О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 132
[населено място], 21.02.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 2494/2013 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288, ал.1 ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в от [населено място], чрез юрисконсулт М. Я. срещу решение № 2052 от 21.12.2012г., постановено по гр.дело № 3498/2012г. на САС, гражданско отделение, 10 състав, с което , след частична отмяна на решението от 19.07.2012г., постановено по гр.дело № 13804/2011г. на СГС, са уважени исковете на К. В. Щ., Т. В. Б. и К. В. Г. по чл.226 ТЗ допълнително за сумата от 24 000 лв. за всеки един по отделно. Според касатора размерът на обезщетението за неимуществени вреди за разликата над 30 000 лв. до 54 000 лв. е изключително високо обезщетение и неправилно е отчетена съвината на пострадалата по време на произшествието. Вредоносния резултат е в причинна връзка както с поведението на водача на МПС, така и с действията на пострадалата, която в нарушение на чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП не е спазила пралата за движение пешеходците да се движат по платното противоположно на посоката на движение на ППС, по възможност най –близо до лявата граница. Касаторът счита, че определения от съда размер на обезщетение води до несъотвествие на обезщетението с действителния размер на моралните вреди, не е съобразен обществения критерий за справедливост и с практиката на съдилищата в подобни случаи. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на критериите по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като поддържа, че съдът се е произнесъл неправилно по материално правен въпрос по неправилното прилагане на чл.52 ЗЗД с присъждане на обезщетения, които са по-малки или няколко кратно превишават съдебната практика, не е отчетено доказаното съпричиняване от страна на пострадалата следствие на което е направил неправилен и необоснован извод, че търпените от ищците вреди трябва да се репарират със сумата от 54 000 лв. за всеки един от тях. Касаторът обоснована критерия по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК с липсата на актуална съдебна практика във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД относно критериите за определяне на обезщетения за търпени неимуществени вреди от непозволено увреждане при случаи със сходни обстоятелства.
Ответниците по касация, чрез процесуалния си представител адв. Г., САК, в отговор към касационната жалба изразяват становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поддържат, че въззивното решение не е обжалване от касатора в частта, с която е определен размера на обезщетението от първоинстанционния съд. Първоинстанционното решение е обжалвано единствено от ищците и то касателно приноса на пострадалата, намалено от въззимния съд от 1/3 на 1/10. Поддържа, че прилагайки принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД САС се е съобразил изцяло с установените в Постановление №4/1968г. на П. обстоятелства, от значение при определяне на обезщетението за морални вреди. Направено е искане за присъждане на разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл. 280, ал. 1 ГПК приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.т.1-3 на разпоредбата.
Единственият спорен въпрос по делото е за размера на присъденото на ищците обезщетение за неимуществени вреди. От страна на ищците не се оспорва факта, че тяхната наследодателка, починала при ПТП на 2.11.2010г., по време на ПТП се е движила по пътното платно в нарушение на ЗДвП. СГС е определил размера на обезщетението за причинените на ищците морални вреди по 60 000лв. Като е взел предвид механизма на ПТП и поведението на далинквента при управляването на МПС на заден ход, състоянието превозното средство, състоянието на пътя, затревени тротоари, които на практика не могат да се ползват за движение на пешеходци, приноса на починалата, съдът на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е намалил размера на обезщетението по 30 000лв. за всеки ищец при принос на пострадалата 1/3. По въззивна жалба на ищците САС е потвърдил размера на обезщетението за всеки един от ищците по 60 000 лв. САС обаче и приел, че нарушението на правилата на движение на пострадалата е минимално в сравнение с нарушението на правилата за движение от делинквента и го е определил на 1/10, поради което е присъдил допълнително на всеки един от ищците по 24 000лв., в която част е обжалвано решението от застрахователното дружество.
Въпросът за определяне на справедливо обезщетение наистина обуславя изхода на спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. При определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази изискванията за справедливост като основен критерий визиран в чл.52 ЗЗД. В този смисъл са указанията в т.11 от ППВС №4/1968г. Доколкото присъденото обезщетение е съобразено по конкретното дело с характера на увреждането – загуба на майка, при отчитане на отношенията между майка и деца от събраните по делото доказателства, решението не е в противоречие с уважените искове по представените съдебни актове. Не може да се приеме, че е налице противоречиво разрешаван правен въпрос с оглед на представените три броя ксерокопия на съдебни актове. Решенията, постановени от СГС не се обсъждат, тъй като няма данни да са влезли в сила / т.3 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/. Не е налице противоречие с решение №65 по гр.дело № 554/2007г. на ВАС, за което е отбелязано, че е влязло в сила, доколкото двете решения са постановени при различни факти и при различна икономическа обстановка – по конкретното дело ПТП е настъпило през 2010г., а по представената съдебна практика през 2007г.
Останалите доводи са за неправилност на решението. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, в който смисъл е и ТР №1/2010г. на ОСГК и ТК на ВКС.
Пленумът на ВС в Постановление №4/1968г. е дал задължителни указания по тълкуването и прилагането на чл.52 ЗЗД и тези указания не са изгубили своето значение и понастоящем. Има създадена съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД по чл.290 ГПК, която е задължителна за съдилищата, съгласно т.2 на ТР №1/2010г. на ВКС. Именно наличието на тази задължителна съдебна практика, целяща точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, налага извода, че не е налице и условието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По въпроса за съпричиняването няма конкретно формулиран въпрос, което е достатъчно да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В случая преценката за поведението на пострадалата по време на ПТП е направена с оглед на конкретно установените факти и доказателства по делото. Поведението на пострадалия е от значение доколкото може да се направи разграничение по размер между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на причинителя и тези причинени от увредения. В този смисъл изводите на съда за приноса на пострадалата за вредоносния резултат са фактологично обусловени и проверка на тяхната обоснованост и законообразност може да бъде извършена само ако бъде даден ход на касационната жалба по същество, каквито основания в конкретния случай не са налице.
В заключение, касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т. 3 ГПК и не следва да се допуска до разглеждане.
Ответниците претендира разноски за касационната инстанция. Страната има право на направените по делото разноски, съгласно чл.78, ал.3 ГПК. В договора за правна защита и съдействие страните са уговорили, че договореното възнаграждение ще бъде внесено “по фактура”. В пълномощното е посочено, че Адвокатското дружество ще се представлява по делото от адв. Г., С. и Й.. Представен е списък на разноските за заплатено адв. възнаграждение по броя фактури по пълномощно №[ЕГН]/15.04.2013г. / №[ЕГН], № [ЕГН], №[ЕГН] / по 2400 лв. с ДДС. Представени са три броя удостоверения изх.№ 333-101, 102,103/22.04.2013г. на М. U., че по сметка на Адвокатско дружество “Й. и Е.” е заверена общо със сумата от 7200лв.
Водим от горното ВКС, ТК, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2052 от 21.12.2012г., постановено по гр.дело №3498/2012г. на САС, гражданска колегия в обжалваната част.
ОСЪЖДА З. “Б. В. И. Г.”, ГР. София да заплати на К. В. Щ., Т. В. Б. и К. В. Г. , всички с адрес Орляк, [община] по 2400 лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: