6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№659
гр. София,17.07.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА К.
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 4225 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по: /1/ касационна жалба на [фирма], срещу решение № 1360 от 01.07.2013г. по в.гр.д. № 2738/2012г. на Апелативен съд – София в частта, в която е потвърдено решението на Софийски градски съд № 7215/ 30.12.2011г. по гр.д. № 3007/ 2010г. за уважаване на предявения срещу застрахователя от З. С. М. иск с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от травматично увреждане /мозъчно сътресение и контузия на главата/ при ПТП в размер на 7500 лева, ведно със законна лихва от датата на ПТП до окончателното изплащане на главницата; /2/ по касационна жалба на З. С. М. срещу същото въззивно решение, в частите, с които след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен иска по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 7500 лева до присъдената от първата инстанция обезщетение от 15 000 лева и е потвърдено отхвърлянето от първоинстанционния съд на иска за разликата над 15 000 лева до пълния предявен размер от 26 000 лева.
Касаторът, З. С. М., поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания- нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК.
В касационната жалба на ЗД Б. И.” АД се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Допускането на касационния контрол е обосновано с допълнителните предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Иска присъждане на разноски за трите инстанции.
Ответникът по жалбите, В. С., е депозирал отговор по жалбата на касатора-ищец, като поддържа, че липсват наведените основания за допускане на касационното обжалване, съответно че тази жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е налице виновно противоправно поведение от страна на водача на увреждащото МПС и валидно сключен от него договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” със застрахователя – касатор, който е имал действие към момента на ПТП. Наличието на валидно застахователно правоотношение е изведено от данните, съдържащи се в представеното извлечение от ИЦ при Гаранционния фонд. Решаващият състав е преценил като основателно оплакването за прекомерност на застрахователно обезщетение, като е определил размер на обезщетението за неимуществени вредите от 10 000 лева. Съдът е изходил от обстоятелството, че при ПТП ищецът е получил контузия на главата с мозъчно сътресение, но без да изпада в безсъзнание, като е отчел не само вида на получената травма, но и периода на търпените болки и страдания, които са със средна степен на интензивност, специалния режим на възстановяване непосредствено след увредата, пълното възстановяване на пострадалия, както и периода на настъпване на застрахователното събитие – м.март 2008г. Въззивната инстанция е приела за основателно и възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоностния резултат от пострадалия, който е предприел непозволена маневра „ляв завой”, поради което, след като е съпоставила приноса на пострадалото лице и делинквента за настъпване на инцидента /преминаване на кръстовището при червен сигнал на светофарната уредба със скорост, по-висока от разрешената и след употреба на алкохол над допустимата/, е приела редуциране по чл.51, ал.2 ЗЗД с 1/4 на определеното обезщетение за неимуществени вреди от 10 000 лева, поради което претенцията по чл.226, ал.1 КЗ е уважена за 7500 лева.
По жалбата на З. С. М.:
Касаторът – ищец, З. С. М., в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че материалноправният въпрос, обусловил изхода на спора, е дали справедливо и адекватно е определено обезщетението за неимуществени вреди, предвид динамиката на икономическите и социалните условия в страната. Релевират се предпоставките по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК.
Видно от очертаното по-горе съдържание на изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, в него се прави смесване на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Дори обаче, да се приеме, че значимия за изхода на спора правен въпрос, на който се позовава касаторът, е за значението на динамиката на икономическите и социалните условия в страната при приложението на чл.52 ЗЗД, въпреки, че той е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, и е обусловил определянето на размера на присъденото обезщетение, не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ПП №4/1968г. и решения по чл.290 ГПК, в съответствие с която е постановен атакувания съдебен акт. Видно от мотивите, обстоятелствата, имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в посочените от касатора решения на ВКС за различни от тези по настоящото дело. С оглед различната фактическа обстановка по делата, не може да се направи извод, че даденото от апелативния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД е в противоречие с разрешението на този въпрос в посочените решения.
С оглед горното, не се доказва осъществяването на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Съгласно т.3 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, независимо дали има влезли в сила казуални решения, даващи противоречиво разрешаване на същия правен въпрос. Ето защо, съдът не обсъжда представеното от касатора решение на Софийски апелативен съд, което освен това не се явява съдебна практика по см. на цитираното тълкувателно решение, тъй като няма данни да е влязло в сила.
Не е налице и поддържаното от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Дадените с ППВС № 4/1968 г. задължителни указания по тълкуването и прилагането на посочената разпоредба не са загубили своето значение и днес, което изключва допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по посочения въпрос. Разликата в размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани от съдилищата, произтича не от неточното прилагане на закона, поради трудности по приложението на установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост, а от разликата във фактите, на които се основава решението по всяко конкретно дело. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правотото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
По жалбата на [фирма]:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът, [фирма], поддържа, че с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са разрешените следните правни въпроси от значение за изхода на делото: /1/ Как следва да се определя справедлив размер на обезщетението, с оглед чл.52 ЗЗД и обстоятелствата, които обуславят това във вр. с ППВС №4/68г. и практиката на ВКС по чл.290 ГПК за прилагането на чл.52 ЗЗД; /2/ Кога може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес с оглед разпоредбата на чл.154 ГПК и спазени ли са изискванията на закона от САС по обжалваното решение с оглед практиката на ВКС по чл.290 ГПК?; /3/ Може ли без да са спазени изискванията по ПП №7/77г. на ВС, съдът да приеме наличие на валидно застрахователно правоотношение, без да са изследвани изрично посочените в т.3 и т.4 въпроси, както е в конкретния случай, и неправилно ли е решение на съд, което не е съобразено с посоченото ППВС?; /4/ Ако икономическата конюктура в страната е критерий за определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД, то в условията на икономическа криза – световна и национална, следва ли да се намаляват обезщетенията за неимуществени вреди, определяни по чл.52 ЗЗД и съдебната практика отразява ли правилно състоянието на икономиката и застрахователния пазар при определяне на обезщетенията?; /5/ Какви за критериите за определяне на процента на съпричиняване от страна на пострадалото лице?”.
Въпросът за приложението на чл.52 ЗЗД е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Същевременно, доколкото касаторът не сочи във въззивното решение спрямо кои конкретни критерии, значими за установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост, е налице твърдяното от него отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС, липсва формулиран правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Единственият конкретен въпрос в изложението, свързан с тези критерии, е дали в условията на икономическа криза следва да се намаляват присъжданите обезщетения за неимуществени вреди, с оглед отчитане на икономическата конюктура в страната, но той не е обуславящ изхода на спора по конкретното дело, тъй като по него липсва произнасяне от въззивния съд, поради това, че е повдигнат за първи път в касационната жалба.
Освен липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не е осъществена и наведената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Различният размер на определените от съдилищата обезщетения за неимуществени вреди е обусловен от конкретните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД по всяко отделно дело. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, е предмет на касационния контрол, а не на фазата по допускането му.
Дали съдебната практика по принцип отразява правилно състоянието на икономиката и застрахователния пазар при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди не е от значение за изхода на спора по конкретното дело, поради което не се явява правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Процесуалноправният въпрос по приложението на чл.154 ГПК е свързан с разпределението на доказателствената тежест при установяване на валидно застрахователно правоотношение, но доколкото обжалваното решение не е постановено в отклонение от посоченото ППВС № 7/ 77г. от 04.10.1978г, не се доказва наведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Наличието на застрахователно правоотношение е изведено от въззивния съд въз основа на официален свидетелстващ документ, чиято материална доказателствена сила не е била оспорена, съответно оборена, а именно – справката, изготвена от ГФ въз основа на данните от Информационния център /чл.295, ал.7 КЗ/, в която са възпроизведени данните за застрахователната полица. Уважавайки иска по чл.226, ал.1 КЗ, решаващият състав е приел, че към момента на ПТП е налице действащ застрахователен договор, като дали този извод е правилен, е предмет на самия касационен контрол, а не на неговото допускане. Цитираните от жалбоподателя решения, постановени по реда на чл.290 ГПК /решение №831/ 18.12.2010г. по гр.д. № 603/ 2010г. на ВКС, IV ГО; решение № 589/ 16.11.2010г. по гр.д. № 1700/2009г. на ВКС, III ГО и решение № 261/ 31.03.2010г. по гр.д. № 5305/2008г. на ВКС, III ГО/, са неотносими към формулирания процесуалноправен въпрос, тъй като с тях ВКС се е произнесъл по приложението на чл.200 КТ, чл.106, ал.1 СК и чл.225, ал.1 КТ, а не по приложението на чл.154 ГПК при доказване валидността и действието на договор за застраховка „Гражданска отговорност”.
Въпросът, може ли без да са спазени изискванията на ПП №7/77г. на ВС, съдът да приеме наличие на валидно застрахователно правоотношение, без да са изследвани изрично посочените в т.4 въпроси /относно наличието на застрахователен риск и интерес/, какъвто се твърди, че е настоящият случай, и неправилно ли е решение на съд, което не е съобразено с посоченото ППВС, също не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. При липса на конкретно наведени от застрахователя правоизключващи или правопогасяващи застрахователния риск и интерес обстоятелства, последните не могат да обусловят изхода на спора и от там и да предпоставят допускането на касационното обжалване. В тази хипотеза, в съответствие с дадените в пар.1, т.1 и т.34 от ДР на КЗ легални определения на понятията „застрахователен риск” и „застрахователен интерес”, следва да се приеме, че относно тях е налице имплицитно произнасяне на въззивния съд, доколкото в решението е съобразен предмета на договора – застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, чийто обект, съгласно чл.257, ал.1 КЗ, е гражданската отговорност на застрахованите лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежанието и/или използването на МПС, за които застрахованият отговаря, и с отчитането на безспорния факт, че застраховано лице се явява собственик на МПС – лице, за което законодателят в чл.257, ал.2 ГПК изрично извежда наличието на застрахователен интерес при този вид застраховка.
Поставеният въпрос, какви за критериите за определяне на процента на съпричиняване от страна на пострадалите лица, не е правен, а фактически, тъй като отговорът му произтича от конкретно установените по делото обстоятелства, относими за приноса на пострадалото лице за настъпване на вредоностния резултат, поради което по отношение на него не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Ищецът не е направил искане за разноски за настоящото производство, поради което такива не могат да му бъдат присъдени.
С оглед изхода на делото, на ответника по исковете следва да бъдат присъдени разноски за заплащане на държавна такса в размер на 21,35 лева.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА решение № 1360 от 01.07.2013г. по в.гр.д. № 2738/2012г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА З. С. М., ЕГН [ЕГН], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], направени по делото разноски в размер на 21,35 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.