О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 407
гр. София, 08.06.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 3759 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], срещу решение № 1116 / 29.05.2014г. по в.гр.д. № 488/2014г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение от 06.11.2013г. по т.д. № 42/2013г. на Окръжен съд – София за отхвърляне на предявения от касатора срещу „Л. България ЕООД енд КО” КД иск с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ за заплащане на сумата от 27 301,66 лева, представляваща незаплатена цена на доставени осветителни тела, за които е съставена фактура от 07.10.2010г., вложени в обект „Супермаркет Л. с външни В. връзки – I етап – основно помещение и помещение за приготвяне на хляб”, както и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за мораторна лихва върху главницата в размер на 6394,74 лева, дължима за периода от 01.10.2010г. до 06.02.2013г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 06.02.2013г. до окончателното плащане на дълга
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по жалбата, Л. България ЕООД енд КО” КД, сочи, че липсват основания за допускане на касационния контрол, съответно жалбата е неоснователна. Иска присъждане на направени разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлен иска по чл.327 ТЗ ЗЗД и акцесорните претенции по чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съд въз основа на съвкупна преценка на доказателствата по делото е приел, че между страните не е сключен договор за продажба на стоките, по процесната фактура. Посочено е, че въз основа на представената по делото фактура не се установява наличие на облигационно правоотношение между страните по делото, тъй като ответното дружество не е посочено във фактурата като получател на стоката. Мястото на доставката по фактурата също не обосновава извод за наличие на изрично възлагане на доставката от страна на ответното дружество, тъй като то не фигурира във фактурата и съпътстващите я превозни документи. Решаващият състав се е позовал на забраната по чл.164, ал.1, т.3 ГПК за установяване с гласни доказателства на сключването на договора за доставка с оглед на стойността му над 5000 лева. Посочено е, че въз основа на свидетелските показания не се установява наличие на идентичност между описаните във фактурата осветителни тела, монтирани на обекта, относно техния вид, технически параметри, количество и единична цена. Въззивният съд е изложил допълнителни аргументи, че дори да се приеме за установен факта на доставката и монтирането на осветителните тела, посочени във фактурата, същият не може сам по себе си да установи, че монтажът е осъществен от ищеца в изпълнение на задължение по сключен договор за доставка с ответното дружество. Самият ищец е поддържал, че е бил подизпълнител на обекта, по който главен изпълнител е [фирма] – получател по фактурата, чийто издател е германско дружество, което прави вероятен извода за извършване на доставката по силата на възлагане от страна именно на главния изпълнител на обекта. Прието е, че това обстоятелство е ирелевантно за спора, доколкото ответник по иска е друго лице, „Л. България ЕООД енд КО” КД.
Касаторът сочи, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпросите относно елементите на фактическия състав на договора за доставка, чия е тежестта на доказването им и кога то е пълно и главно и следва ли решението да се постанови въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните. Жалбоподателят се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационния контрол.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
Поставените въпроси са обуславящи изхода на спора, но по отношение на тях не са осъществени релевираните от жалбоподателя допълнителни предпоставки. Безпротиворечива е практиката на ВКС и на останалите съдилища, че договорът за доставка е консенсуален, тежестта на доказване при условията на пълно и главно доказване на постигането на съгласие по договора за доставка е на ищеца, който търси заплащане на продажната цена. Въззивното решение е постановено в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС. Въззивният съд е взел предвид доводите на страните и е обсъдил събраните доказателства в тяхната съвкупност, въз основа на които е извел неоснователността на иска по чл.327, ал.1 ТЗ, мотивиран с това, че съгласие за сключване на договор за доставка не се доказва от писмените доказателства – представената фактура и превозни документи, а свидетелски показания за установяване на този правопораждащ факт не са допустими, съобразно забраната на чл.164, ал.1, т. 3 ГПК. Обосновано е, че мястото на изпълнение, посочено във фактура, издадена и получена от трети за спора лица, не доказва волеизявление от страна на ответното дружество за сключване на договора за доставка на стоките по фактурата, нито доказателство за това е простият факт на доставянето им на обект на ответника. Ето защо, въззивното решение не е постановено в противоречие на задължителната практика на ВКС и по въпросите за задължението на съда да обсъди доказателствата и доводите на страните, поради което не е осъществена наведената от жалбоподателя допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Липсва и другото релевирано в изложението основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като няма необходимост от преодоляване на създадена, поради неточно тълкуване, съдебна практика или нужда от нейното осъвременяването, поради настъпи промени в обществените условия или изменения на законодателството, съответно не съществува неяснота или непълнота или противоречия в правната уредба във връзка с поставените въпроси. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Въпреки изхода на делото, на ответника по касацията не се присъждат разноски, тъй като не са представени доказателства такива да са направени за настоящата инстанция.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1116 / 29.05.2014г. по в.гр.д. № 488/2014г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.