1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 483
[населено място], 25.09.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 393 /2017 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК, образувано по касационна жалба на Б. С. Р. от [населено място] срещу решение № 1269 / 26.10.2016 г. по в.гр.д. № 1344 / 2016 г. на Варненския окръжен съд
Искането е за отмяна на решението на касационните основания по чл.281, т.2 и т.3 от ГПК, а като основания за допускане на касационното обжалване се сочат тези по чл.280,ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК.
В отговор на касационната жалба Л. М. И. от [населено място] излага становище за недопускане на решението на Варненския окръжен съд до касационно обжалване. Направено е искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, ТК, състав на първо отделение приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна, поради което същата се явява процесуално допустима.
С обжалваното решение Варненският окръжен съд е отменил решение № 2006 от 20.05.2016 г. по гр.д. № 7780/ 2015 г. на Варненския районен съд и на основание чл.59,ал.1 ЗЗД е осъдил касаторката Б. Р. да заплати на Л. И. сумата от 5469,75 лв., представляваща сбор от недължимо заплатени от И. месечни лизингови вноски по Договор за лизинг № 20166873 от м. март 2010 г. за лека кола „Д.”, модел „Сандеро”, с рег. [рег.номер на МПС] , сключен между Б. Р. и [фирма], годишен данък за МПС/ вноска от 10.06.2013 г. /, сума по застраховка „Каско” / вноска от 07.08.2014 г./ и комисионни за внесени суми в размер на 8,50 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.07.2015 г. С решението е отхвърлен искът по чл.59,ал.1 от ЗЗД за разликата над 5469,75 лв. до предявения размер от 6318,80 лв. Отхвърлено е и възражението на Б. Р. за прихващане с вземането на И. на сумата от 16 425 лв., представляваща обезщетение за ползването на автомобила от същия за периода от 1.06.2012г. до 29.05.2015г.
Варненският окръжен съд е приел за безспорни следните факти : наличието на сключен договор за финансов лизинг между [фирма] и Б. С. Р.; сключен между същите страни договор за прехвърляне собствеността на лизинговия автомобил на лизингополучателката Б. Р.; ползването на лекият автомобил, предмет на договора за лизинг, само от ищеца Л. И. за периода от 01.06.2012 г. до 29.05.2015 г. и погасяването на лизинговите вноски за същия период от време от Л. И..
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че в исковата молба са въведени факти за неоснователно обогатяване на ответницата с исковата сума, поради липса на основание за плащане на лизинговите вноски от ищеца по договора за лизинг от 2010г. Прието е, че между страните не е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ищецът да се е задължил да погасява дължимите от ответницата лизингови вноски по договора за лизинг с [фирма]. Изложено е също така, че правото на защита на страните не е нарушено, въпреки промяната на квалификацията от чл.55,ал.1,предложение първо ЗЗД на чл.59 ЗЗД в първоинстанционното решение, тъй като доказателствената тежест е разпределена правилно с доклада по чл.146 от ГПК. За съда между страните не е доказано възмездно договорно правоотношение, поради което извършените плащания от ищеца на сумата от 5469.75 лв., представляват платени вноски при отсъствие на правно основание за извършването им. Липсата на договор и плащането без основание, представлява разместване на престации без да има основание за това. Обедняването на ищеца се изразява в плащането на посочената сума, като платена без основание, а ответницата се е обогатила за сметка на обедняването на ищеца с придобиването на собствеността на автомобила след плащане на последната лизингова вноска.
Варненският окръжен съд е приел за неправилна дадената от районния съд квалификация на отношенията между страните като такива по наемен договор. За съда е недопустимо със свидетелски показания да се установява общата воля на страните във връзка с ползването на автомобила, поради въведеното с чл.164,ал.1,т.3, пр.2 ГПК ограничение със свидетелски показания да се установяват договори с цена над 5000лв. Ограничението на чл.164, ал.1, т.3, пр.2 ГПК също не може да бъде преодоляно при липса на изрично съгласие на насрещната страна за установяване на договорни отношения със свидетелски показания, по аргумент на чл.164, ал.2 ГПК.
Възражението на Р. за прихващане със сумата 16425 лв. е отхвърлено като неоснователно по съображения, че ищецът е ползвал процесния автомобил с нейно съгласие.
Според чл.280, ал.1 ГПК подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
По оплакването за недопустимост на въззивното решение:
Съгласно дадените в ТР №1/2010г. на ОСГТК разяснения, за валидността и допустимостта на въззивното решение ВКС следи служебно. В мотивите на ТР №2/2012г. по т. дело № 2/2011г. на ОСГТК на ВКС е прието, че правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното от съда решение, само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, когато се е произнесъл извън предмета на спора, с който е сезиран и извън обхвата на търсената от ищеца защита.
Когато липсва такова нарушение, неправилната квалификация на иска от съда по същество е основание за касиране на решението като неправилно, поради противоречието му с материалния закон – чл.281, т.3, пр.първо ГПК, но не е основание за обезсилването му като недопустимо.
В конкретния случай настоящият състав на ВКС, ТК не намира данни въззивният съд да се е произнесъл извън предмета на спора по факти и обстоятелства, с които не е сезиран с исковата молба. Изложените в касационната жалба и в Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК доводи и аргументи по своята същност са такива за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуален закон, които могат да обусловят неправилност на решението / чл.281, т.3, предл.първо и второ ГПК/, но не и процесуална недопустимост. Това е отговор и на първия въпрос в Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК „ Свързана ли е правната квалификация на иска с допустимостта или правилността на обжалваното решение”.
По основанията по чл.280 ГПК:
По въпроса: „Какви са правомощията на въззивния съд при констатирана от него погрешна квалификация в доклада на първоинстанционния съд?” касаторът се позовава на критерия по чл.280, ал.1,т.1 ГПК – противоречие на обжалвания съдебен акт с решение №193/2.02.2015г. по т.дело № 2565/2013г. на ВКС, Іт.о. и т.2 на ТР №1/ 9.12.2013г. по т. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно цитираната задължителна съдебна практика, когато констатира, че в резултат на неправилна квалификация на иска от първата инстанция, на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, въззивният съд, без да прави нов доклад, трябва да даде на страните указания относно релевантните за спора факти и разпределението на доказателствената тежест, и да укаже на страните необходимостта да ангажират доказателства. В случая, в проекта за доклад сезираният районен съд е дал първоначална квалификация на иска по чл.55, ал.1, пр.първо ЗЗД, като с оглед на заявените фактически твърдения на ищеца, в решението си съдът е определил основанието на иска по чл.59 ЗЗД. Въззивният съд също е приел, че приложим за спора материален закон е чл.59 ЗЗД, но доколкото районният съд е разпределил доказателствената тежест, съобразно наведените от страните фактически твърдения, е счел, че приетата от съда в решението правна квалификация на иска не се е отразила на правото на защита на страните в процеса. Поддържаното противоречие не е налице. Съгласно дадените в цитираното ТР разяснения за правомощията на въззивния съд, не във всеки случай на констатирана неправилна квалификация на иска от първия съд, въззивната инстанция е задължена да даде нови указания на страните за подлежащите на доказване релевантни за спора факти и за кои факти не се сочат доказателства, а само при недадени или неточни указания в доклада по чл.146 ГПК. Във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба въззивният съд не е сезиран с оплаквания във връзка с изготвения доклад по чл.146 ГПК и дадените указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест. В касационната жалба и в Изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване касаторът, като се позовава на противоречие с цитираната съдебна практика, също не е посочил конкретно кои от указанията на районния съд са неточни във връзка с приетата в решението правна квалификация на иска за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД.
По въпрос №3 „Необсъждането на признанието на ищеца на неизгоден за него факт, представлява ли процесуално нарушение”? се поддържа противоречие с решение №49/12.03.2015г. по гр.д. №5062/2014г. на ВКС, ГК. Няма спор в съдебната практика, че признанието само по себе си не обвързва съда, а се преценява с оглед всички обстоятелства по делото. Посоченият от жалбоподателя като обуславящ правен въпрос за приложението на чл.175 ГПК няма качеството на обуславящ конкретните изводи на решаващия съд в насоката, която цели да му придаде ответницата, т. е. няма признание за задължаване по договор за сублизинг. Това е така доколкото съдът е приел за недоказана възникнала между страните облигационно правоотношение във връзка с плащането на лизинговите вноски от ищеца на трето на процеса лице. Дали тези обстоятелства са в противоречие със същото е фактологичен въпрос, основание за проверка правилността на решението на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, не и тези по чл. 280, ал. 1 ГПК. Необоснован е и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В посоченото от касатора съдебно решение се разглежда хипотеза при фактическа обстановка, различна от тази по конкретното дело.
По въпрос №4 „Следва ли съдът да квалифицира всички правоотношения между страните , с оглед допустимостта на свидетелските показания по чл. 164, ал.1 ГПК? На кой етап трябва да се прави тази квалификация”? Касаторът се позовава на критерия по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и решение № 50/6.03.2015г. по гр.д. № 3359/2014г. на ВКС, ІV г.о. и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК на решение № 10387/20.11.2002г. по адм.дело №4038/2002г. на ВАС. Въпросът не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото е поставен общо и с него страната изразява несъгласие с изводите на въззивния съд, че не е доказано да е възникнало между страните по делото валидно правоотношение по договор, по силата на който ищецът да се е задължил да заплаща месечните лизингови вноски, /както и допълнителните задължения по договора за лизинг/, срещу ползването на автомобила, каквото е становището на ответницата по делото. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприетата от съда фактическа обстановка и на обсъждане на събраните по делото доказателства/ т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/. В решението си въззивният съд е отделил безспорните по делото факти, а за спорните се е произнесъл след обсъждане на доказателствата по делото. В случая съдът не е възприел поддържаната от ответницата теза за възникнало правоотношение между страните ”по консенсуален, възмезден двустранен, неформален, безсрочен, комутативен договор”. В правото на въззивния съд, като съд по съществото на спора, е да потвърди или да даде различна правна квалификация на спора от тази на първоинстанционния съд, както и право на сезирания първоинстанционен съд е да не се съобрази с посочената в исковата молба правна квалификация на иска, в какъвто смисъл е цитираното от касатора решение № 50/6.03.2015г. по гр.д.№ 3359/2014г. на ІV г.о. ВКС. Решенията по административни дела не формират противоречива съдебна практика, съгласно т.3 на ТР №1/2010г. по т.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, поради което с посоченото от касатора решение по адм.дело №4038/2002г. на ВАС не се обосновава допълнителен селективен критерий по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК.
Пети въпрос : „Как се определя стойността на договор, при който едната страна е предоставила на другата страна правото на ползване на определена вещ, със задължението да заплаща определена сума всеки месец за неопределен срок”? Въпросът не е коректно поставен, защото съдът не е приел, че между страните е доказан двустранен, възмезден договор. Според окръжния съд цената на иска по чл.59 ЗЗД се определя от предмета на спора, който представлява сбора от платените от ищеца на трето лице по делото [фирма] лизингови вноски за процесния период от време, които надхвърлят сумата от 5000лв. С оглед на вида на търсената защита и приложимата материална норма, становището на въззивния съд за начина на определяне на цената на договора за ползване на автомобила не е в противоречие с ТР №6/6.11.2013г. по т.дело №6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Шести въпрос: Приложима ли е забраната на чл.164, ал.1, т.3 ГПК, когато със свидетелски показания се цели да се установи какви са действителните уговорки между страните, а не да се докаже съществуването на договорни отношения между тях? Като допълнителен критерий се сочи противоречие с решение №287/10.09.2012г. по гр.дело № 1782/2010г. на ВКС, решение № 190 / 23.01.2014 г. по т.д.№483/ 2012 г. на ВКС, решение № 546/23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ВКС. Общото, което характеризира договорите е постигане на съгласие между договарящите, основанието и предмета на договора.
Въззивният съд е приел, че свидетелските показания са недопустими с оглед ограничението на чл.164,ал.1,т.3,предл. второ ГПК. Този извод съдът е мотивирал с обстоятелството, че ответницата цели установяване на договор на стойност по-голяма от 5000 лв.. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице твърдяното от касатора противоречие на обжалваното решение с приложените по този въпрос решения на ВКС, тъй като спорът между страните се свежда до това, дали между тях е налице договорно отношение, а не за отделни негови уговорки, в какъвто смисъл е поставения от касатора въпрос.
Седми въпрос: „Допустимо ли е кредитирането и обсъждането в мотивите на съда на възражение на въззивника, изразени за първи път в становището му по съществото на делото”?
Въззивният съд е обсъдил наведения от ищеца в пледоарията му по същество правен довод, че приетата като доказателство по делото нот.покана не съдържала изявление на ответницата за прекратен или развален договор, косвено доказателство, че между страните не е съществувал договор за наем. Въззивният съд, обсъждайки този довод на ищеца, всъщност е направил оценка на едно прието по делото доказателство. Преценката на доказателствата е задължителна в решаващата дейност на съда, защото върху тази преценка съдът изгражда своите констатации, че определени факти са се осъществили, а други не, и като подвежда тези констатации под правната норма, стига до извода, че спорното право се е осъществило или не се е осъществило. Ето защо въпросът е от значение за правилността на решението, но не и за неговата допустимост, доколкото няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията в т.1 на ТР №1/2010г. по т.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Освен това посочената от касатора съдебна практика се отнася за преклузията по чл.133 във връзка с чл.131, ал.2, т.5 ГПК , каквато хипотеза в конкретния случай не е налице, т.е. не е обоснован допълнителният селективен критерий – противоречие със задължителна практика на ВКС-чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Осмият въпрос: „Счита ли се за прекратен договор за пренаемане на вещ, сключен между наемател и пренаемател, ако договорът, от който черпи правата си наемодателя / договор за наем/ е прекратен?”, не осъществява общия селективен критерий, след като по такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл и затова не е обусловил решаващата му воля и изводи за изхода на спора по конкретното дело. След като въпросът не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, ВКС не обсъжда представената от касатора съдебна практика като допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Не обосновава общата предпоставка за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване въпрос №9 : „Приложима ли е разпоредбата на чл. 69, ал.1, т.5 ГПК за определяне на стойността на договор за сублизинг?”. Възивният съд не е възприел тезата на ответника, че между страните по делото са установени отношения по договор за сублизинг, поради което въпросът няма обуславящо значение за правните изводи на окръжния съд за спора.
В раздел ІІІ на Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя пет въпроса, при допълнителния селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпрос №10: Приложимо ли е ограничението за даване на свидетелски показания в хипотезата на чл.164, ал.1, т.3 пр.2 ГПК, ако сумата по договора е за плащана на части или по банков път? Въпросът не осъществява общия селективен критерий, тъй като определящо за ограничението на чл.164, ал.1, т.3, пр.2 ГПК е цената на договора, а не начина на плащане на уговорената в него престация. Разпоредбата има предвид имуществени договори, а съгласно т.20 на ТР №6/6.11.2013г. на ОСГТК на ВКС стойността на договора е паричната оценка на интереса от изпълнението му.
Въпрос №11: „При възражение от страна на ответник по иска за неоснователно обогатяване за наличие на договор между страните, изключващ липсата на основание за плащане на ищеца, длъжен ли е ответникът да определи вида на договора, с оглед на ограничението за доказване по чл.164, ал.1? Към кой момент най – късно трябва да го направи? Длъжен ли е съдът да се съобрази с посочената от ответника квалификация на договора или следва сам да го определи?”. Първият и вторият от групата въпроси касаят правата на ответника в процеса и последиците от тяхното неупражняване. По тълкуването и приложението на чл.131, чл.133, чл.143, чл. 147, чл.154 ГПК има установена задължителна съдебна практика, поради което не са налице предпоставките на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, съобразно приетите с т.4 на ТР №1/2010г. по т.д. №1/2009г. критерии кога правният въпрос по конкретното дело е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, като общо правно основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно задължителната съдебна практика, вкл. цитирана и представена от касатора, съдът не е задължен с посочената от ищеца правна квалификация на иска, а я определя сам въз основа на установените по делото факти и обстоятелства за съществуването или несъществуването на спорното право.
Въпрос №12 Ако едно лице заплаща доброволно , лично със свои средства, ежемесечно, за дълъг период от време задължението на друго лице, към едно и също трето лице, може ли да се приеме, че това е доказателство за възмездност на отношенията между страните и съответно на договор между тях? Въпросът е фактически, защото отговорът му зависи от конкретните установени по делото факти и обстоятелства и доказателствата, които ги установяват. Върху преценката на доказателствата съдът изгражда своите констатации , че определени факти са се осъществили, а други не, и като подвежда тези констатации под правната норма, съдът стига до извода, че спорното право съществува или несъществува. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разрешаването му ще допринесе до промяна на създадената поради неточно тълкуване на правната норма съдебна практика или на осъвременяване на тълкуването й с оглед на изменение на законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, какъвто не е конкретния случай.
Неотносим за решаващите изводи на съда за изхода на спора по конкретното дело е въпрос №13: „Изключенията посочени в чл. 164, ал.1, т.3 ГПК относими ли са в случай на съвместно съжителство на страните?”. Въпросът се поставя за първи път в касационното производство, по такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл, поради което не се явява обуславящ изводите на съда по същество за частично уважаване на иска по чл.59 ЗЗД. След като въпросът не е включен в предмета на спора и не е обусловил изводите на съда по приложението на чл.164, ал.1, т.3 ГПК касаторът не обосновава с този въпрос общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК – достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение на В. до касационно обжалване.
Въпрос №14 „Изхождайки от правилото, че съгласието на страните по чл.164, ал.2 ГПК следва да бъде изрично, длъжен ли е съдът да даде процесуална възможност на страните /като ги попита/ да заявят становище? Представлява ли това процесуално нарушение? Какви са правомощията на въззивния съд ако констатира такова нарушение?”. Въпросът е поставен общо, а и в случая съдът не е обсъждал в мотивите на решението дали първият съд е допуснал процесуално нарушение като е „попитал” или „не е попитал” страните дали дават съгласие за разпит на свидетели за установяване на договор, за доказването на който законът изисква писмена форма. Затова така формулиран въпросът не осъществява общата предпоставка за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Отделно от това, позоваването само на закона, не е достатъчно да се обоснове допълнителния селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
В обобщение обжалваното въззивно решение на Варненския окръжен съд няма основание да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед на изхода на касационното обжалване на основание чл.78, ал.1 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 500 лв.
Водим от горното ВКС, ТК, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1269 от 26.10.2016 г. по в.гр.д. №1344 / 2016 г. на Варненския окръжен съд
ОСЪЖДА Б. С. Р., ЕГН 72011210933 от [населено място] да заплати на Л. М. И., ЕГН [ЕГН], от [населено място] направените за касационната инстанция разноски в размер на 500лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: