4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 521
гр. София, 19.06.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 4155 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 358 от 04.07.2013г. по т.д. № 573/2013г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 48 от 11.02.2013г. по т.д. № 713/ 2011г. на Окръжен съд – Пловдив, в осъдителната му част, с която са уважени: иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата от 17 514,28 лева- остатък от възнаграждение за извършени СМР по договор от 15.09.2008г., иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено плащане на възнаграждението от 204 735,20 лева за периода от 28.11.2009г. до 10.08.2011г. в размер на 36 080 лева, ведно със законна лихва върху главницата от сезирането на съда – 16.09.2012г. до датите на частичните плащания, направени в хода на делото, както и върху остатъка от 17 514,28 лева от 11.09.201г. до изплащането му, като са присъдени разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответниците, [фирма] и [фирма], считат, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност – се позовават и на неоснователност на жалбата. Искат присъждане на направените за настоящата инстанция разноски- заплатено адвокатско възнаграждение, за което се представя списък по чл.80 ГПК от [фирма].
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че подписването между страните на протокол № 4/ 27.11.2009г., с който е установено, че са изпълнени по процесния договор и подлежат на заплащане посочените в него СМР, на двустранна сметка № 4 и издаването, съгласно акта от 27.11.2009г. на фактура № 4 от същата дата, работата е приета от възложителя – настоящ касатор, поради което на основание чл.266, ал.1, изр.1 ЗЗД същият дължи заплащане на договореното възнаграждение. Решаващият състав е допълнително аргументирал неоснователността на защитната теза, изложена в допълнителния отговор на исковата молба, за неточно изпълнение от страна на ищците, както с приетото заключение на СТЕ, така и с многократно отправените от общината до П. искания за предоставяне на финансиране за изплащане именно на сумата по фактура № 4/ 27.11.2009г., като се сочи, че работите са извършени до края на 2008г. и сумата е дължима на фирмата – изпълнител. Въззивната инстанция е счела за неоснователни и направените в хода на съдебното производство възражения за недължимост на плащането с оглед договореностите в чл.3, изр.3 и чл.17, ал.6 от договора от 15.09.2008г., сключен между общината и ищците, обединени в дружество по ЗЗД „Т. Пловдив” за извършване на СМР на обект „Главен събирателен канал и канализационна мрежа на [населено място] – II етап”. Според въззивния съд, договорът не е сключен, нито под отлагателно, нито под прекратително условие, като клаузата на чл.3, изр.3 от договора, разплащанията да се извършват в рамките на осигурените средства за обекта съгласно условията и разпоредбите на П., не се отнася до действието на договора, а касае единствено начина на плащане на възнаграждението от възложителя за извършената от изпълнителя работа, поради което е прието за неоснователно становището на общината, че на основание чл.25 ЗЗД, договорът се счита прекратен, поради ненастъпване на условието за осигуряване на финансиране от П. на общината за заплащане на извършената от съдоговорителя работа. Изложени са подробни съображения, че клаузата на чл.17, ал.6 от договора, предвиждаща прекратяването му, когато са налице съществени промени във финансирането на обществената поръчка извън правомощията на възложителя, които той не е могъл да предвиди преди настъпване на обстоятелствата, с оглед систематично й място в раздел VII „Условия за прекратяване на договора”, не въвежда условие по чл.25 ЗЗД, а определя обстоятелствата, при които действието на договора може да бъде преустановено занапред, като за вече изпълнените работи се дължи заплащане. Изложени са аргументи, че целта на страните не е да установят клауза, при която едната страна да получи изпълнение, но да не осъществи своята насрещна престация по заплащане на възнаграждението за извършената работа. При сключването на договора общината не е имала осигурено финансиране от П., поради което недобросъвестно е включила в неговия текст клаузата на чл.3, ал.3 без да укаже, че тя ще се прилага само при наличие впоследствие на евентуално осигурено на общината финансиране от П.. С посочената клауза се въвежда невъзможен начин за извършване на разплащането на извършените от изпълнителя СМР, тъй като както при сключването на договора, така и впоследствие, тя не е осигурила средства от П. за разплащания на обекта. В хипотеза, в която възложителят не е осигурил надлежно финансиране на обекта чрез предоставянето на средства от друг правен субект по установените от закона за това правила, и с оглед разпоредбата на чл.81, ал.2 ЗЗД в негова тежест е задължението за заплати възнаграждението за изпълнената по договора работа. Посочено е, че плащането на последното се дължи на търговските дружества – ищци по делото, доколкото гражданското дружество, в което те са съдружници, посочено като изпълнител по договора, не е правен субект. При определяне на неиздължения размер от възнаграждението са отчетени извършените в хода на първоинстанционното производство плащания от общината въз основа на наложен запор върху процесните вземания на ищеца [фирма] към нея, по изпълнително дело, по което посоченият ищец има качеството на длъжник.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по обуславящите изхода на делото правни въпроси: /1/ Уговорката за начин на разплащане по договор за изработка по чл.3 от процесния договор, представлява ли условие по см. на чл.25 ЗЗД, като се има предвид, че възложителят е община- субект, за който са приложими специални правила за сключване на сделки и участие в гражданския оборот?; /2/ Липсата на финансиране на общината, уговорена като условие в процесния договор, идентично ли е по смисъла на разпоредбата на чл.81, ал.2 ЗЗД?; /3/ Неосигуряването на финансиране на община от специалния орган П., когато е включено в договора като условие за прекратяването му, има ли характер на условие по см. на чл.25 ЗЗД?; /4/ Неосигуряването на финансиране на общината от страна на специалния орган П., когато е включено в договора като условие за прекратяването му, и при начална липса на каквото и да е финансиране за този договор, има ли характер на условие по см. на чл.25 ЗЗД?”. Касаторът се позовава на всички допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Твърди се, че поради липсата на съдебна практика, с произнасянето по поставените въпроси ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като съдът следва „да укаже принципите, от които да се изхожда при сключване на договори с общини и значението и условията за финансиране, предвид действието на Закона за общинските бюджети, ЗОП и възможностите за финансиране по европейски програми и мерки и тяхното значение за действието на договора”.
Въпроси 1, 3 и 4, предпоставят извършване на тълкуване на клаузите на договора между страните, което представлява решаващата дейност на съда, чийто резултат намира израз в решението по съществото на спора и се формира във всеки конкретен случай. Евентуалните грешки на съда биха обосновали неправилност на решението, но не подлежат на проверка в производството по селектиране на касационната жалба по чл.288 ГПК.
Липсват мотиви на въззивния съд липсата на финансиране на общината да е идентично на по смисъл на разпоредбата на чл. 81, ал.2 ЗЗД, поради което така формулирания втори въпрос също не предпоставя допускането на касационния контрол, тъй като и по отношение на него не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК – въпросът да е обуславял изхода на спора.
Предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационния контрол на съдебния акт, поради което не следва да се обсъжда релевираните от жалбоподателя допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Предвид изхода на делото, на ответника по жалбата, [фирма], следва да бъдат присъдени направените от него разноски за настоящото производство в размер на 8400 лева- заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 358 от 04.07.2013г. по т.д. № 573/2013г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА [община], БУЛСТАТ[ЕИК], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], направени по делото разноски в размер на 8400 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.