О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 508
[населено място], 09.06.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №2509 /2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на Д. Й. З. от [населено място], общ. Гълъбово срещу решение №97 25.03.2015г., постановено по т.д. №1404/2014г. на Пловдивския апелативен съд, т.о., с което е потвърдено решение №411/1.08.2014г., постановено по т.д. №50/2014г. на Старозагорския окръжен съд.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] – в несъстоятелност, представлявано от Е. П. не взема становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Старозагорският окръжен съд е постановил решение, с което е осъдил касатора-ответник по делото да Д. З. да върне в масата на несъстоятелността сумата на [фирма] в н. сумата от 1 426 231.06 лв., като получена без правно основание в качеството му на пълномощник на управители на дружеството. За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел за установено, че въз основа на два броя пълномощни / И. М. и К. Т./, ответникът е изтеглил сумата от 1 590 074.06 лв. от сметките на дружеството, като е възстановил само сумата от 163 843 лв. За остатъка от получената сума, за която е уважен искът по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и за която не оспорва получаването й, ответникът не е представил доказателства, че ги е изразходвал в интерес на дружеството или ги е върнал. С определение от 21.01.2015г. Пловдивският апелативен съд е приел представените с въззивната жалба писмени доказателства. За приетите декларации – разписки, подписани от собствениците и управители на търговското дружество в различни периоди, съдът е изложил съображения, че те представляват свидетелски показания, които от една страна не са събрани по предвидения в ГПК ред, отнасят се до факти, които не са твърдяни в първоинстанционното производство и по обстоятелства, които могат да бъдат доказани само с писмени доказателства, съгласно чл. 164, ал.1, т.3 ГПК.
Що се касае до останалите приети писмени доказателства / данъчни декларации, годишни отчети на дейността на дружеството/ същите са съществували към датата на предявяване на иска, намира ли са се в държавни институции, поради което ответникът е могъл при упражняване на минимални усилия, да иска назначаването на ССЕ, чрез която да установи какви суми е изтеглил от сметката на търговското дружество по силата на предоставените му пълномощни, какви суми е отчел в касата на търговеца и за какво са използвани те. Ответникът не е упражнил и предоставеното му с чл.192 ГПК право да поиска съдът да изиска намиращи се в трети лица документи / описани в протокол за предаването им на ответника/. Приел е също, че в отговора на исковата молба ответникът не е ангажирал никакви доказателства, включително за доказване на твърденията си, че не може да осъществи контакт със собствениците на дружеството, поради което по отношение на събирането им е настъпили преклузията по чл.266, ал.1 от ГПК. Като е съобразил забраната за представяне на доказателства, които са могли да бъдат посочени и представени в срок в първоинстанционното производство / чл.266, ал.1 ГПК/ въззивният съд не е обсъдил писмените доказателства, като е отменил определението, с което са били приети.
Крайният извод на въззивният съд е, че при принадлежаща на ответника доказателствена тежест / фактът, че е изтеглил исковата сума не се оспорва от него/, той не е доказал, че я е изразходвал в интерес на дружеството или че е върнал парите, поради което искът се явява основателен.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и / или процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
Въпросът „Задължена ли е въззивната инстанция да изложи собствени мотиви и да обсъди и даде отговор на всички изложени от въззивника конкретни доводи и възражения по твърдяната порочност на решението? не е обуславящ изхода на делото, тъй като съдът е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Съдът е извършил преценка на допустимите доказателствата по делото и спрямо кои от тях трябва да се приложи преклузията по чл.266, ал.1 ГПК и се е произнесъл по материалноправния спор, с който е сезиран съда. В този смисъл обжалваното решение не противоречи и на задължителната практика, създадена с решение №136/02.10.2011 г. по т. д. №4309/2013г. на ВКС, ТК. І т.о., поради което въпросът не предпоставя допускане на решението до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По втория процесуалноправен въпрос „Следва ли да се даде ход на делото, когато ответникът не се е явил поради заболяване, но представения по делото болничен лист не е оформен съгласно Наредбата за медицинската експертиза по вина на издалия го лекар?” касаторът не обосновава допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК с представеното решение №116 от 27.03.2015г. постановено по наказателно дело №79/2015г. на ВКС, НК, доколкото преценката за даване ход на делото от наказателния съд се прави въз основа на процесуалноправни норми по НПК. Производството по граждански дела се урежда от Гражданско процесуалния кодекс, поради което формираната съдебна практика по тълкуването и прилагането на разпоредбите на кодекса е задължителна за гражданските съдилища. Отлагането на производството е задължение на съда само тогава, когато, страната не може да отстрани препятствието пред нея за явяване в съдебно заседание, съгласно чл.142, ал.2 ГПК. При произнасянето си за наличие на непреодолимо препятствие по см. на чл. 142, ал. 2 ГПК, изразяващо се в заболяване на страната / в случая тя не е имала пълномощник по делото/, съдът е обвързан от преценката на здравните органи относно режима на лечение, обозначен в болничния лист. При определяне от здравните органи на най-леките режими на лечение – домашен амбулаторен или свободен, се счита, че заболяването позволява на лицето да се яви пред органите на съдебната власт, ако не е издадено медицинско удостоверение по образец, с което се установява противното.По аргумент от противното от чл. 18, ал. 2 НМЕ, при определянето на друг режим, различен от домашен амбулаторен или свободен, заболяването е препятствие, което страната не може да отстрани, и е основание за отлагане на делото без да е необходимо издаването на отделно медицинско удостоверение за това. Жалбоподателят е представил пред съда болничен лист, от който се установява заболяването, довело до временна неработоспособност. Медицинско удостоверение по образец, издадено на основание НМЕ /ДВ бр. 36/14.05.10 г./, в което е отбелязано, че заболяването на лицето не позволява явяването му пред органите на съдебната власт, би било основание за отлагане на делото, а такова в случая не е представено пред първоинстанционния съд, не се представя и с въззивната жалба. В този смисъл е съдебната практика /напр. решение № 742 от 28.11.2002 г. по гр. д. № 350/2002 г., I г. о. на ВКС; решение № 421 от 10.01.2006 г. по гр. д. № 495/2005 г., ГК, 5 чл. с-в на ВКС/.
Третият въпрос „Настъпва ли преклузия по чл.266, ал.1 ГПК относно непредставянето в първоинстанционното производство на писмени документи, в случай когато докладът е непълен и неточен относно разпределението на доказателствената тежест за това кои твърдени от страните факти се нуждаят от доказване ?” становището на настоящия състав на ВКС, ТК произтича от следното.
Съгласно разяснението в т. 2 от ТР № 1/2013 по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото и в случай, че във въззивната жалба са релевирани доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивната инстанция дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато пред въззивната инстанция въпросът за пълнотата или точността на доклада по чл. 146 ГПК, направен в първоинстанционното производство, не е поставен, по този въпрос въззивният съд не дължи произнасяне. С въззивната жалба касаторът не е релевирал оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при изготвяне на доклада и неговото съдържание, не е поискал събиране на доказателства, в хипотезата на чл. 266 ГПК във връзка с процесуално нарушение на чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд, поради което така поставения въпрос не обосновава общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, а доколкото по този въпрос ОСГТК на ВКС се е произнесъл в цитираното ТР, въззивното решение не е постановено в противоречие на задължителната съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
След като по поставените въпроси има съдебна практика, позоваването от жалбаподателя само на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не обосновава извод за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №97/25.03.2015, постановено по в.т.дело №1440/2014г. на Пловдивския апелативен съд, т.о., трети състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: