О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 579
гр. София, 23.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т.д. № 2971 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. К. А. срещу решение № 1209 от 08.06.2015г. по т.д. № 3455/2014г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна на решение № 10 от 09.04.2014 по т.д. № 769/2013 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от Д. К. А. срещу [фирма] /н/ иск, предявен по реда на чл.694, ал.1 ТЗ за признаване за установено съществуване на вземане за главница по предварителен договор за продажба на недвижим имот в строеж в размер на сумата от 29 628,92 евро, представляващо разликата над размера от 131 211,08 евро до размера от 160 840 евро и е отхвърлен иска с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на [фирма] /н/, че Д. К. А. има необезпечено вземане за неустойка за забава по допълнително споразумение към предварителен договор за продажба на недвижим имот в строеж в размер на сумата от 27 355 евро.
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и е недопустимо в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на иска за главница на основание чл.55 ЗЗД, вместо на заявените основания, поради което се иска обезсилването му като недопустимо в тази част, както и отмяната му като неправилно в останалите му части. Претендира се разпределение по законосъобразен начин на отговорността за разноски по делото.
Ответникът по жалбата, [фирма] /н/, не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявените положителни установителни искове са допустими, тъй като са налице всички изискуеми от закона положителни процесуални предпоставки за предявяването им – ищцата се легитимира като кредитор на длъжника за вземания по сключен между тях предварителен договор за продажба на недвижим имот в строеж, които са предявени в сроковете по чл.690 ал.1 от ТЗ и не са включени в списъка на приетите вземания, като възражението срещу неприемането им е оставено без уважение от съда по несъстоятелността, исковата молба е предявена в рамките на предвидения от закона седмодневен срок от обявяване на определението по чл.692 ТЗ в търговския регистър. Съдът е счел, че в разглеждания случай претенцията по чл.694 ал.1 ТЗ за признаване на дължимостта от ответника на сумата от 160 840 евро е предявена на три евентуално съединени основания – признаване наличието на парично вземане на основание чл.617 ал.2 ТЗ, с оглед твърдението, че поетото с договора основно задължение на продавача след откриване на производството по несъстоятелност се е трансформирало в парично, при условията на евентуалност – неговата дължимост на основание чл.79 ал.1, пр.2-ро ЗЗД като заместващо основната престация обезщетение и също при условията на евентуалност – дължимост на сумата на основание чл.55 ал.1, пр.3-то от ЗЗД, като получена на отпаднало основание поради развалянето на сключения между страните договор. Изложени са съображения, че в разглеждания случай не е налице основанието по чл.617 ал.2 от ТЗ за дължимост на получената от ответника сума по неизпълнения договор, тъй като тази разпоредба не урежда фактическия състав на задълженията, а особените правила на тяхната изискуемост като последица от факта на откриване на производство по несъстоятелност, с настъпването на което не се променя основанието на трансформираните непарични задължения, а само техният предмет. Според състава на апелативния съд, не може да се приеме, че в разглеждания случай се дължи обезщетение за неизпълнение по смисъла на чл. 79, ал.1, изр.2 ЗЗД, доколкото при този тип договори законодателят изрично е овластил страната, при неизпълнение, да получи уговорената престация по договора по своя инициатива. Съдът е установил, че претендираната сума се дължи като получена на отпаднало основание, тъй като е налице хипотезата на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД. Според съда, е налице пълно неизпълнение на основното задължение на длъжника по договора, което поражда правото на ищеца да го развали едностранно, а изявлението на разваляне на процесния договор е осъществено от ищеца чрез подаване на молбата за предявяване на вземанията за връщане на платената цена по договора. С развалянето на договора е отпаднало с обратна сила основанието, въз основа на което е била получена процесната сума и от този момент е възникнало задължението за връщането й на кредитора. Съдът е счел, че предпоставките на фактическия състав на чл.92, ал.1 ЗЗД не са налице, тъй като обезщетение за забава се дължи само при реално, макар и късно изпълнение, а тук се касае до разваляне на договора. Кредиторът разполага с правото да претендира обезщетение за вредите от неизпълнението по реда на чл.88, ал.1, предл.2 ЗЗД, в каквато хипотеза не е предявеният иск. Тъй като претендираните вземания са за неустойка за забавено изпълнение на задължения по договор, който не е нито за продължително, нито за периодично изпълнение, с развалянето му са отпаднали с обратно действие всички възникнали въз основа на него последици, включително и задълженията за неустойки. Според съда по безспорен начин се установява, че купувачът е заплатил на посочения в предварителния договор посредник уговорените суми на съответните дати, а сумите са постъпили по сметката на лице, овластено съгласно договора да получава плащанията за сметка на продавача, поради което следва да се приеме, че ищецът е погасил поетото с договора задължение. Съдът е намерил за неоснователно възражението за изтекла погасителна давност по отношение на претенцията за главница, тъй като с предявяването на вземанията в производството по несъстоятелност, давността се прекъсва и спира да тече, докато трае производството по несъстоятелност и към датата на предявяване на иска петгодишната погасителна давност не е изтекла.
В изложението към касационната жалба се твърди, че е налице недопустимост на обжалваното решение, тъй като съдът е уважил предявения иск на основание чл.55 ЗЗД, вместо на заявените основания /чл.617, ал.2 ТЗ и чл.79 ЗЗД/. На следващо място касаторът сочи наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроси: /1/ Приложимо ли е трансформационното правило на чл.617, ал.2 ТЗ по отношение на непаричните задължения на страните по предварителен договор да сключат окончателен договор съобразно уговореното помежду им? – въпрос, решен в противоречие с решение № 539 от 14.10.2008г. по т.д. № 263/2008г. на ВКС, решение № 1114 от 27.06.2014г. по т.д. № 775/2013г. на Софийски градски съд; /2/ Намира ли приложение общата разпоредба на чл.79, ал.1, предл. второ ЗЗД, предвиждаща компенсаторно обезщетение за вреди, в случаите на неизпълнение на предварителни договори по чл.19 ЗЗД?- въпрос, решен в противоречие със следната практика на ВКС: решение № 191 от 22.11.2013г. по т.д. № 729/2011г., решение № 67 от 25.02.2013г. по гр.д. № 170/2012г. на ВКС, решение № 64 от 03.06.2011г. по гр.д. № 476/2010г., решение № 1114 от 27.06.2014г. по т.д. № 775/2013г. на Софийски градски съд. /3/ Може ли изправната страна по предварителен договор да защити легитимния си кредиторов интерес чрез конститутивен иск по чл.19, ал.3 ЗЗД в случай, че съответният недвижим имот, предмет на предварителния договор, вече не е в активите на длъжника – ответник? – въпрос, решен в противоречие с ТР № 6 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГК на ВКС.
Не е налице твърдяната от ищеца- касатор недопустимост на въззивното решение при произнасяне по иска по чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД, тъй като видно от исковата молба, такъв иск е предявен от същия при условията на евентуалност, поради което не е налице излизане извън предмета на спора от съдилищата.
Формулираните от касатора въпроси не обуславят пряко изхода на спора, тъй като решаващите изводи на съда са основани на приетото от него разваляне на договора с обратна сила, от което е изведен резултата по делото. Във връзка с този действително определящия за исковете въпрос няма поставен въпрос от жалбоподателя, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато, предвид липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, като съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1 / 2009г. на ОСГТК на ВКС безпредметно е обсъждането на сочените допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1209 от 08.06.2015г. по т.д. № 3455/2014г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.