О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 415
гр. София, 06.07.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на първи юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1109 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място], против решение № 293 от 3.02.2017г., постановено по в.т.д. № 1940/2016г. от Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 59 от 8.01.2016г., постановено по т.д. № 6970/2014 г. от Софийски градски съд, в частта с която дружеството е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 28 836,97 лева – втора вноска по договор ДП 70422/14.03.2012г. за покупко-продажба на съоръжение за присъединяване, ведно със законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, считано от 16.10.2014г. до окончателното изплащане на сумата; както и сумата от 6 553,77 лева – законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода 24.07.2014г. – 15.10.2014г.
Касаторът твърди, че ищецът, [фирма], не се е позовал на нищожност на договорна клауза чл.12, ал.3 и съответно съдът в нарушение на процесуалните правила неправилно е приел и се е произнесъл по нейната нищожност. Счита, че въззивният съд не е съобразил момента на изграждане на съоръженията и неправилно е посочил и приложил текстовете на чл.64 и сл. от Закона за енергетиката, уреждащи сервитутите за енергийните обекти след изграждането му. Намират за неправилно разбирането, че изменението на закона има обратно действие и урежда всички заварени правоотношения. Счита, че не може да бъде нищожна разпоредба на договор от 14.03.2012г. поради противоречие с нови текстове на ЗЕ, публикувани в ДВ бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г. Поддържа, че ищецът не е изпълнил регламентираните в договора правни действия с цел учредяването на сервитути по чл.64, ал.2 ЗЕ в полза на електроразпределителното предприятие. Иска присъждане на направените разноски за всички инстанции.
Ответникът по жалбата, [фирма], в подробен писмен отговор изразят становище си за липса на основания за допускане на касационния контрол, съответно навежда доводи за неоснователност на жалбата. Претендира разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С договор № ДП 70422/14.03.2012г. между страните е постигнато съгласие, че ищецът, [фирма], продава на касатора, [фирма], оборудване на ТП „Блок 209, Младост 2” с диспечерски № 11-564, трансформатор 800 kVA с фабричен № [ЕГН]/2007 г., кабелни линии НН 1 kV от ТП „Блок 209, Младост” до ГЕТ с две секции с дължина 2х125=250 метра и 2 броя главни електромерни табла за външно електрозахранване на жилищна сграда в УПИ ІV-1455 кв. 1Г, м. „Младост 2”, [населено място], наричани „съоръжения за присъединяване”. Спорни по делото са предпоставките за изискуемост на втората вноска от договорената цена. С писмо изх. № [ЕГН]/01.04.2014г. представител на ответника писмено е посочил, че сервитутните права в тежест на поземлен имот с идентификатор 68134.4091.494 са учредени приблизително от 85% от собствениците на идеални части от имота, което счита за неизпълнение на задължението. При тази фактическа обстановка, решаващият състав е приел, че приложение намира разпоредбата на чл.64, ал.1 ЗЕ в редакцията към ЗИД ЗЕ, обн. ДВ бр.54/ 2012г., в сила от 17.07.2012г., която предвижда, че в полза на лицата, които изграждат и експлоатират енергийни обекти, описаните в ал.2 на посочената разпоредба сервитутни права, възникват по силата на закона. Отпаднала е необходимостта от вписване на сревитутите по реда на ЗКИР и необходимостта от обективиране на съгласие на собствениците на служещите имоти в договори с електроразпределително предприятие. Прието е, че тези договори имат само облигационно действие във връзка с дължимото по ал.4, т.2 еднократно обезщетение, но не е правопораждащо действие за визираните в ал.3 сервитутни права. Според апелативния съд, енергийното предприятие не може да се ползва от други, освен предвидените в чл.64 ЗЕ законови сервитути, поради което и чл.193 ЗУТ, уреждащ сервитути въз основа на договори между собственици на господстващ и служещ имоти и облекчената писмена форма с нотариална заверка на подписите, е неприложим, в какъвто смисъл е и разрешението, дадено в т.4 от Тълкувателно решение № 7/ 25.04.2013г. по т.д. № 7/ 2012г. на ОСГТК на ВКС. Отчетено е, че сключването на договора предхожда посочените промени на ЗЕ, поради което страните са включили уговорката на чл.12, ал.3 от договора за задължение за съдействие от продавача при сключване на договори за учредяване на сервитути със собствениците на поземлените имоти. Изложени са съображения, че изменението на ЗЕ поражда действие от деня на влизането му в сила и по отношение на заварените правоотношения по учредяване на ограничени вещни права. С отпадане на реда, изискващ ретифицирането на сервитутите от собствениците на поземлените имоти – чл. 64, ал. 1 ЗЕ изм. ДВ бр.54/2012 г., е отпаднала и предвидената с чл.12, ал.3 от договора ангажираност на продавача, към учредяването на описаните тежести за поземлените имоти. Тя е квалифицирана като условие по чл.25 ЗЗД, обуславящо възникването на правни последици от договора, като е прието, че това условие противоречи на императивната норма на чл.64 ЗЕ, поради което на основание чл.26 ЗЗД е нищожно. Въз основа на това е направен извод, че отказът на електроразпределителното дружество, в качеството му на купувач, да заплати остатъка от покупната цена е неоснователен. Решаващият състав се е позовал и на това, че предвиденото в договора задължение на продавача да удовлетвори имуществените претенции на собствениците, в случай, че такива са налице, не може да бъде дефинирано като идентично със задължението по чл.64, ал.4 ЗЕ на електроразпределителното предприятие да заплати обезщетение. Дължимостта на обезщетението, не е само в хипотезата на така наречените от купувача „евентуални имуществени последици”, а е законова предпоставка за възникване на сервитутите, като при това начинът на определяне на обезщетението е разписан изрично в чл.64, ал.6 ЗЕ, а именно – по реда на чл.201 и чл.211 от ЗУТ или по взаимно съгласие на страните с оценка на лицензиран оценител.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси, които според него са включени в предмета на делото и за обусловили изхода на конкретния правен спор: „/1/ Нормата на чл.64, ал.1 от ЗЕ в редакцията й от ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г., има ли обратно действие и следва ли да бъде прилагана за уреждане на сервитутните права за съоръжения за присъединяване, изградени и въведени в експлоатация преди приемането й?; /2/ Може ли да бъде нищожна разпоредба на договор, поради противоречие със закон, приет след подписване на този договор и към кой момент следва да се преценява възникването и съществуването на порока за нищожност?; /3/ Нормата на чл.64, ал.1 от ЗЕ приложима ли е към договори, уговарящи учредяване на сервитутни права и сключени преди приемането й?; /4/ В случай, че в ПУП, с който се отреждат имотите не са отразени енергийните съоръжения и техните сервитутни зони възникват ли сервитутните права по Закона за енергетиката по силата на закона?; /5/ Ако изграждането на съоръженията за присъединяване е станало от присъединяваното лице и всички процедури във връзка с осъществяване на строителството и въвеждането им в експлоатация са извършени от присъединяваното лице, следва ли то да окаже съдействие на разпределителното дружество за снабдяването му с данните и документите, необходими, съгласно закона -ЗУТ, ЗКИР, ЗЕ, за изпълнение на процедурата по възникване на сервитутните права по чл. 64 от ЗЕ?; /6/ След като чл.64, ал.8 от ЗЕ допуска уговарянето на сервитути за енергийните обекти в договор, сключен между страните, налице ли е нищожност на разпоредба на договор, уговаряща договорното уреждане на сервитутните права, поради противоречие със закона – чл. 64 от ЗЕ; /7/ Изключва ли Законът за енергетиката възможността за договорно уреждане на сервитутните права?; /8/ След като в исковата молба ищецът не е направил оплакване за нищожност на клауза от сключения между страните договор, чието изпълнение търси, след като не е предявил иск за прогласяване на нищожност на договорна клауза и след като в съдебното производство пред първоинстанционния съд и пред въззивния съд не е повдигнал въпроса налице ли е нищожност, следва ли въззивният съд служебно да разглежда въпроса налице ли е нищожност на договорната клауза или трябва да зачете валидността на сключения между страните договор?” Намира, че по формулираните материалноправни въпроси е налице противоречива практика на съдилищата, а именно: определение № 14907/24.09.2012г. по ч.гр.д. № 9562/2012г. на СГС; решение по гр.д. № 17363/2013г. на СГС; определение от 8.08.2014г. по ч.гр.д. № 6754/2013г. на СГС; Позовава се и на задължителна практика на ВКС – решение № 202/27.02.2015г. по т.д. № 4123/2013г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 462/15.05.2009г. по гр.д. № 692/2008 г. на І ГО на ВКС. Релевира се и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Във връзка с поставените от касатора въпроси, настоящият състав на ВКС приема следното:
На въпроса, дали съдът следи служебно за нищожност на клаузи от договора, по същество е даден позитивен отговор в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12. 2013г. по тълк.д. № 1/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, в която е прието, че въззивният съд служебно, без да е сезиран с такова оплакване в жалбата, следва да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, каквито безспорно са правилата, регламентиращи нищожността на правните сделки. Тълкувателните решение на ВКС, съгласно чл.130 ЗСВ са задължителни за всички органи на съдебната власт, включително и за съставите на ВКС, поради което страните не могат да се позовават на практика на отделни състави на ВКС, противоречаща на горното разрешение. Същевременно, следва да се отбележи, че цитираното от касатора решение на ВКС във връзка с приложението на ЗОП не противоречи на посоченото тълкувателно решение, тъй като в конкретния случай съставът на ВКС е изхождал от разбирането, че съдът не може да извежда нищожността от факти, които не са наведени от страните, какъвто не е настоящия случай. По делото е прието, че е налице нищожност на спорната клауза на договора, представен по делото, предмет на твърденията на ищеца, съответно на възраженията на ответника. Ето защо, приемайки, че може служебно да се повдигне въпроса на нищожността на договорната клауза, въззивната инстанция е действала в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол по въпрос 8-ми в изложението.
От друга страна, безспорно в правоприлагането е, че обратното действие на закона, съобразно ЗНА, се дава само изрично, както и че е налице разлика между обратно действие на закона и преуреждане на висящи граждански правоотношения, заварени при влизане в сила на нова материалноправна норма, на която изрично не е дадено обратно действие. Ето защо, даденото от въззивният съд разрешение, че клауза на сключен договор е нищожна на основание приети след сключването на договора нови материалноправни норми, на който не е дадено изрично обратно действие, безспорно е в противоречие с посочената от жалбоподателя задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК. Въпреки това, въпрос № 2 сам по себе си не може да предпостави допускането на решението до касация, тъй като крайният изход на спора е самостоятелно обусловен и от друг извод на решаващия състав – че новата редакция на чл.64 ЗЕ намира приложение по отношение на заварените към влизането и в сила договори, какъвто е приет, че е процесният договор за изкупуване на ел. съоръженията. Изложени са съображения, че изменението на ЗЕ поражда действие от деня на влизането му в сила по отношение на заварените правоотношения по учредяване на ограничени вещни права.
Решаващите мотиви на съда за отпадане на предвидената с чл.12, ал.3 от договора ангажираност на продавача относно учредяване на сервитути в имотите са: 1/ сервитутните права с изменението на чл.64 ЗЕ, обн. в ДВ бр.54/ 2012г., възникват в полза на енергийното предприятие по силата на закона и за изградени преди това ел. съоръжения по заварен от изменението договор за изкупуването им, поради което отпада необходимостта от съгласие на собствениците на служещите имоти в договори с електроразпределително предприятие за учредяване на сервитутите, като тези договори ще имат само облигационно действие; 2/ не е необходимо вписване на сервитутите по реда на ЗКИР; 3/ енергийното предприятие не може да се ползва от други сервитути, извън тези по чл.64 ЗЕ; 4/ предвиденото в договора задължение на продавача да удовлетвори имуществените претенции на собствениците, не е идентично със задължението по чл.64, ал.4 ЗЕ на електроразпределителното предприятие да заплати обезщетение, като то е законова предпоставка за възникване на сервитутите. /начинът на определянето му по чл.64, ал.6 ЗЕ/.
Отговор на 4-ти и 5ти въпрос не са дадени в обжалвания въззивен акт, поради което същите не са обуславящи изхода на спора и спрямо тях не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
В т.4 от Тълкувателно решение № 7/ 25.04.2013г. по тълк.д. № 7/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че не подлежи на вписване договор за учредяване на сервитут за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужд имот по чл.193 ЗУТ в полза на лице, което не е собственик на друг недвижим имот. В облекчената форма договорът може да бъде сключен, съответно вписан, когато страни по него са собственици на два или повече недвижими имота- през които съоръженията преминават или тези, които съоръженията обслужват. В решаващите мотиви на тълкувателното решение е направено отграничение на сервитута по чл.193, ал.1 ЗУТ от законовите сервитути, които възникват в полза на операторите на услуги или на собственици на съседен имот, с изрично посочване на чл.64 ЗЕ като хипотеза на законен сервитут. Изведено е, че ако операторите на услуги са сключили договор по чл.193, ал.1 ЗУТ във формата на нотариален акт, той има само облигационно действие и не подлежи на вписване.
Видно от даденото разрешение в цитираното тълкувателно решение и редакциите на чл.64 от ЗЕ, преди и след изменението през 2012г. на ЗЕ, сервитутът в полза на енергийното предприятие по чл.64, ал.1 ЗЕ е законен, като възникването му е свързано с изграждането на обекта при наличие на влязъл в сила подробен устройствен план, с който се определя местоположението на съответните имоти. Сключването на нотариален акт относно такъв сервитут, съгласно тълкувателното решение, има само облигационно действие по отношение на дължимото от енергийното предприятие еднократно обезщетение на собственика на имота, върху който вече е възникнал сервитутът. Вписването на сервитутите в Службата по вписванията не е относимо към фактическия състав на възникването им, тъй като никога не е било конститутивно по характер и има само оповестително действие. С оглед на това даденото от въззивната инстанция разрешение, че сервитутът по чл.64, ал.1 ЗЕ е законов, учредяването му не възниква въз основа на нотариален акт, като последният има само облигационно значение, като част от фактическия състав на сервитута не е вписването му в Службата по вписванията при АВ, са в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което по отношение на останалите формулирани въпроси не са налице релевираните от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Следва да се има предвид, че актове на състава ни ВКС или на съдилищата, които противоречат на поставките на тълкувателно решение, не могат да обусловят допускане на касационен контрол, тъй като съгласно чл.130 ЗСВ, дадените разрешения в тълкувателно решение на ВКС имат задължителен характер за всички органи на съдебната власт, като при липса на изменение на закона или на обществените отношения, не може да се поддържа необходимост от промяна на даденото тълкуване.
С оглед изложените съображения, касационен контрол на обжалваното решение не може да бъде допуснат.
Предвид изхода на спора, на ответника по касацията следва да се присъдят направените по делото разноски от 1920 лева- заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, В. касационен контрол, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 293 от 3.02.2017 г., постановено по в.т.д. № 1940 / 2016 г. от Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], направени по делото разноски за настоящото производство в размер на 1920 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.