О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 101
гр. София, 16.02.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 769 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /н/, представлявано от синдика Г. С., чрез адв. К. Н., срещу решение № 160 от 27.10.2015г. по в.т.д. № 395/15г. на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 976 от 19.05.2015г. по гр.д. № 2582/2011г. на Варненски окръжен съд, VI състав и касаторът [фирма] /н./ е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 7 200 лева – разноски за въззивната инстанция. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по отношение на [фирма] /н./ и [фирма], че [фирма] е собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор № 10135.4023.124 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-30/19.06.2007г. на изп. директор на АГКК с трайно предназначение– урбанизирана територия, адрес на поземления имот – [населено място], район „В. В.“, местност „Боклук Т.“, с площ от 2291 кв.м.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено при неправилно възприета за безспорна фактическа обстановка. Твърди, че въпреки направеното от него оспорване на правото на собственост на ищеца с твърдението, че длъжникът по изпълнителното дело не е бил собственик на процесния имот и съответно ищецът не е придобил права чрез публична продан, въззивният съд необосновано е приел, че между страните не се спори, че възложеният имот е бил собственост на длъжника по изпълнителното дело [фирма] на основание договор за покупко-продажба. Твърди, че въззивният съд не е зачел правните последици на решение № 67 от 11.01.2012г. по т.д. № 2205/2011г. на В., с което е прогласена нищожност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на [фирма] на договора за покупко-продажба на имота, сключен с [фирма], на основание чл.646, ал.2, т.2 ГПК, без да съобрази, че ищецът също е участвал в това производство като трето лице-помагач и да зачете правните последици от това по отношение на материалноправната легитимация на [фирма]. Излага съображения, че вписването на исковата молба по чл.646 ТЗ не попада в хипотезата на чл.114, б. „в“ ЗС. Твърди, че константната практика по приложението на чл.646 ТЗ в отменената му редакция се свързва с установителното действие на решението по такъв иск спрямо всички лица– такова, каквото законодателят е предвидил за всички случаи на нищожност. Поддържа още, че въззивното решение противоречи на трайно установената съдебна практика по приложението на чл.453, т.2 ГПК. Счита за неправилен и извода на въззивния съд относно приложимостта на разпоредбата на чл.646, ал.7 ТЗ в редакцията й след изменението на ТЗ, обн. ДВ бр.20/2013г. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК касаторът твърди, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 41 от 05.03.2015г. по гр.д. № 5464/2014г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 692 от 19.11.2008г. по т.д. № 309/2008г. на ВКС, ТК, Iт.о., по следния процесуалноправен въпрос: „Приложима ли е разпоредбата на чл.453, т.2 ГПК в хипотеза, при която вписването има оповестително действие?”. Поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона : „Хипотезите, в които намира приложение разпоредбата на чл.646, ал.7 ТЗ в редакцията й след изменението на ТЗ съобразно §14 от ПЗРЗИД на ТЗ /обн. ДВ бр.20/2013г./, включват ли случаите на приключили с влезли в сила решения искови производства за попълване на масата на несъстоятелността на длъжник, за които производството по несъстоятелност продължава да е висящо и не е приключило?”.
Ответникът по касация [фирма], представляван от адв. П. С., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице противоречие на въззивното решение с решение № 41 от 05.03.2015г. по гр.д. № 5464/2014г. на ВКС, ГК, I г.о., тъй като е налице съществена разлика в обстоятелствата и фактите, при които са постановени двете решения. Сочи, че решението на ВКС разглежда случай на прогласена нищожност на договор за дарение на основание чл.26, ал.2 ЗЗД поради липса на съгласие при вписана искова молба по този иск преди влизане в сила на публичната продажба, с оглед на което е прието, че към датата на влизане в сила на постановлението за възлагане длъжникът не е бил собственик на имота и затова купувачът не е придобил собствеността върху него. Поддържа, че в настоящия случай към датата на постановлението е била вписана единствено исковата молба по предявения от [фирма] /н./ против [фирма] иск за нищожност на основание чл.26 ЗЗД на договора за покупко-продажба, който е бил отхвърлен, а към 10.02.2011г., когато ищецът е придобил правата на длъжника, не е било дори поискано обявяване на несъстоятелност на [фирма] – праводател на длъжника по изпълнението [фирма], а самата искова молба по чл.646, ал.2 ТЗ е била подадена на 05.08.2011г., т.е. след влизане в сила на постановлението за възлагане. Сочи, че е неотносимо и решение № 692 от 19.11.2008г. по т.д. № 309/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., постановено по реда на ГПК /отм./, тъй като разглежда последиците от вписването на иск по чл.646, ал.1, т.3 ТЗ за нищожност на сделка с вещ от масата на несъстоятелността, извършена след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност и неговото вписване, което разпореждане е непротивопоставимо на кредиторите, който случай се различава съществено от настоящия. Поддържа, че формулираният втори въпрос не е обуславящ изхода на спора и липсва обосоваване на необходимост от тълкуване на ясната разпоредба при отсъствие на съдебна практика или за необходимост от промяна на съдебната практика.
Ответникът [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел, че с постановление за възлагане на недвижим имот от 10.02.2011г., влязло в сила на 29.07.2011г., на ищеца е възложен процесният имот за сумата 431 832,50 лева, както и че между страните е безспорно, че възложеният имот е бил собственост на длъжника по изпълнителното дело и ответник по иска – [фирма] на основание договор за продажба, сключен на 18.04.2008г. с ответника [фирма]. Приел е, че по образуваното срещу [фирма] изпълнително дело е била вписана възбрана на 05.10.2010г., както и две обезпечителни възбрани преди това. Приел е за безспорно, че ввнесените по изпълнителното производство суми са разпределени.
Въззивният съд е взел предвид, че с решение № 703 от 05.07.2011г. по т.д. № 640/2011г. на В. е открито производство по несъстоятелност на [фирма] с начална дата на неплатежоспособност 31.12.2007г., както и че с влязло в сила решение № 67 от 11.01.2012г. по т.д. № 2295/2011г. на В. е прогласена нищожност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на [фирма] на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 124 от 18.04.2008г., на основание чл.646, ал.2, т.4 ТЗ, като исковата молба по това дело е вписана на 22.08.2011г.
Въз основа на така установените обстоятелства въззивният съд е приел, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот от датата на постановлението за възлагане – 10.02.2011г., тъй като вписването му не е елемент от фактическия състав на призобиването на правото на собственост и не е условие за възникване на вещно-прехвърлителния ефект на публичната продан. Приел е, че ищецът като трето лице е придобил права върху имота преди вписването на исковата молба, с която е предявен искът по чл.646, ал.2, т.4 ТЗ и спрямо него не се е проявило оповестителното действие на вписването, визирано в чл.114, б. „в” ЗС, като е счел за неотносимо вписването на исковата молба по гр.д. № 1401/2010г. на В. с оглед отхвърляне на предявения с нея иск за нищожност на договора за покупко-продажба. Въззивният съд е приел, че с оглед чл.410 вр. чл.453, т.2 ГПК решението по гр.д. № 2205/2011г. на В. е непротивопоставимо на обезпечените кредитори на длъжника [фирма], а съгласно чл.496, ал.2 ГПК – и на купувача на имота от публична продан, придобил всички права от длъжника. Приел е, че правилото на чл.453, т.2 ГПК се отнася и за исковите молби по чл.646, ал.2 ГПК. Изложил е съображения, че постановеното в такова производство решение за прогласяване на нищожност на разпоредителна сделка е по отношение на кредиторите по несъстоятеностт и в рамките на това производство.
Въззивният съд се е позовал и на чл.646, ал.7 ТЗ, според който недействителността не засяга правата, придобити от трети добросъвестни лица преди вписването на исковата молба, като е счел, че съобразно §14 от ПЗРЗИД на ТЗ /ДВ бр.20/2012г./ тази разпоредба се прилага и за заварените производства по несъстоятелност и за исковите производства за попълване на масата на несъстоятелността.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият правен въпрос, свързан с приложението на чл.453, т.2 ГПК, е обсъждан от въззивния съд, но даденото от него разрешение за непротивопоставимост съобразно тази разпоредба на решението по исковата молба по чл.646, ал.2 ТЗ, вписана след възбраната, спрямо обезпечения взискател и присъединените кредитори, не е единствено обуславящо крайния изход на делото. Въззивният съд е изложил и съображения, че ищецът като трето лице е придобил права върху процесния имот преди вписването на исковата молба и спрямо него не се е проявило оповестителното действие на вписването, визирано в чл.114, б. „в“ ЗС , както и че постановеното в производство по иск по чл.646, ал.2 ТЗ решение за прогласяване на нищожност на разпоредителна сделка е по отношение само на кредиторите на несъстоятелността и в рамките на това производство. Касаторът не е формулирал правен въпрос във връзка с тези съображения на въззивния съд, които са достатъчни за обосноваване на крайния му извод за основателност на предявения установителен иск, поради което поставеният въпрос, свързан с приложението на чл.453, т.2 ГПК, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на решението.
Вторият процесуалноправен въпрос е формулиран във връзка с извода на въззивния съд за приложение на разпоредбата на чл.646, ал.7 ТЗ в редакцията й след изменението на ТЗ съобразно §14 от ПЗРЗИД на ТЗ /ДВ бр.20/2013г./, обн. ДВ бр.20/2013г. по отношение на заварените производства по несъстоятелност и на исковите производства за попълване на масата на несъстоятелността. Въззивният съд се е позовал на посочената разпоредба като допълнителен аргумент за основателност на предявения установителен иск, поради което поставеният в тази връзка въпрос не е обуславящ решаващите изводи на въззивната инстанция и изхода на делото.
По изложените съображения настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 160 от 27.10.2015г. по в.т.д. № 395/15г. на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: