3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 398
гр. София, 23.05.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 3938 по описа за 2013г. за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. В. Б. и [фирма], срещу решение № 316 от 14.06.2013г. по в.гр.д. № 471/2013г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд по гр.д. № 2533/ 2012г. решение в частта, с която е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че А. В. Б. и [фирма] дължат солидарно на Г. М. Ш. 40 000 лева по запис на заповед от 09.08.2011г. с падеж 30.09.2011г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 23.03.2012г. до окончателното плащане, ведно с разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Ответникът по жалбата не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което се уважават субективно пасивно съединените искове, предявени по реда на чл.422 ГПК срещу касаторите, въззивният съд е приел, че възраженията им за нищожност на записа на заповед, поради липса на основание, съответно поради издаването му от два правни субекта, са неоснователни. Изложени са съображения, че гаранционното предназначение на записа на заповед не променя неговия абстрактен и едностранен характер. При едностранните сделки е необходимо изявление само на едната страна в дадено правоотношение, за да възникне правната връзка. За едностранния характер на сделката е без значение, че на едната страна на правоотношението участват няколко правни субекта. Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.513 ТЗ, от която е извел солидарната отговорност на двамата съиздатели на записа на заповед.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимите за изхода на делото въпроси: „/1/ Как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК при издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед?; /2/ Допустимо ли е събиране на доказателства /свидетелски показания/ във въззивното производство по реда на чл.266, ал.3 ГПК, при допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл.146, ал.2 ГПК и чл.145, ал.1 и ал.2 ГПК?; /3/ Допустимо ли е със свидетелски показания да се установи липсата на каузално правоотношение между страните по менителничното вземане при издаден запис на заповед на стойност над 5000 лева, при направено възражение от страна на издателя за липса на основание за издаването му, предвид разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК, което по същество представлява отрицателен факт и отрицателно фактическо твърдение?”. Касаторите се позовават на допълнителните критерии по чл.280, ал.1, т. и т.2 ГПК.
Спрямо формулираните от жалбоподателите въпроси, с какви средства може да се докаже липсата на каузално правоотношение, като основание за издаване на записа на заповед, разпределението на тежестта за доказването на този факт, и какви са правомощията на въззива при нарушаване на тези процесуални правила от първата инстанция, не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като въпросите не се обхващат от предмета на спора. Това е видно от отговора на исковата молба, в който недължимостта на вземането не е изведено от касаторите от безпаричността на записа на заповед, тъй като липсата на каузално правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед, е наведена като възражение за нищожност на менителничния ефект, поради липса на основание за издаването му. По същество въззивната инстанция е приела, че дори да е вярно твърдението на издателите на ценната книга, че между тях и поемателя не съществува правоотношение, което да е причина за издаване на записа на заповед, това не води до основателност на възражението им за нищожност на ефекта. В тази насока е и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 85/ 05.07.2012г. по т.д. № 4382011г. на I ТО на ВКС, според което редовният от външна страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е нищожен, ако кредиторът не е доказал наличието на каузално правоотношение, от което произтича вземането по записа на заповед, като даденото разрешение се възприема изцяло от настоящия състав.
С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, решението не следва да бъде допуснато до касация, като в тази хипотеза е безпредметно обсъждането на наведените от жалбоподателите допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 316 от 14.06.2013г. по в.гр.д. № 471/2013г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.