О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
София, 20.04.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 106 по описа за 2017 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на П. П. Г. чрез адвокат Ч. Д. срещу решение № 1902/12.10.2016 г. на Софийски апелативен съд /САС/, търговско отделение, 6 състав по т.д. № 2883/2016 г., потвърждаващо уважително решение на Софийски градски съд /СГС/. С решението на СГС е признато за установено на основание чл.422 ал.1 ГПК, че касаторът дължи на ищеца [фирма] /предишно наименование Х. А.–А.–А.“ О./ сумата 74680.44 евро, дължими по запис на заповед от 05.03.2008 г. с падеж 01.10.2011 г. ведно със законна лихва.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Според касатора значими за изхода на спора са въпросите: „Какъв е срока на погасителната давност, с която се погасява вземането по издадена запис на заповед от авалиста по нея? Приложима ли е разпоредбата на чл. 531, ал. 2 от ТЗ по отношение на авалиста на записа на заповед при условие, че записът на заповед „без разноски“?.“
Ответникът по касационната жалба – [фирма] не взима становище по същата.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
За да потвърди уважителното решение на СГС по предявения иск по чл.422 ал.1 ГПК, САС е приел, че направеното възражение за давност на ответника, сега касатор е неоснователно. Според САС ответникът, сега касатор е авалист по издаден запис на заповед с падеж на определен ден – 01.10.2011 г., приложимата давност в случая е по чл.531 ал.1 ТЗ и тече от падежа. Изводът е направен при изложени съображения за еднаквата отговорност на поръчителя в случая авалист и лицето, за което е поръчителствал. Посочено е, че процесният запис на заповед е с падеж на определен ден – 01.10.2011 г., давността би изтекла на 01.10.2014 г., заявлението за издаване на заповедта по чл.417 ГПК е подадено преди изтичане на тригодишния давностен срок по чл.531 ал.1 ТЗ – на 05.06.2013 г. – датата, считаща се за предявяване на иска по чл.422 ал.1 ГПК, с което се е прекъснала давността от този момент. По тези съображения е прието за неоснователно възражението на ответника, сега касатор, за погасяване по давност на процесното вземане и е потвърдено уважителното решение на СГС по предявения установителен иск по чл.422 ал.1 ГПК.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
Така формулираните от касатора въпроси се свеждат по същество до приложимата погасителна давност при предявен иск за установяване на вземане срещу авалиста по запис на заповед – специалната тригодишна давност по чл.531 ал.1 ТЗ или едногодишна давност по чл.531 ал.2 ТЗ. Този въпрос, с оглед изложените от САС съображения в обжалваното решение /т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/, е релевантен за изхода на спора, но за разрешението му не е налице допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Формирана е задължителна съдебна практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, които настоящият състав на ВКС споделя – р. № 102/23.07.2014 г. по т.д. № 2680/2013 г., в което е прието, че относно установителния иск по чл.422 ал.1 ГПК за вземане срещу издателя на запис на заповед и неговия авалист се прилага специалната тригодишна давност по чл.531 ал.1 ТЗ, в този смисъл и решение № 150/30.11.2016 г. по т.д. № 1552/2015 г. на ВКС. Доколкото обжалваното решение е в съответствие, а не в противоречие с така формираната непротиворечива съдебна практика на ВКС по приложението на ясни и конкретни разпоредби на ТЗ, а касаторът не излага съображения за наличие на хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/, няма основание да се приеме наличие на допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с разрешението на така формулираните от касатора въпроси.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
Независимо от изхода на спора, съдът не присъжда разноски, тъй като ответникът по касационната жалба не претендира такива, нито има доказателства да са сторени разноски от ответната страна пред настоящата инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1902/12.10.2016 г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 6 състав по т.д. № 2883/2016 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.