3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№251
гр. София,18.03.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т. д. № 2202 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Т. Ц. срещу решение № 52 от 26.03.2015г. по в.т.д. № 57/2015г. на Окръжен съд – Русе, с което е отменено изцяло решение № 151 от 11.12.2014г. по гр.д. № 331/2014г. на Районен съд – Бяла и вместо това е признато за установено съществуване на вземане на А. Г. С. и Ц. С. Ц. срещу Ц. Т. Ц. за сумата от 19 327,81 лева част от изискуема главница по запис на заповед, за сумата 876,87 лева мораторна лихва за периода от 11.07.2013г. до 20.12.2013г. въз основа на издадена заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417, т.9 ГПК, ведно със законната лихва от 21.12.2013г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост, поради което се иска отмяната му. Касаторът излага твърдения, че въззивният съд е направил неправилна преценка на спорните по делото факти и представените доказателства и е формирал неправилни и необосновани изводи за наличие на предпоставки за уважаване на иска. Според касатора в отклонение с ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е приел, че поради наличието на редовен от външна страна менителничен ефект и общо оспорване, ищецът не е длъжен да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед.
Ответникът по жалбата не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че представеният запис на заповед е редовен от външна страна, поради което същият е действителен и поражда валидно менителнично задължение. Според съда обстоятелството, че ценната книга е в държане на наследниците на поемателя, създава предположението, че дължимите по тях суми не са платени, като няма отбелязване на частично или пълно плащане върху записа на заповед. Съдът е изложил съображения, че материализираното вземане е от абстрактен характер, поради което тежестта на доказване, че са настъпили правно-погасителни или други обстоятелства, е на ответника, а от друга страна искът на приносителя на записа на заповед е доказан със самото представяне на ценната книга. Съдът е приел за необосновани и незаконосъобразни изводите на първоинстанционния съд, че освен ответника, ищците също са твърдели, че ценната книга е издадена за обезпечаване на каузална сделка и че ищците следва да я доказват. Според съда вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, чието основание е извън съдържанието на документа. Въззивният съд счита, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване за вземането на ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземането по каузалното правоотношение между него като поемател и длъжника – издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като касаторът поставя следните правни въпроси, които счита, че са решени в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: /1/ „Следва ли съдът да основава решението си, позовавайки се само на абстрактния характер на записа на заповед, когато в производството ответникът-длъжник е направил възражение за недължимост на сумата по записа на заповед и за липса на каузална сделка?“ /2/ „Следва ли при така направено възражение, ищецът да посочи и да докаже наличието на каузално правоотношение, от което произтича конкретната претенция, за обезпечаване на която е издаден записът на заповед и да докаже пораждане на задължение по каузалното правоотношение?“. /3/ „При предявен установителен иск по чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 422, ал.1 ГПК в тежест на коя от страните е да установи връзката между издадения запис на заповед и конкретно каузално правоотношение, от което произтича задължението?“ /4/ „При разминаване в твърденията на ищеца и ответника, следва ли всяка от страните да доказва твърденията си и следва ли ищецът да докаже пораждането на задължението по каузално правоотношение при направено възражение от ответника, че претендираната сума по запис на заповед не се дължи, тъй като представлява начислявани наказателни лихви върху договорни лихви при условия на анатоцизъм и следва ли такова възражение да се възприема от съда като общо оспорване и да освобождава ищеца от доказване на конкретното каузално правоотношение, от което произтича претенцията му?“ Жалбоподателят се позовава на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по т.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС.
Разрешение на поставените въпроси е дадено в цитираното от касатора тълкувателно решение – № 4/18.06.2014г. по т.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, което изключва проявлението на наведените допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Не е осъществено и третото релевирано основание за допускане на касационния контрол – по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като дадените от въззивния съд разрешения са в съответствие с постановките на т.17 от посоченото тълкувателно решение. Съгласно него, при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод и във връзка с което е издаден записа на заповед. Ако ответникът въведе възражение за наличие на каузално правоотношение, спрямо което вземането по ценната книга има обезпечителния характер, то в тежест на същия е да докаже релативните си възражения, вкл. обезпечителния характер на записа на заповед спрямо конкретното каузално правоотношение. В случая ищецът не е твърдял наличие на каузално правоотношение и връзка на такова с менителничния ефект, поради което не носи тежестта на доказване съществуването на кауза за издаване на записа на заповед. Произнасяне на съда относно анатоцизъм няма, поради което този въпрос /част от въпрос 4-ти в изложението/ не може да обуслови касационния контрол и поради липса на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на решението до касация.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 52 от 26.03.2015г. по в.т.д. № 57/2015г. на Окръжен съд – Русе.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.