е разпознала подсъдимия, не представлява абсолютно основание за неговото оправдаване. В тази насока са взети предвид показанията на св.Сл.Д., който се е намирал в близост до местопроизшествието, комуникирал е с подсъдимия и впоследствие го е разпознал, показанията на св.М., възпроизвел извънпроцесуални признания на жалбоподателя, показанията на св.Б.Д., изяснила, че в инкриминирания период подсъдимият се е снабдявал със средства по престъпен начин. Пострадалата Т. не е запомнила нападателя, но е съобщила за присъствието на св.Сл.Д., който впоследствие е разпознал подсъдимия. Съдебната практика е изяснила, че извънпроцесуалните изявления на дееца не са доказателствено средство, а факт, който подлежи на внимателна преценка за достоверност в контекста на събраната доказателствена съвкупност. Такъв подход е възприет при анализа на показанията, депозирани от св.М.. Прието е, че извънпроцесуалните изявления на подсъдимия нямат самостоятелно доказателствено значение, а могат да се ценят само доколкото се вписват в системата от обвинителни доказателства, обвързващи подсъдимия с процесното деяние. Няма пречка да бъдат ползвани показанията на св.Д., която не е отказала да свидетелства, на основание чл.119 НПК. Тя е очевидец на част от инкриминираните събития, а за друга част е узнала от извършителя. Ето защо, показанията й са от значение за изхода на делото и не е имало пречка да бъдат кредитирани. Верни са и съображенията на САС, касаещи деянието, от което е пострадала св.Н.. Тя е заявила, че е видяла бегло нападателя и не би могла да го разпознае. За идентичността на автора обаче са събрани несъмнени доказателства, изводими от показанията на св.Д. и протокола за оглед, в който е отразено намирането на документ за самоличност на пострадалата /личната й карта/ и вещи, предмет на престъплението. Следователно, изводите на САС, че жалбоподателят следва да отговаря по цялото обвинение, включително и за деянията, от които са пострадали св.Т. и св.Н., са правилни, споделя се от настоящата инстанция и почиват на верен прочит на доказателствените източници.
Не е допуснато и нарушение по чл.348, ал.1, т.1 НПК. Правилно е становището на САС, че е налице грабеж, извършен при условията на продължавано престъпление, състоящо се от четири деяния, на обща стойност 457,95 лв, извършен при условията на опасен рецидив. Касае се за престъпление по чл.199, ал.1, т.4 вр.чл.198, ал.1 вр.чл.29, ал.1, б.”а” и „б” вр.чл.26, ал.1 НК и такава е приетата по делото правна квалификация. Не може да бъде уважено искането за отмяна на въззивния акт в оспорената част и оправдаване на жалбоподателя, тъй като не са налице условията по чл.354, ал.1, т.2 вр.чл.24, ал.1, т.1 НПК /подсъдимият не е осъден за несъставомерно деяние/.
Липсва и основанието по чл.348, ал.1, т.3 НПК. При определяне на наказанието правилно са отчетени завишената степен на обществена опасност на престъплението, произтичаща от наличието на четири деяния, всяко от които представляващо брутално посегателство срещу защитените обществени отношения, и високата степен на обществена опасност на дееца, чието съдебно минало е обременено от множество престъпления от вида на извършеното. Съобразено е и обстоятелството, че до настоящия момент жалбоподателят многократно е изтърпявал наказание „лишаване от свобода”, но въпреки това спрямо него не е постигнат поправителен и превъзпитателен ефект. Следователно, при комплексната преценка на обстоятелствата по чл.54 НК и целите по чл.36 НК, наказанието осем години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затвор, е определено при спазване на критерия за справедливост по чл.348, ал.5 НПК и не са налице основания за неговото смекчаване.
По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, ВКС, І НО,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ в СИЛА въззивна присъда на Софийски апелативен съд № 46 от 17.12.14 г, по ВНОХД № 891/14.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: