О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 420
гр. София, 10.06.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2762 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по: /1/ касационна жалба на [фирма], срещу решение № 862 от 30.04.2014г. по гр.д. № 117/2014г. на Апелативен съд – София в частта, с която е след частична отмяна на решението на Софийски градски съд от 28.10.2013г. по гр.д. № 17095 / 2012г. в отхвърлителната част, застрахователят е осъден по предявения от М. Г. Г. иск с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер още на 55 лева, ведно със законна лихва от датата на ПТП до окончателното изплащане на главницата; /2/ по касационна жалба на М. Г. Г. срещу същото въззивно решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 ЗЗД за разликата над 100 000 лева до пълния предявен размер от 150 000 лева,
В касационната жалба на [фирма] се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се присъждане на направените по настоящото дело разноски, вкл. и за юрисконсултско възнаграждение.
Касаторът, М. Г. Г., също поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради всички предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция, вкл. адвокатско възнаграждение.
Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна, като се навеждат доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване в съответната част и се излагат доводи за неоснователност на жалбата на противната страна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е налице виновно противоправно поведение от страна на водача на увреждащото МПС и валидно сключен от него договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” с касатора- застраховател, който е действал към момента на ПТП. Решаващият състав се е позовал на задължителната за гражданския съд по чл.300 ГПК сила на сключеното и одобрено в наказателното производство споразумение, с което водачът на застрахованото МПС е бил признат за виновен, че в нарушение на правилата за движение по пътищата при извършване на маневра изпреварване при навлизане в лентата за насрещно движение водачът – делинквент е реализирал челен удар с движещия се срещу него лек автомобил, в който е пътувала ищца /на задна дясна седалка/, която в резултат на удара е получила тежка и множество средни телесни повреди – пукнатини на слезката, счупване на кости на таза, дясна бедрена кост, разкъсно – контузни рани на челото, горната устна и дясна ушна мида. Въз основа на заключението на техническа експертиза е прието, че в следствие на удара е настъпило въртене на участващите в ПТП автомобили и последвали удари в мантинелата, като при въртенето си лекият автомобил, в който е пътувала ищцата, е ударил предна част на движещия се зад него лек автомобил. Въззивният съд въз основа на характера и степента на претърпените вреди, възстановителния период и евентуалната му бъдеща продължителност е определил, че справедливото обезщетение на претърпените от ищцата вреди вследствие на ПТП възлиза на 100 000. Решаващият състав на базата на съвкупната преценка на техническата и медицинската експертиза е обосновал извод за неоснователност на възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоностния резултат от пострадалото лице. Вещото лице по техническата експертиза е посочило, че вероятно предпазният колан не е бил поставен, тъй като при поставянето на такъв, би следвало тялото на пострадалата да остане върху седалката и да получи т.н. коланни травми в областта на гърдите и корема, но главата понася странични удари от интериора на купето. Без поставен предпазен колан тялото на пострадалата полита напред, като се удря в облегалката на предна дясна седалка. При последващото въртене и удари на автомобила в мантинелата, тялото понася странични ,дари, като срещу тялото на пострадата не е имало врата. Въззивният състав въз основа на медицинската експертиза е обосновал, че поради липсата на колан, тялото на ищцата е било свободно движещо се в автомобилното купе и е било подложено на удари от детайлите в купето. В момента на удара тялото й е било спряно от намиращите се отпред облегалки на предните седалки, което обяснява разкъсването на далака, счупената лява бедрена кост и счупените тазови кости. Същевременно, вещото лице е посочило, че разкъсването на далака може да се осъществи и при правилно поставен предпазен колан, тъй като долната коланна лента, която лежи върху долната част на корема, също би могла да разкъса далака. При поставен предпазен колан може да се получи и счупване на бедрена кост, поради деформацията на автомобилното купе и удар, нанесен в областта на коляното в посока на бедрената кост – т.н. „субтрохантерно счупване” на бедрената кост, причинено на ищцата. Според вещото лице – медик, при поставен предпазен колан при челен удар, тъй като коланът здраво скрепява тялото към седалката, счупване на тазовите кости е невъзможно, но такова е възможно при страничен удар върху купето от страна на пътуващия. Такъв се установява да е осъществен от вещото лице – автоинженер, което сочи, че след първия удар има последващо въртене и удари на автомобила в мантинелата, при които тялото понася странични удари. С оглед на това решаващият състав е извел, че дори пострадалата да е била с поставен предпазен колан, при последвалите странични удари върху купето от страна на пътуващия при въртеливото движение може да се получи счупване на тазовите кости. Неоснователността на възражението за съпричиняване е изведено не само въз основа на това, че се установява само вероятност предпазният колан да не е бил поставен от пострадалото лице, а от факта, че дори предпазният колан да беше поставен, ищцата би получила същите увреждания, което изключва причинната връзка между поведението на й и вредоностния резултат.
Касаторът – ищец, М. К. П., в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че въззивният съд се произнесъл по матеприалноправния въпрос за приложението на принципа за справедливост, въведен при определеляне на обезщетението за неимуществени вреди и значението на лимитите на застрахователните покрития при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ. Жалбоподателката се позовава на всички допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Касаторът, [фирма], твърди, че обуславящи изхода на спора са въпросите: „/1/ Определен ли е размерът на дължимото обезщетение в настоящото производство в съответствие с принципа на справедливостта, установен в чл.52 ЗЗД, и съобразно критериите, въведени с ППВС № 4/1968г.; /2/ При постановяване на съдебното решение съобразени ли са критериите, въведени в с ППВС № 4/ 1968г. относно вземането, предвид наличието на съпричиняване от страна на пострадалия за настъпилите вредоностни последици?”. Жалбоподателят се позовава на допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
По отношение на формулираните от страните въпроси за приложението на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД, въпреки, че са относими към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, по което е направено възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, и са обусловили определянето на размера на присъденото обезщетение, не се доказва наличието на релевираните от страните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ПП №4/1968г., в съответствие с която е постановен атакувания съдебен акт. Даденото от апелативния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД е в съответствие с разрешенията на този въпрос, дадени в задължителната практика на ВКС. С оглед на това, не се доказва осъществяването на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, независимо дали има влезли в сила казуални решения, даващи противоречиво разрешаване на същия правен въпрос. Не е налице и поддържаното от жалбоподателката основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Дадените с ППВС № 4/1968 г. задължителни указания по тълкуването и прилагането на посочената разпоредба не са загубили своето значение и днес, което изключва допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по посочения въпрос. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия или на законодателството, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правотото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/. Разликата в размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани от съдилищата, произтича не от неточното прилагане на закона, поради трудности по приложението на установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост, а от разликата във фактите, на които се основава решението по всяко конкретно дело. Въпросите относно значението на лимитите за застрахователно покритие не са обуславящи изхода на спора по конкретното дело, тъй като по него липсва произнасяне от въззивния съд.
Във връзка с разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС по чл.290 ГПК, част от която е посочена и от касатора, като е дадено и задължително тълкуване и с ППВС №17/ 1963г., съобразно които приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказана причинна връзка между поведението на пострадалия /действие или бездействие/, с което обективно да е създал предпоставки и / или възможност за настъпване на вредоностния резултат. Въззивното решение не е постановено в противоречие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС, тъй като в настоящия случай липсата на съпричиняване от страна на пострадалото лице е изведена въз основа на конкретно установената фактическа обстановка и обстоятелството, че вредите биха настъпили и при поставен от пострадалото лице предпазен колан. С оглед горното, не се доказват наведените от застрахователя – жалбоподател допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Пред изхода на делото, на пълномощника на ищцата следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в размер на 1445,71 лева, а на ответника по исковете – разноски в размер на 1328,57 лева /държавна такса и юрисконсултско възнаграждение/
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 862 от 30.04.2014г. по гр.д. № 117/2014г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на адв. П. К., САС, [населено място], [улица], ет.9, адвокатско възнаграждение в размер на 1445,71 лева.
ОСЪЖДА М. Г. Г., ЕГН [ЕГН], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], направени по делото разноски в размер на 1328,57 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.