6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 229
гр. София, 28.03.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 3183 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по: /1/ касационна жалба на [фирма], срещу решение № 680 от 29.03.2013г. по гр.д. № 4102/2012г. на Апелативен съд – София в часттите, с които е потвърдено решението на Софийски градски съд № 5771/ 06.08.2012г. по гр.д. № 12645/ 2010г. за уважаване на предявения срещу застрахователя от М. К. Петрова иск с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й при ПТП в размер на 88 000 лева, ведно със законна лихва от датата на ПТП до окончателното изплащане на главницата, и след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, в полза на ищцата е присъдено обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ в размер още на 11 000 лева, ведно със законна лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД от датата на ПТП до окончателното плащане; /2/ по касационна жалба на М. К. Петрова срещу същото въззивно решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 ЗЗД за разликата над 99 000 лева до пълния предявен размер от 150 000 лева.
Касаторът, М. К. Петрова, поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания- нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Претендира присъждане на разноски за трите инстанции.
В касационната жалба на ЗД Б. И.” АД се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Допускането на касационния контрол е обосновано с допълнителните предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Иска присъждане на разноски за трите инстанции.
Ответниците по жалбите, не депозират отговор по тях.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е налице виновно противоправно поведение от страна на водача на увреждащото МПС и валидно сключен от него договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” с касатора, който е действал към момента на ПТП. Решаващият състав се е позовал на задължителната за гражданския съд по чл.300 ГПК сила на сключеното и одобрено в наказателното производство споразумение, с което водачът на застрахованото МПС е бил признат за виновен, че в нарушение на правилата за движение по пътищата – чл.21, ал.1 ЗДвП и чл.119, ал.1 ЗДвП /движение със скорост над максуално допустимата в населено място и непропускане на стъпилия на пешеходната пътека и преминаващ през нея пешеходец/, по непредпазливост е причинил смъртта на бащата на ищцата. Наличието на валидно застахователно правоотношение е изведено от данните, съдържащи се в представената справка от базата данни към Гаранционния фонд, съставена въз основа на подадените данни от застрахователната компания за сключените от нея застраховки „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Въззивната инстанция е счела за основателно възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоностния резултат от пострадалия, който в нарушение на чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП при навлизането на платното за движение не се е съобразил с разстоянието до приближаващото се МПС и с неговата скорост на движение, поради което, след като е съпоставила приноса на пострадалото лице и делинквента за увреждането, е приела редуциране по чл.51, ал.2 ЗЗД с 1/10 на определеното обезщетение за неимуществени вреди от 110 000 лева.
По жалбата на М. К. Петрова:
Касаторът – ищец, М. К. Петрова, в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че прави възражение за неправилно прилагане на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като присъденото застрахователно обезщетение не съответства на действителните неимуществени вреди, като крайно занижено. Поддържа, че въззивното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД и ППВС №4/1968г. Сочи се, че съдебната практика на съдилищата в страната и на ВКС по отношение на прилагането на чл.52 ЗЗД е противоречива, тъй като размерът на обезщетенията, които се присъждат, са в пъти различни, въпреки, че търпените неимуществени вреди са еднакви. Твърди се, че практиката на ВКС относно прилагането на чл.52 ЗЗД се базира на стари решения и се нуждае от осъвременяване. Касаторът се позовава на хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като според него, „прилагането на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД следва да е точно, правилно да се прилагат събраните по делото доказателства, за да не се стига от различните съдилища до различни изводи, което в случая, макар да се касае до казуално тълкуване, ще доведе и до развитие на правото”. Навежда се, че във въззивното решение е допуснато и известно отклонение от практиката на ВКС – решение №749/ 05.12.2008г.,ТК, относно детерминирането и на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната, като икономическата конюктура е в основата и на почти ежегодното нарастване на нивата на застрахователното покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. Сочи се, че при определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение като ориентир следва да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент.
Видно от очертаното по-горе съдържание на изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, в него се прави смесване на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Дори обаче, да се приеме, че значимите за изхода на спора правни въпроси, на които се позовава касаторът, са за приложението на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД, въпреки, че те са относими към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, по което е направено възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, и са обусловили определянето на размера на присъденото обезщетение, не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ПП №4/1968г., в съответствие с която е постановен атакувания съдебен акт. В цитираното решение на ВКС № 749 / 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на II ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК, е даден отговор на въпроса за възможността в производството по чл.407, ал.1 /отм./ ТЗ да бъде процентно определена трайната загуба на работоспособност на пострадалия от осъществен деликт, въз основа на изслушана съдебно – медицинска експертиза и той да се разграничава от признатия с ЕР на ТЕЛК процент инвалидизация. Доколкото този въпрос не е бил предмет на делото и на разглеждане от въззивния съд, посочената задължителна практика не е относима за спора. Освен това, видно от мотивите, обстоятелствата, имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в посоченото от касатора решение за различни от тези по настоящото дело. С оглед различната фактическа обстановка по делата, не може да се направи извод, че даденото от апелативния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД е в противоречие с разрешението на този въпрос в посоченото решение.
С оглед горното, не се доказва осъществяването на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Съгласно т.3 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, независимо дали има влезли в сила казуални решения, даващи противоречиво разрешаване на същия правен въпрос. Ето защо, съдът не обсъжда представеното от касатора решение на Софийски апелативен съд, което освен това не се явява съдебна практика по см. на цитираното тълкувателно решение, тъй като няма данни да е влязло в сила.
Не е налице и поддържаното от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Дадените с ППВС № 4/1968 г. задължителни указания по тълкуването и прилагането на посочената разпоредба не са загубили своето значение и днес, което изключва допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по посочения въпрос. Разликата в размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани от съдилищата, произтича не от неточното прилагане на закона, поради трудности по приложението на установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост, а от разликата във фактите, на които се основава решението по всяко конкретно дело. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правотото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
По жалбата на [фирма]:
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът, [фирма], поддържа, че с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са разрешените следните правни въпроси от значение за изхода на делото: /1/ Как следва да се определя справедлив размер на обезщетението, с оглед чл.52 ЗЗД и обстоятелствата, които обуславят това във вр. с ППВС №4/68г. и практиката на ВКС по чл.290 ГПК за прилагането на чл.52 ЗЗД; /2/ Кога може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес с оглед разпоредбата на чл.154 ГПК и спазени ли са изискванията на закона от САС по обжалваното решение с оглед практиката на ВКС по чл.290 ГПК?; /3/ Може ли без да са спазени изискванията по ПП №7/77г. на ВС, съдът да приеме наличие на валидно застрахователно правоотношение, без да са изследвани изрично посочените в т.3 и т.4 въпроси, както е в конкретния случай, и неправилно ли е решение на съд, което не е съобразено с посоченото ППВС?; /4/ Ако икономическата конюктура в страната е критерий за определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД, то в условията на икономическа криза – световна и национална, следва ли да се намаляват обезщетенията за неимуществени вреди, определяни по чл.52 ЗЗД и съдебната практика отразява ли правилно състоянието на икономиката и застрахователния пазар при определяне на обезщетенията?; /5/ Какви за критериите за определяне на процента на съпричиняване от страна на пострадалите лица?”.
Въпросът за приложението на чл.52 ЗЗД е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Същевременно, доколкото касаторът не сочи във въззивното решение спрямо кои конкретни критерии, значими за установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост, е налице твърдяното от него отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС, липсва формулиран правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Единственият конкретен въпрос в изложението, свързан с тези критерии, е дали в условията на икономическа криза следва да се намаляват присъжданите обезщетения за неимуществени вреди, с оглед отчитане на икономическата конюктура в страната, но той не е обуславящ изхода на спора по конкретното дело, тъй като по него липсва произнасяне от въззивния съд, поради това, че е повдигнат за първи път в касационната жалба.
Освен липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не е осъществена и наведената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Различният размер на определените от съдилищата обезщетения за неимуществени вреди е обусловен от конкретните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД по всяко отделно дело. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, е предмет на касационния контрол, а не на фазата по допускането му.
Дали принципно съдебната практика отразява правилно състоянието на икономиката и застрахователния пазар при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди не е от значение за изхода на спора по конкретното дело, поради което не се явява правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Процесуалноправният въпрос, кога може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес с оглед разпоредбата на чл.154 ГПК, е хипотетично поставен, без конкретика, поради което не се доказва наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, съобразно дадените разяснения в т.1 от Тълкувателно решение №1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Нещо повече, втората част на въпроса – „спазени ли са изискванията на закона от САС по обжалваното решение с оглед практиката на ВКС по чл.290 ГПК”, е свързана с искане за извършване от ВКС на преценка относно правилността на направеното от въззивната инстанция разпределение на доказателствената тежест, която не може да бъде предмет на разглежда във фазата на селектиране на касационната жалба и не обуславя допускането на касационния контрол, тъй като е относима за правилността на обжалваното решение. Правилата за разпределение на доказателствената тежест са визирани в самата разпоредба на чл.154 ГПК и съобразно тях и практиката на ВКС, страната следва да докаже твърдяните от нея факти и обстоятелства, които я ползват.
Дори да се приеме, че предвид позоваването от касатора на ППВС № 7/ 77г. от 04.10.1978г., процесуалноправният въпрос по приложението на чл.154 ГПК е свързан с разпределението на доказателствената тежест при установяване на валидно застрахователно правоотношение, доколкото обжалваното решение не е постановено в отклонение от посоченото ППВС, не се доказва наведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Наличието на застрахователно правоотношение е изведено от въззивния съд въз основа на официален свидетелстващ документ, чиято материална доказателствена сила не е била оспорена, съответно оборена, а именно – справката, изготвена от ГФ въз основа на данните от Информационния център /чл.295, ал.7 КЗ/, в която са възпроизведени данните за застрахователната полица. Уважавайки иска по чл.226, ал.1 КЗ, решаващият състав е приел, че към момента на ПТП е налице действащ застрахователен договор, като дали този извод е правилен, е предмет на самия касационен контрол, а не на неговото допускане. Цитираните от жалбоподателя решения, постановени по реда на чл.290 ГПК /решение №831/ 18.12.2010г. по гр.д. № 603/ 2010г. на ВКС, IV ГО; решение № 589/ 16.11.2010г. по гр.д. № 1700/2009г. на ВКС, III ГО и решение № 261/ 31.03.2010г. по гр.д. № 5305/2008г. на ВКС, III ГО/, са неотносими към формулирания процесуалноправен въпрос, тъй като с тях ВКС се е произнесъл по приложението на чл.200 КТ, чл.106, ал.1 СК и чл.225, ал.1 КТ, а не по приложението на чл.154 ГПК при доказване валидността и действието на договор за застраховка „Гражданска отговорност”.
Въпросът, може ли без да са спазени изискванията на ПП №7/77г. на ВС, съдът да приеме наличие на валидно застрахователно правоотношение, без да са изследвани изрично посочените в т.4 въпроси /относно наличието на застрахователен риск и интерес/, какъвто се твърди, че е настоящият случай, и неправилно ли е решение на съд, което не е съобразено с посоченото ППВС, също не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. При липса на конкретно наведени от застрахователя правоизключващи или правопогасяващи застрахователния риск и интерес обстоятелства, последните не могат да обусловят изхода на спора и от там и да предпоставят допускането на касационното обжалване. В тази хипотеза, в съответствие с дадените в пар.1, т.1 и т.34 от ДР на КЗ легални определения на понятията „застрахователен риск” и „застрахователен интерес”, следва да се приеме, че относно тях е налице имплицитно произнасяне на въззивния съд, доколкото в решението е съобразен предмета на договора – застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, чийто обект, съгласно чл.257, ал.1 КЗ, е гражданската отговорност на застрахованите лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежанието и/или използването на МПС, за които застрахованият отговаря, и с отчитането на безспорния факт, че застраховано лице се явява собственик на МПС – лице, за което законодателят в чл.257, ал.2 ГПК изрично извежда наличието на застрахователен интерес при този вид застраховка.
Поставеният въпрос, какви за критериите за определяне на процента на съпричиняване от страна на пострадалите лица, не е правен, а фактически, тъй като отговорът му произтича от конкретно установените по делото обстоятелства, относими за приноса на пострадалото лице за настъпването на вредоностния резултат, поради което по отношение на него не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Ищцата не е направила разноски за настоящото производство, поради което такива не могат да й бъдат присъдени.
С оглед изхода на делото, на ответника по исковете следва да бъдат присъдени разноски за заплащане на държавна такса в размер на 10,20 лева.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 680 от 29.03.2013г. по гр.д. № 4102/2012г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА М. К. Петрова, ЕГН [ЕГН], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], направени по делото разноски в размер на 10,20 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.