О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 852
[населено място], 07.11.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №135 /2014 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. фонд „З.” – [населено място] срещу решение №1927/28.10.2013г., постановено по т.дело №3698/2013г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 4.04.2013г., постановено по т.д. № 867/2012г. на СГС, ТО, VІ- състав и определение от 18.06.2013г., с което е изменено решението в частта за разноските. Жалбоподателят иска отмяна на решението поради противоречието му с материалния закон и необоснованост. Счита за неправилен извода на съда, че неизпълнението на задължението от ответника се дължи на обективна невъзможност и че искът е погасен по давност. Касационното обжалване се обосновава с критериите по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът [фирма] – [населено място], представлявано от адв. В.Г. – САК, заявява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поддържа, че поставените от касатора въпроси са свързани с конкретната преценка, по конкретното дело, съобразно съответната договореност на страните и обстоятелствата в исковата молба, поради което повдигнатите в изложението по чл.284, ал.3 ГПК въпроси не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Претендира присъждането на направените в касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Съдът е сезиран с иск по чл.422 ГПК за установяване на вземане по издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417, т.2 ГПК на ДФ „З.”. СГС е отхвърлил исковете за сумата от 425 088 лв., представляваща обезщетение по чл.8.1 по договор № 389/12.03.2003г. поради неговото неизпълнение и за сумата от 181 444.80 лв. – лихва за забава за периода от 15.11.2007г. до 21.04.2011г., като неоснователни.
САС е потвърдил решението. От фактическа страна е приел за установено подаването на заявление по чл.417, т.2 ГПК от ДФ „З.” за издаване на заповед за незабавно изпълнение за сумата от 425 088 лв. – главница по договор № 389/12.03.2003г., представляваща отпусната безвъзмездна финансова помощ на ответника по програма С., представляваща обезщетение по чл.8.1 от същия за неизпълнение на задължения по договора и за сумата от 181 444.80 лв. лихва за забава. Установено е, че след получаване на финансовата помощ, ответникът е изпълнил задължението си по договора, като е закупил оборудването, за което е отпусната помощта и предприятието е осъществявало производствена дейност, съобразно бизнес плана. От 1.02.2006г. до м.07.2008г. предприятието на ответника не е осъществявало производствена дейност / реализиране на продукция на месо/. Причината е започнато от ответника преустройване на сградите, съгласно измененията на Наредба №7/ 19.03.2002г. след спиране на дейността на предприятието от компетентните държавни органи. Измененията в Наредбата предвиждат значителна промяна в изисквания за сградите и помещенията, в които се произвежда и съхранява продукцията, което е наложило непредвидено към момента на сключване на договора с ищеца преустройство и разширяване на съществуващите сгради, както и ново преустрояване към тях. На базата на установените по делото факти, съдът е приел, че ответникът е положил грижата на добър търговец за да изпълни дадените му от съответните държавни органи указания, извършил е и наложените от нормативните изисквания преустройства. При съществуващите високи изисквания за поддържане на необходимото ниво на хигиена при производство и съхранение на месни продукти е било обективно невъзможно осъществяването на тази дейност паралелно с извършването на СМР. Изводът е обективна невъзможност за ответника за реална експлоатация на инвестицията към момента на проверката. Налице е препятствие, което е възникнало след сключване на договора и е било правно непредвидимо към 12.03.2003г. за страните, което представлява невиновна невъзможност за изпълнение на договора, по смисъла на чл. 81, ал.1 ЗЗД.
На второ място e направен извод, че искът е погасен по давност, тъй като ищецът не твърди, че е развалил договора поради неизпълнение и сумата не се търси на отпаднало основание, а се претендира като предварително уговорена престация при неизпълнение на договорно задължение по чл.8.1 от ответника. Прието е от САС, че производството по чл.422 ГПК трябва да бъде идентично с основание по чл.417 ГПК и исковата молба трябва да има един и същи предмет. Ищецът търси обезщетение за неизпълнен договор, което се погасява с тригодишната давност съгласно чл.111, ал.1, б”б” ЗЗД.
Касаторът ДФ „З.” формулира въпроси при допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК :
По първия въпрос: може ли установителния иск по чл.422 ГПК да бъде приравнен на иск, с който се претендират последиците за разваляне на един договор и с който се прави нарочно изявление за развалянето му. Ако отговорът е „да” следва ли подателя на установителния иск изрично да е посочил в заявлението си за издаване на заповедта за изпълнение, че разваля даден договор. В заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение ищецът не е посочил, че вземането му произтича от развален договор. Доколкото САС е приел, че основанието на иска по чл.422 ГПК трябва да бъде идентично със посоченото в заявлението по чл.417 ГПК основание, от което произтича вземането на ищеца, то следва да се приеме, че е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. В т.17 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор на въпроса за идентичност на основанието на вземането по установителния иск с посоченото в заявлението основание. Предметът на въведения с иска по чл.422 ГПК правен спор се свежда до установяване на парично вземане, за което ищецът – заявител се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на представен в заповедното производство документ по чл.417 ГПК. Даденото тълкуване от ОСГТК на ВКС за предмета на иска по чл.422 ГПК, задължително за съдилищата – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, изключва допускането на въззивното решение по критериите по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Изложените от касатора аргументи по така формулирания правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, не обосновават извод за допускане на касационното обжалване на решението на САС, тъй като не отговаря на критериите, посочени в т.4 на ТР№1/2010г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият въпрос „Може ли въвеждането на нови законови изисквания за постигане на определено ниво на хигиена при производството на месо да бъде приравнено на обективна невъзможност за изпълнение на договорно задължение по програма С. при положение, че ДФ „З.” предоставя помощта именно за да подобри хигиената и качеството на месните продукти” не изпълнява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, защото отговорът на възражението на ответника за обективна невъзможност да изпълни задължението си по договора, е изисквало съобразяване на установените по делото факти и доказателствата, които ги установяват. Именно с оглед на поставяне на по –високи изисквания към хигиената при производство на месо и месни произведения, са измененията в Наредба №7 от 19.03.2002г., ДВ бр. 88/8.10.2004г., ДВ бр. 3/10.01.2006г. и ДВ бр. 9/27.01.2006г., които изменения предвиждат значителни изисквания за сградите и помещенията, в които се произвежда и съхранява продукцията. Към момента на сключване на договора за отпускане на помощта тези изисквания не са били приети, поради което, ответникът се е наложило да спази указанията на компетентните държавни органи за преустройство на сградите, което изисквано проектирани е извършване на СМР. Разпоредбата на чл.81, ал.1 ЗЗД е напълно ясна и не поставя правни проблеми при тълкуването и прилагането й. А дали конкретен факт следва да бъде преценен като причина, която не може да се вмени във вина на длъжника, то този въпрос не би могъл да бъде решен общо и еднакво за всички случаи, предвид многообразието от обстоятелствата, имащи отношение към точното изпълнение на договора и които са специфични за всяка конкретна хипотеза.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съобразно изхода от касационното обжалване, жалподателят ще следва да заплати направените от ответника по касация разноски, доказани в представения договор за правна защита и съдействие от 9.01.2014г. за сумата от 6000 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1927/ 28.10.2013г., постановено по в.т. дело № 3698/2013 г. на Софийския апелативен съд, т.о., 11 състав.
ОСЪЖДА ДФ „З.” да заплати на [фирма] – София разноски в размер на 6000 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: