О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 436
гр. София, 12.06.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2986 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Д. Д. и М. С. Д. срещу решение № 607 от 13.06.2014г. по в.т.д. № 412 / 2014г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 6025/22.12.2013г. по гр.д. № 7722/2012г. на Районен съд – Варна, с което по иска с правно основание чл.135 ЗЗД на [фирма] срещу С. Д. Д. и М. С. Д. е обявен за относително недействителен по отношение на [фирма] договор за покупко – продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт от 30.03.2012г., с който С. Д. е продал на дъщеря си М. Д. ? идеална част от първи жилищен етаж в сграда, находяща се в [населено място] , [улица], ет.1, ап.1, с площ от 64 кв.м., и избено помещение от 32 кв.м., ведно с ? идеална част от общите части на сградата и ? от отстъпеното право на строеж върху държавната земя, върху която е построена сградата.
В касационната жалба се сочи, че решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, като се иска отмяната му, отхвърляне на исковете и присъждане на направените разноски за всички инстанции.
Ответникът, [фирма], твърди, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, а при евентуалното му допускане, се иска потвърждаване на атакувания акт. Иска се и присъждане на разноски от 1002,07 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, като се представя списък по чл.80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което са уважени субективно съединените искове по чл.135, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел въз основа на тълкуване на съдържанието на договора, че касаторът, С. Д., е съдлъжник, а не поръчител на дружеството [фирма] по договор за кредит, сключен с [фирма], тъй като навсякъде той е обозначен като солидарен длъжник, а самите клаузи на договора не пораждат съмнение, че той се е задължил именно в това качество. Във връзка с факта, че Д. не е подписал анекса към договора за банков кредит, който е подписан само от [фирма], и с който се договаря нов погасителен план на задължението, са изложени мотиви, че това не опорочава действителността на договора между Д. и банката, като единствено води до извод, че предоговорените условия по кредита не са влезли в сила по отношение на последния. Към датата на извършване на сделката за покупко-продажба на идеалните части от недвижимия имот, облигационната връзка между банката и продавача С. Д. вече е съществувала. Обстоятелството, че разпоредителната сделка между С. Д. и дъщеря му, М. Д., е сключена преди задължението на прехвърлителя към банката да бъде обявено за предсрочно изискуемо, е счетено за ирелевантно, защото правото на кредитора да иска обявяване на недействителни спрямо него увреждащи актове на длъжника е предоставено на кредитора с вземане, което може да не е изискуемо и да не е ликвидно. Според решаващия състав, с извършването на сделката за покупко-продажба на ? идеална част от своя собствен недвижим имот, имотът е напуснал патрумониума на длъжника С. Д., което уврежда интересите на банката – кредитор, доколкото затруднява в значителна степен удовлетворяването на нейното вземане. Посочено е, че в конкретния случай, с оглед на това, че приобретателката по договора за продажба е дъщеря на длъжника, се прилага презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД за знание на третото лице, че разпоредителната сделка уврежда кредитора, която не е оборена.
Касаторите в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочат, че въззивният съд се е изнесъл по следните правни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ : „/1/ Приложим ли е искът по чл.135 ЗЗД по отношение на солидарен длъжник, отговарящ за чужд дълг /видно от договора за банков кредит/?; /2/ Води ли до отпадане на отговорността на солидарния длъжник, на когото изрично не е придадено качеството на поръчител, неподписването на анекс към договора, доколкото отговорността му се явява функция на главния длъжник по отношение на предмета, размера и срока на задължението. Наличието на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е мотивирано с липса на практика по поставените въпроси.
Релевираните от касаторите въпроси не са обусловили изхода на спора, тъй като в тях се въвежда като водещо за отговорите на въпросите твърдението, че ответникът по исковете, С. Д., отговаря за чужд, а не за свой дълг и отговорността му е функция от отговорността на другия длъжник по кредита, в разрез с приетото от въззивния съд в мотивите на обжалвания акт. Във въпросите на практика се съдържа приравняване на фигурата на солидарния длъжник с тази на поръчителя, каквото е отречено от въззивната инстанция. Последната категорично е посочила, че въз основа на тълкуване на съдържанието на договора не се установява касаторът Д. да има качеството на поръчител, като касаторите не са релевирали в изложението към жалбата си въпросът относно приложението на критериите по чл.20 ЗЗД във връзка с тълкуване на договора, поради което чрез формулираните въпроси не могат да се изхожда от различно от даденото от въззивния съд тълкуване на клаузите на договора. Ето защо, въпросите, предпоставени от възприемане на тезата на касаторите, че е налице по същество на фигурата на поръчителя по отношение на прехвърлителя по атакуваната сделка, не са обуславящи за изхода на спора, поради което не е налице общото основание чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Предвид липсата й, настоящият състав не следва да обсъжда посочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, която е и формално наведена, без да се мотивира от какво произтича осъществяването й, съобразно критериите по т. 4 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2019г. на ОСГТК на ВКС, между които не попада липсата на съдебна практика.
Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато.
С оглед изхода на делото, на ответника по касацията следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 1002,07 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно приложената фактура и извлечение от банкова сметка.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 607 от 13.06.2014г. по в.т.д. № 412 / 2014г. на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА С. Д. Д., ЕГН [ЕГН], и М. С. Д., ЕГН [ЕГН], да заплатят на [фирма], ЕИК[ЕИК], разноски в размер на 1002,07 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.