4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 532
гр. София, 10.07.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 223 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 515 от 30.10.2014г. по в.гр.д. № 614/2014г. на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решение № 595 / 15.04.2014г. по гр.д. № 452/2014г. на Районен съд – Плевен, в частта за осъждане на касатора да заплати на [фирма] сумата от 11 195,75 лева – обезщетение за пропуснати ползи в резултат на нарушено владение върху 8 броя модули за обществено обслужване през периода от 01.02.2009г. до 27.04.2009г.; сумата от 12 712,56 лева – обезщетение за пропуснати ползи в резултат на нарушено владение върху 19 броя рекламни пана през периода от 01.02.2009г. до 27.04.2009г., ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.01.2014г. до окончателното плащане на сумите; както и 1857,01 лева – лихва за забава плащането на главницата от 11 195,75 лева за периода от 16.06.2012г. до 29.01.2014г., ведно с разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
Ответникът, „ [фирма], счита, че не са налице предпоставките за допускане на решението до касация, съответно излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел въз основа на фактическите обстоятелства, изложени в исковата молба, както и от петитума на предявените искове, че правната квалификация на исковете е по чл.59, ал.1 ЗЗД. Изложени са съображения, че неоснователното обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ се определя от средномесечния пазарен наем, който би получил за спорния период, съобразно ТР №82/ 1974г. на ОСГК на ВС, като правното основание на иска е чл.59, ал.1 ЗЗД. Изборът на вида на защита на собственика на вещта при получаването на наем от вещта от трето лице – несобственик принадлежи на собственика, като той не е ограничен до възможността да търси получените от несобственика граждански плодове – наеми по чл.93 ЗС. С влязло в сила решение № 177 / 12.03.2009г. по гр.д. 0 774 / 2008г. на ВКС, ГК е установено по отношение на общината, че събирателното дружество – ищеца е собственик на модулите и общината е осъдена да ги предаде, което е станало на 27.04.2009г. с протокол за предаване на движимите вещи от ЧСИ. Общината е осъществявала фактическата власт върху 8 броя модули за процесния период чрез общинското дружество, с което е лишило ищеца – собственик от възможността да получава наемоподобни доходи от собствения си движими вещи – модули, а общината е спестила разходи за наем, които би направила. През този период събирателното дружество е могло да реализира доходи от наемна цена от 8-те модула, които е отдавало преди това под наем, но е било лишено от тази възможност от страна на общината – настоящ касатор, която е уведомила наемателите, че трябва да прекратят наемните си правоотношения с ищеца и да сключат договори за наем с общинското дружество. Посочено е, че макар в мотивите на първоинстанционния акт да е прието, че предявеният иск е с правно основание чл.93 ЗС, фактически сумата от 11 195,75 лева е присъдена във връзка с нарушено владение върху 8 -те броя модули за обществено обслужване. По втория иск, разгледан от първата инстанция по чл.59 ЗЗД, е прието, че на ищеца е одобрен инвестиционен проект и е издадено разрешение за строеж, предвиждащ изграждане на две метални козирки с места за реклама, като събирателното дружество е сключило на 15.09.2001г. с едноличен търговец договор за предоставяне на наем на 19 броя рекламни пана, монтирани под козирки на процесните павилиони за срок от 15.09.2002г до 21.06.2010г. при месечен наем на пано от 120 лева. Подаването на инвестиционния проект за одобрения включва искане за одобрение и досежно всеки елемент от проекта, вкл. и металните козирки с предвидените места за реклама. Според решаващия състав, визираната в Наредба №4 / 1998г. на община – П. процедура касае разполагането на рекламни пана самостоятелно, каквато хипотеза е различна от процесния случай, при който по силата на самия договор, сключен с общината, събирателното дружество е имало право да достави съответните модули, вкл. металните козирки и съответните рекламни пана след получаване на надлежното разрешение. Общината П. е създала пречки пред събирателното дружество за ползване на модулите, част от която конструкция са рекламните пана, поради което е приел, че ищецът не е имал възможност да ползва отделно рекламните пана, след като му е отнето владението върху модулите, на които те се намират.
Касаторът излага съображения, че решението е постановено в противоречие с решение № 234 / 27.12.2013г. по т.д. № 1181/ 2013г. на ВКС, II ТО, с което е прието, че претенцията е разгледана на непредявено основание и е присъдено обезщетение в размер на среднопазарния наем за периода, вместо за реално дължимите граждански плодове, събрани от несобственика и дължима на собственика на вещта. Това решение е постановено между същите страни и е със същия предмет като делото по обжалваното решение. При постановяването на последното обаче въззивният съд не е съобразил доказателствата, дали несобственикът – [община] е отдавал под наем модулите и рекламните пана за процесния период и дали е събирала наеми за това, като е счел, че не е приложима разпоредбата на чл.93 ЗС, с което съдът се е произнесъл по иск с различна правна квалификация. В изложението към жалбата се сочи, че въпросът, следва ли да се доказва и как се определя обезщетението за пропуснати ползи по чл.82 ЗЗД при неизпълнение и нереализиран по вина на другата страна доход от отдаване под наем на собствена вещ, е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на формулирания въпрос за приложението на режима на Наредба № 4 за рекламната дейност на територията на [община] при извършване на рекламна дейност чрез поставяне на рекламни елементи върху собствени модули, се поддържа, че е осъществена предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като с въззивно решение № 514 / 27.10.2011г. по в.гр.д. на Окръжен съд – Плевен се прието, че с отнемане на владението върху модулите, ищецът не е бил лишен от ползването на рекламните пана, поради непроведена процедура по цитираната наредба и няма право да извършва рекламна дейност чрез поставянето на рекламни елементи върху модулите. Твърди се, че материалноправният въпрос, който също обуславя допускането на касационното обжалване, е следва ли при иск за пропуснати ползи да съществува сигурност за увеличение на имуществото на ищеца или то може да са предполага, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав намира, че не са налице сочените предпоставки за допускане на касационното обжалване.
На първо място, с решение № 234 / 27.12.2013г. по т.д. № 1181 / 2013г. на ВКС, II ТО, въззивното решение е обезсилено, тъй като е разгледано на непредявено основание – по чл.82 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД като обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнение на договор, вместо на действително предявеното основание по чл.93, ал.1 ЗС, съответно по чл.59 ЗЗД. Посочено е, че в самата искова молба ищцовото дружество се позовава на признатото в негова полза със сила на пресъдено нещо право на собственост върху самите павилиони, които не са предмет на договорните отношения с общината, по които е отстъпено право на възмездно ползване на общински терен, и претендира от общината реално събрания от последната наем за процесния период. Въз основа на това е изведено, че съдилищата са сезирани с иск по чл.93, ал.1 ЗС за получаване от собственика на вещта на гражданските плодове от нея, а не на обезщетение за пропуснати ползи на договорно основание във връзка с 8-те модула. По отношение на монтираните от ищеца за негова сметка под козирките върху общинския терен 19 броя рекламни пана отново е прието, че претенцията не се основава на договорното отношение по договора за ползване на общински имот, а за ползването на рекламните пана на ищеца от общината, поради което претеницята е предявена на извъндоговорно основание – чл.59, ал.1 ЗЗД за обезщетение за неоснователно обогатяване до размера на обедняването на ищеца за период, предходен на исковия – от 22.03.2007г. до 30.06.2007г. От изложеното е видно, че не е налице твърдяното противоречие с цитираното решение на ВКС, тъй като в настоящия случай претенциите са разгледани на извъндоговорно, а не на договорно основание. Формулираните в изложението въпроси относно обезщетението за пропуснати ползи по чл.82 ЗЗД и следва ли при иск за пропуснати ползи да съществува сигурност за увеличение на имуществото на ищеца или то може да са предполага, не са включени в предмета на делото, който не е договорната или деликтната отговорност на общината, при които е от значение въпросът за вредите под формата на пропуснати ползи, а е неоснователното обогатяване на ответника – касатор за сметка на обедняването на ищеца – собственик на движимите вещи. Въпросът за приложението на Наредба № 4 за рекламната дейност на територията на [община] при извършване на рекламна дейност, въпреки, че е разгледан от въззивния съд, също не обуславя допускането на касационния контрол, тъй като не е налице твърдяното противоречие с представеното решение на ОС – Плевен, в което е прието, че ищецът не е имал право да извършва рекламна дейност чрез поставяне на рекламни елементи върху собствените си модули, доколкото по настоящото дело е посочено, че рекламната дейност е следвало да се извърши от едноличен търговец, на който паната са отдадени под наем.
С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 515 от 30.10.2014г. по в.гр.д. № 614 / 2014г. на Окръжен съд – Плевен, в обжалваната част. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.