О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 170
гр. София, 06.03.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2236 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания [фирма], София, срещу решение от 20.02.2014г. по гр.д. № 3157 / 2013г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 05.07.2012г. по гр.д. № 34915 / 2011г. на Софийски районен съд, 74 състав, за осъждане на касатора да заплати на [фирма], в качеството на цесионер, съгласно договор за прехвърляне на вземане с [фирма] от 04.08.2011г,. сумата от 11 000 лева – частичен иск от цялата сума в размер на 107 727,11 лева – застрахователно обезщетение по чл.208 КЗ по договор за застраховка „каско” на ППС за застрахователно събитие – кражба, настъпило на 11.07.2009г., както и на мораторна лихва за периода от 10.07.2009г. до 11.08.2011г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Ответникът, [фирма], оспорва допустимостта на касационния контрол и основателността на жалбата по съображения, подробно изложени в представения отговор, като иска присъждане на разноски за настоящата инстанция в размер на 650 лева – адвокатско възнаграждение.
Ответникът, [фирма], трето лице помагач на страната на ищеца, не заявява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди уважаването на частичния иск по чл.208 КЗ по застраховка „Каско” във връзка с кражбата на застрахованото МПС, въззивният съд е приел за неоснователно възражението на застрахователя, че неснабдяването на ППС с алармена система и имобилайзер, не е основание за отказ от заплащане на застрахователното обезщетение. Изложени са съображения, че изискването е въведено с цел да се предотврати или ограничи риска от евентуална кражба на автомобила. Според решаващия състав, от тълкуването на клауза от Общите условия следва извода, че наличието на такова оборудване е условие за поемане на риска от застрахователя т.е. за сключване на застрахователния договор. Към момента на подписването на договора и на плащане на първата застрахователна премия застрахователят е знаел, че превозното средство не отговаря на тези изисквания на ОУ и въпреки това се е съгласие да осигури застрахователно покритие срещу риска „кражба”, поради което няма право да откаже изплащане на обезщетение за вредите от кражбата с аргумент, че тези задължения не са изпълнени. Необезопасяването на МПС като факт, осъществил се при сключването на договора и известен на застрахователя, не може да бъде подведен под нормата на чл.211, т.2 КЗ, тъй като от значение за отказа е поведението на застрахования след възникване на застрахователното правоотношение. Поведението на застрахования преди сключването на застрахователния договор е от значение за други права на застрахователя, като например правото да откаже да сключи договора или да прекрати или измени договора, но не и към правото на отказ от изплащане на обезщетение.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл по значимите за изхода на делото материалноправен и процесуалноправен въпроси: „/1/ Може ли застрахователят да откаже правомерно изплащане на застрахователно обезщетение по застраховка „Автокаско” при положение, че откраднатото МПС не е снабдено с аларма и имобилазер и в Общите условия, приложими в случая, има изрично изискване автомобилът да е оборудван с посочената защита?; /2/ При наличие на въззивна жалба, в която въззивникът изрично е посочил, че размерът на застрахователното обезщетение е определен неправилно, длъжен ли е второинстанционният съд да се произнесе изрично до какъв размер е основателен иска, тъй като същият е предявен като частичен?”. Не се сочи при условията на коя допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК се иска допускането на касационния контрол.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният процесуалноправен въпрос за необходимостта от излагане на мотиви от въззивния съд за частта на вземането над предявения размер при частично предявен иск, не предпоставя осъществяването на общия критерия по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по отношение на тази част от вземането не се формира сила на пресъдено нещо.
Релевираният от касатора материалноправен въпрос е относим към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.208 от КЗ, и обуславя изхода му, тъй като отговорът на този въпрос е един от решаващите мотиви на въззивния съд. Въпреки, че по отношение на този въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол, същият не може да бъде допуснат, поради от непосочване от жалбоподателя на допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Предвид изхода на спора, на ищеца- ответник по касацията, следва да се присъдят направени за настоящата инстанция разноски в размер на 650 лева – заплатено адвокатско възнагражедение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 20.02.2014г. по гр.д. № 3157 / 2013г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Застрахователна компания [фирма], София, ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], ЕИК 01641348, направени за настоящата инстанция разноски в размер на 650 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.