О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 118
гр. София, 17.02.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 3620 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 650 от 03.04.2013г. по т.д. № 3477/2012г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 61/ 03.07.2012г. по т.д. № 71 / 2011г. на Окръжен съд – Перник, в частта, с която са уважени отрицателните установителни искове по чл.694 ТЗ, като е прието за установено по исковете на [фирма], че не съществуват вземания на [фирма] към [фирма] /н/, в размери, както следва : 27 642 527,70 лева,представляваща неустойка по чл.16 от 62 броя предварителни договори за учредяване на право на строеж, всички с дата 14.03.2008г. и за сумата 2 407 500 лева, представляваща неустойка по договор за изработка на строителен продукт от 14.09.2007г., включени в одобрения от съда по несъстоятелността с определение от 11.01.2011г. по т.д. № 67 2010г. по описа на Окръжен съд- Перник, списък на приетите предявени вземания на кредиторите на [фирма] /н/.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по жалбата, [фирма], оспорва същата. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на решението, а при допускането му иска потвърждаване на атакувания акт, като правилен. Претендира направените за настоящата инстанция разноски.
Ответникът, [фирма] /н/, не заявява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че вторият отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането от 2 407 500 лева, е допустим, тъй като са налице всички изискуеми от закона положителни процесуални предпоставки за предявяването му, а именно : ищецът се легитимира като кредитор на несъстоятелния длъжник; чието предявено в срока по чл.690 ТЗ възражение срещу приетите от синдика вземания на друг кредитор – [фирма], е оставено без уважение от съда по несъстоятелността, като исковата молба е подадена в предвидения от закона седмодневен срок от обявяване на определението по чл.692 ТЗ в търговския регистър. Изложени са съображения, че с определение от 11.01.2011г. по т.н.д. № 67 / 2010г. съдът по несъстоятелността е одобрил списъка на приетите от синдика вземания, досежно вземанията на [фирма] в размер на 30 050 027,70 лева, представляваща сбора на оспорените от ищеца вземания / 27 642 527,70 лева и 2 407 500 лева/, в която сума е включена и сумата от 2 407 500 лева, поради което е прието за неоснователно твърдението, че производството по чл.692, ал.2 ТЗ не е приключило по отношение на възражението на ищеца срещу това вземане. В подкрепа на този извод въззивният съд се е позовал и на постановеното на 18.06.2012г. от съда по несъстоятелността определение, с което е прието, че и двете вземания, срещу които е възразила банката, са включени и приети в одобрения с определението от 11.01.2011г. списък на приетите предявени вземания.
Възивната инстанция е приела, че купувачът по процесните 62 броя предварителни договора за учредяване на право на строеж, [фирма], не е изпълнил основното си задължение да престира на продавача договорените суми, поради което, като неизправна страна по предварителните договори, не може да ангажира отговорността на продавача за заплащане на неустойка в двукратния размер на сумата, платена като цена на имота, във връзка с неизпълнение от продавача на задължението му да сключи окончателни договори в уговорените срокове. Във връзка с представеното от първия ответник по исковете – настоящ касатор споразумение от 14.03.2008г., имащо за цел преуреждане на облигационни отношения между физически лица, явяващи се и управители на дружествата – съконтрагенти по процесните 62 броя предварителни договори, достоверността на датата на подписването на което е оспорена от банката – ищец, е посочено, че на основание чл.181, ал.1 ГПК датата на споразумението не му е противопоставима. Въз основа на това е счетено за недоказано по отношение на ищеца наличието на облигационно съглашение между физическите лица по смисъла на чл.65, ал.1 ЗЗД, по силата на което е прието изпълнение на задълженията, придобиване на собствеността върху недвижимите имоти, собственост на несъстоятелния длъжник чрез сключването на процесните предварителни договори с друго търговско дружество, по които цената да се смята платена на това основание. Изложени са допълнителни аргументи, че дори да се приеме обратното, поради твърдяната връзка между съглашението и процесните договори, последните като сключени в изпълнение на същото, не придават на посочения в тях като купувач, качеството на кредитор по вземане за неустойка, доколкото това дружество би се явило трето ползващо се лице по см. на чл.22 ЗЗД, което може да търси само изпълнение, но не и да договаря нови условия, включително заплащането на неустойка.
Претенцията за установяване несъществуване на вземане за неустойка по договор за изработка на строителен продукт от 14.09.2007г. е уважена, поради нищожност на неустоечната клауза, според която при забава на изпълнителя, изразяваща се в непредставяне на разрешение за ползване и невъвеждане във владение на обекта за срок по – дълъг от един месец от предвидения в чл.5 от договора краен срок – 10.09.2009г., същият дължи неустойка в размер на 0.5% за всеки просрочен ден. За просрочие на задължението на изпълнителя за период от 6 месеца сумата на начислената неустойка не само достига стойността на договора от 2 500 000 лева, но е надвишава с 157 000 лева, поради което е изведено, че нарастването на неустойката не е в пряка зависимост от периода на забавата и от поведението на длъжника, а се дължи на несправедливо по съдържание съглашение, което надхвърля нейната обезпечителна и наказателна функция, поради което клаузата за дължимостта й, като противоречаща на установените обществени норми на поведение и общоприетия морал, се явява нищожна.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК с твърдението, че въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС е разрешил следните правни въпроси, обусловили изхода на делото, които са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „/1/ Има ли правомощия въззивният съд служебно да се произнася по непосочени във въззивната жалба доводи срещу атакуваното решение и ограничен ли е той от посоченото в жалбата по отношение на предмета, страните и пороците на обжалваното решение? Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания?; /2/ Може ли съдът да обсъжда незаявено, както в исковата молба, така и във възивната жалба основание?; /3/ Може ли съдът да обсъжда всички относими и допустими доказателства, представени пред него и то съвкупно – в тяхната взаимна връзка и зависимост?; /4/ Съдържанието и безспорно установената дата на процесните предварителни договори може ли да бъдат квалифицирани като факт, установяващ по безсъмнен начин датата на съставяне на договора „даване вместо изпълнение, съгласно нормата на чл.181, ал.1 ГПК?; Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява достоверна дата на частен документ?; Неучастващо в съставянето на частния документ трето лице, което не може да бъде увредено от евентуалното антидатиране на този документ, попада ли в кръга на третите лица по см. на чл.181, ал.1 ГПК?; /5/ Следи ли служебно въззивният съд за допустимостта на иска по чл.694 ТЗ и допустимостта на този иск зависи ли от приключилото производство по чл.692, ал.2 ТЗ за същото вземане?; Как следва да бъде удостоверено пред съда приключилото производство по чл.692, ал.2 ТЗ?; /6/ Липсата на доказателства за извършено по банков път плащане на цената на процесните предваритени договори може ли да обоснове извод за неизпълнение на купувача по тези догооври да заплати уговорената цена на вещното право на строеж след като страните изрично са удостоверили в самите договори 100 % заплащане на цената от страна на купувача и автентичността на договорите е установена по несъмнен начин?; /7/ В производството по чл.694 ТЗ, когато ищецът – кредитор в производството по несъстоятелност не е страна по договора, обективиращ оспореното вземане, допустими ли са свидетелски показания в лицето на управителя на несъстоятелното дружество- ответник по иска по чл.694 ТЗ, за опровергаване съдържанието на този договор в т.ч. удостовереното с този договор 100 % плащане цената на вещното право от страна на дружеството купувач- кредитор в производството по несъстоятелност и ответник по иска по чл.694 ТЗ ?; /8/ Какви са критериите за преценка нищожността на неустоечната клауза поради прекомерност и противоречие с добрите нрави и към кой момент следва да бъдат изследвани наличието на тези критерии и тяхната тежест?; /9/ Нищожна ли е поради накърняване на добрите нрави клауза за неустойка в търговска сделка, която е уговорена в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции?; Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави, следва ли да се прави за всеки отделен случай и към момента на сключване на договора?”.
Настоящият състав намира, че липсва наведената от касатора, чрез поставените от него в точка пета от изложението въпроси, вероятна недопустимост на решението по иска по чл.694 ТЗ относно вземането за неустойка в размер на 2 407 500 лева, за която ВКС следи и служебно с оглед т.1 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1 / 2009г. на ОСГТК на ВКС. Срещу приемането на вземането от синдика е направено от ищцовата банка – кредитор в производството по несъстоятелност, възражение в законоустановения срок, което е оставено без уважение от съда по несъстоятелността, след отмяна на предходните му две определения за оставяне без разглеждане на възражението. Фактът, че във времево отношение производството по чл.692 ТЗ е приключило след завеждане на иска по чл.694 ГПК, в конкретния случай не се отразява на допустимостта на въззивното решение, тъй като към момента на постановяването му производството по възражението е вече приключило и то с негативен за възразилия кредитор резултат, с което за него възниква правен интерес от разрешаването на спора за несъществуване на вземането със сила на пресъдено нещо, обвързваща всички участници в производството по несъстоятелност по реда на чл.694 ТЗ. С оглед санирането на порока на исковата молба по време на висящността на въззивното производство, искът по чл.694 ТЗ относно вземането за неустойка от 2 407 500 лева се явява допустим. Предвид горното, поставените от касатора въпроси в пункт пети от изложението към жалбата не могат да обусловят допускане на решението в тази му част до касационен контрол.
Формулираните във връзка с горното вземане въпроси относно критериите за нищожност на неустоечна клауза поради противоречие с добрите нрави са обусловили уважаването на отрицателния установителен иск по чл.694 ТЗ, но въпреки, че е осъществен общият критерий по чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не се доказва релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с даденото в т.3 от Тълкувателно решение № 1 / 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСТК на ВКС разрешение за нищожност, поради накърняване на добрите нрави, на клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, която преценка се прави във всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, вкл. и по критерия сравнимост между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди, както и въз основа на други критерии с оглед конкретните факти и обстоятелства по делото.
По отношение на въпросите относно допустимостта на свидетелските показания за установяване на достоверна дата на частен документ и за опровергаване на съдържание на договор / в пункт 4 и пункт 7 / лисва общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като те не обуславят изхода на спора, доколкото въззивният съд не е основал решението си на такива показания, нито е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция във връзка със събраните от нея свидетелски показания.
Общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване не е осъществена и спрямо шестия въпрос, тъй като въззивната инстанция не е извела липсата на плащане по договора на базата на неизвършване на банков превод на цените по предварителните договори, а се е позовала на твърдяната от страните връзка между съглашението и тези договори, в изпълнение на което се е поддържало, че те са сключени.
Въпросът дали неучастващо в съставянето на частния документ трето лице, което не може да бъде увредено от евентуалното антидатиране на този документ, попада в кръга на третите лица по см. на чл.181, ал.1 ГПК, също не обуславя касационния контрол, тъй като предпоставя възприемане на становището на касатора за неувреждане на банката от антидатирането на договора по чл.65, ал.1 ЗЗД. Освен това, формулираните в пункт 4-ти въпроси относно приложението на чл.181, ал.1 ГПК не обуславят самостоятелно изхода на спора, предвид изложените от въззива допълнителни аргументи за несъществуването на неустоечните вземания по предварителните договори, основани на качеството на касатора на трето ползващо се лице по см. на чл.22 ЗЗД, за които няма поставен въпрос в изложението към жалбата.
Останалите въпроси, касаещи правомощията на въззивната инстанция, също не предпоставят допускането на касационния контрол. Въззивното решение не се основава на липсата на основание за сключване на предварителните договори, какъвто извод е направен от първата инстанция, поради което, апелативният съд не е излязъл извън предмета на спора, очертан в исковата молба. Необсъждането на счетоводните записвания при ответниците не води до липса на преценка на доказателствата в тяхната съвкупност, тъй като въззивният акт се е позовал и на приложението на чл.22 ЗЗД. Самият касатор поддържа, че събраните от първоинстанционния съд гласни доказателства са недопустими, поради което липсата на анализ на същите от въззивната инстанция не би могло да предпостави нарушение на задължението й да осъди доказателствата в тяхната взаимна връзка и въпросът за приложението на чл.12 ГПК не обуславя изхода на спора. Липсва и конкретизация от жалбоподателя на доводите, за които поддържа, че не са обсъдени от въззивната инстанция.
С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Въпреки изхода на спора, на банката – ответник по касацията, не се присъждат разноски за настоящата инстанция, тъй като не са представени доказателства такива да са направени.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 650 от 03.04.2013г. по т.д. № 3477/2012г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.