О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 299
София, 19.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 165 по описа за 2017 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на К. А. И. и М. Х. И. чрез адвокат Б. Д. срещу решение № 214/21.09.2016 г. на Ловешки окръжен съд /Л./, гражданско отделение по в.гр.д. № 292/2016 г., с което е отменено решение на Районен съд Троян /РСТ/ и е постановено друго, отхвърлящо иск на ищците, сега касатори срещу „Р. /България/“ ЕАД за обявяване нищожност на договор за ипотека, сключен между тях с нот. акт № 94, том ІІ, н. д. № 264/2007 г. на нотариус М. Г., рег. № 477 на НК с район на действие района на РСТ. Касаторите поддържат оплаквания за неправилност и основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – „Р. /България/“ ЕАД оспорва допускането й и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред РСТ е предявен иск от К. И. и М. И., сега касатори срещу „Р. /България/“ ЕАД за обявяване нищожност на основание чл.26 ал.2 вр. чл.170 ЗЗД на договор за ипотека от 13.04.2007 г., сключен с „Р. /България/“ ЕАД в частта относно учредена ипотека, оформена с нот. акт № 94, том ІІ, н. д. № 264/2007 г. на нотариус М. Г., рег. № 477 на НК с район на действие района на РСТ, върху два недвижими имота, находящи се в [населено място] и описани по местонахождение, квадратура, граници и съседи. Основанието на предявения иск е твърдението на ищците, че към 13.04.2007 г. и понастоящем не съществуват посочените в нот. акт за учредяване на ипотека два описани апартамента, а едно единствено жилище – апартамент, който е самостоятелен обект. Искът е уважен от РСТ. За да отмени първоинстанционното решение и постанови друго, отхвърлящо предявения иск на касаторите Л. е приел, че родителите на ищеца К. И. са придобили право на собственост върху един апартамент – № 6, построен по стопански начин с площ от 105.66 кв.м., описан по квадратура, местонахождение, месторазположение в приложен по делото нот. акт № 181/22.07.1975 г. От приложен нот. акт № 8 е установено, че майката на ищеца К. И. му е дарила апартамент с обща площ от 55.98 кв.м. като новообразувано жилище, представляващо Ѕ идеална част от съществуващия преди това апартамент № 6. С констативен нот. акт за собственост № 183 бащата на ищеца е признат за собственик на новообразуван чрез строеж и делба апартамент с обща площ от 45.27 кв.м., представляващ Ѕ идеална част от предишния голям апартамент № 6, с описана квадратура, граници и местонахождение, а К. И. е единствен законен наследник на баща си и след неговата смърт е наследил този апартамент. Така описаните два апартамента в нот.акт № 8 и нот. акт № 183, съответно с площ от 55.98 кв.м. и 45.27 кв.м. са предмет на ипотека по нот. акт № 94, том ІІ, н. д. № 264/2007 г. на нотариус М. Г., рег. № 477 на НК с район на действие района на РСТ, предмет на предявения иск. С ипотечен договор от 13.04.2007 г., обективиран в нот. акт № 94 между „Р. /България/“ ЕАД като кредитор от една страна и от друга страна М. И. като кредитополучател и К. И. като ипотекарен длъжник и собственик на недвижим имот се установява, че банката е предоставила на М. И. кредит в размер на 101404.99 лв. при описани условия за годишна лихва, наказателна лихва, надбавки и план за погасяване, като кредитът е обезпечен с описаните по-горе два недвижими имота, собственост на К. И.. От неоспорената по делото СТЕ е установено, че в апартамент № 6 описан в нот. акт № 181 е извършван ремонт. Не са установени следи от разделяне на апартамента на два самостоятелни обекта, както са описани в ипотечния договор /апартамент от 45.27 кв.м и апартамент от 55.98 кв.м./, такова разделение не установяват и разпитаните по делото свидетели и страните в техните обяснения /М. И. бивша съпруга на К. И. и техния син Д. И./. Вещото лице е установило, че има съборени стени, санитарните възли, които са били поотделно, а сега са обединени в едно помещение, входната врата е една, като въззивният съд е приел, че това е така, защото в нот. актове от 1981 г. и от 2001 г. е посочено, че на всеки собственик се предава по Ѕ идеална част от входното антре, което е с площ от 2.25 кв.м., т.е. няма как от тази площ да се обособят два входа. Според Л. след като не е налице неизвестност на тъждеството на имота, послужил като обезпечение на кредита, нито нот. актове за собственост на така посочените два имота не са отменени, нито поправени не е налице неизвестност за тъждеството на имотите по смисъла на чл.170 ЗЗД. С оглед на това предявения иск е отхвърлен. Според Л. не е налице нищожност на договорната ипотека на соченото основание, а именно невъзможен предмет по смисъла на чл.26 ал.2 прел.1-во ЗЗД, тъй като в случая договорът е сключен в нотариална форма, спазени са изчерпателно изброените реквизити, които той трябва да съдържа: ипотеката е учредена върху два обособени поземлени имота: апартамент с площ 45.27 кв.м. и апартамент с площ 55.98 кв.м., подробно индивидуализирани в договора с посочване на вида и местонахождението им, номера и площта им, границите им, посочен е и размера на обезпеченото вземане и неговия падеж. При тези данни Л. е приел, че няма невъзможен предмет на учредената ипотека от К. И. като единствен собственик на двата новообразувани апартамента, цитирани в нот. актове № 8/1981 г. и № 183/2001 г. от съществуващия преди това апартамент № 6 по нот. акт за собственост № 181/1975 г. Посочено е, че е възпроизведено вземането, обезпечено с ипотеката – банков кредит, с неговата главница, лихви и падеж.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
В настоящият случай изложението към касационната жалба възпроизвежда самата касационна жалба и доводите за неправилност на въззивното решение, които не покриват общото основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Като материалноправен въпрос, за който се твърди, че в обжалваното решение Л. се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС общо се сочи „тъждеството на имота“, има се предвид тъждеството на двата ипотекирани апартамента, които са били един апартамент преди учредяване на ипотеката. Дори да се приеме, че така изложените доводи за неправилност на въззивното решение, които са различни от основанията за касационно обжалване /чл.281 и чл.280 ал.1 ГПК/, навеждат на въпроса, свързан с приетото от Л. тъждество на двата ипотекирани жилищни имота, представляващи едно цяло преди ипотекирането им, не е налице сочения допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Посоченото определение № 410/28.11.2008 г. по гр.д № 1899/2008 г. на ВКС е по спор във връзка с постановен отказ по вписване на законна ипотека върху имущество на приватизирано дружество и касае въпроса за необходимостта от индивидуализиране на недвижим имот с граници, необходимостта съдията по вписване или съдът да събере липсващи данни и необходимостта обезпеченото вземане да бъде индивидуализирано с падеж, като спорът е бил за отказано вписване на законна ипотека върху имоти, непосочени граници и непосочени с падеж обезпечени вземания, какъвто не е настоящият случай.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на Л..
На основание чл.78 ал.8 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лв., определено по чл.9 ал.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 214/21.09.2016 г. на Ловешки окръжен съд, гражданско отделение по в.гр.д. № 292/2016 г.
ОСЪЖДА К. А. И. и М. Х. И., [населено място], [улица], ет. 4, ап. 8 да заплатят на „Р. /България/“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 500 лв. /петстотин лева/ юрискинсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.