О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 654
[населено място], 14.07.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 3175/2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма] и [фирма] срещу решение №1601/16.07.2015г., постановено по т.дело № 1534/2015г. на Софийския апелативен съд. т.о., девети състав.
В касационната жалба касаторите поддържат оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] излага подробни аргументи за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване по посочените в Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания по чл.280, ал.1 ГПК. Претендира присъждане на разноски за отговора на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежни страни в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
С обжалваното решение, след отмяна на решение № 56 от 14. 01. 2015 г. по т. д. № 3197/2011 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VІ-11 състав, Софийският апелативен съд е признал за установено по предявен иск по чл.422 ГПК, че [фирма] и [фирма], дължат солидарно на [фирма] сумата от 105 250, 95 евро по запис на заповед от 24. 04. 2007 г. за същата сума и сумата от 106 347, 31 евро по запис на заповед от 24. 04. 2007 г. за тази сума, заедно със законната лихва върху сумите, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 18. 10. 2010 г. до окончателното им изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 28.10.2010г. по ч. гр.д.№50204/2010г.наСРС.
Предмет на установителния иск по чл.422 ГПК е вземане на поемателя по два записа на заповед [фирма] / понастоящем с наименованието [фирма], издадени на 24.04.2007г. за сумите от 106 347.31 евро и за 105 250.95 евро. Със записът на заповед от 24.04.2007 г., издателят [фирма] се е задължил неотменимо и безусловно да плати на [фирма] сумата от 105 250.95 евро. Записът на заповед е авалиран от Г. И. Г. като физическо лице и за [фирма] чрез посочването „авалирахме това задължение при условията при които е прието”. Съдът е приел, че записът на заповед е авалиран от [фирма] по съображения, че под съкратеното наименование [фирма] е поставен печат на [фирма] и от заключението на съдебно-почерковата експертиза, е установено, че вторият визиран подпис /след текста [фирма]/ е изпълнен от лицето Г. И. Г., управител и едноличен собственик на капитала на това дружество. По същите съображения въззивният съд е приел, че издаденият запис на заповед от [фирма] на датата 24.04.2007г. за сумата от 106 347.31 евро”, е авалиран от [фирма]. Също така съдът е приел, че записите на заповед са редовни и отговарящи на изискванията на чл. 535 ТЗ за форма. По повод на възраженията на ответниците съдът е извел извод, че записите на заповед са с определен ден на предявяване, налице достатъчна индивидуализация на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати, съобразно изискването на чл.535,т.5ТЗ. Позовал се е и на разпоредбата на чл. 536, ал.3 ТЗ, че при липса на друга уговорка мястото на издаване се счита за място на плащане по записа на заповед.
САС не е разгледал възраженията на ответника [фирма] – авалист по процесните записи на заповед, за погасяване на падежираните погасителни вноски по договора за лизинг до датата на падежа на записите на заповед, както и събраните във връзка с тях доказателства, като преклудирани /чл. 370 ГПК, чл. 133 ГПК/. Позоваването на каузалното правоотношение, по отношение на което се твърди, че записите на заповед имат обезпечителна функция и съответно релативните възражения на авалиста не са поддържани в допълнителния отговор и след извършения доклад по делото. Съдът също така е счел, че с отговора на исковата молба не са направени възражения от авалиста за недобросъвестност на поемателя на записа на заповед и за злоупотреба с право. Ищецът изрично се е противопоставил на разглеждането на възраженията на авалиста – търговско дружество. В процеса е поддържано становище, че твърдението му за съществуването на каузално правоотношение по договор за лизинг между него и издателя на записа на заповед [фирма] се прави при условията на евентуалност, само ако съдът приеме, че възраженията на авалиста не са преклудирани. Въззивният съд се е позовал също на т.17 на ТР № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС за предмета на иска по чл.422 ГПК, в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, както и че при направено общо оспорване на вземането от издателя или преклудирано такова, поемателят на записа на заповед не е задължен да сочи основанието на поетото от издателя задължение за плащане, както и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение.
Окончателният извод на САС е за надлежното поемане от [фирма] на задължение по двата записа на заповед, а на [фирма], като менителничен поръчител във формата по чл. 484, ал. 1 ТЗ, при условията на солидарност. За неоснователно е прието възражението на ответниците за погасяване на вземането по давност. С оглед на падежа на записите на заповед – 1. 05. 2008 г. и подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 18. 10. 2010 г., от която дата се счита предявен и искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, съдът е счел че не е изтекъл давностният срок по чл.531, ал.1 ТЗ.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
Първия материалноправен въпрос: Валиден ли е запис на заповед, който съдържа падеж – определена дата , както и уговорка, че е платим „на предявяване”, не е коректно зададен, тъй като не възпроизвежда точно изразът в заповедната книга. В процесните записи на заповед падежът е уговорен на определен ден – 1.05.2008г., в съответствие с разпоредбата на чл.486, ал.1, т.4 ТЗ. Спорът по делото е бил изразът „Неотменно се задължаваме срещу представяне на този запис на заповед да платим на [фирма]….” дали представлява втори падеж. С определение № 87/01.02.2012г. по ч.т.д.№ 882/11г. на І т.о. и определение № 528/18.07.2013г., по ч.т.дело № 1983/2013г. на ВКС Іт.о., постановени по чл.274, ал.3 ГПК, е прието по аналогичен правен въпрос, че съгласно ТР № 1/28.12.2005г. по т.д.№ 1/2004г. на ОСТК на ВКС изразът „срещу представяне на този запис на заповед на дата…” съдържа уговорка само за един падеж, а не за два и падежът е определен в съответствие с чл.486, ал.1, т.4 ТЗ, а не „на предявяване”. В решения на ВКС, ТК, постановени по реда на чл.290 ГПК и служебно известни на настоящия състав, също се приема, че изразите „ представяне за плащане” или „срещу представяне за плащане”, при уговорен в заповедната книга падеж – конкретна дата по чл.486, ал.1, т.4 ТЗ, има функцията на покана за изпълнение на вече изискуемо с оглед на настъпилия падеж менителнично задължение / решение № 246 от 15.01.2015г. по т.дело № 2879/2013г. на ВКС, Іт.о., решение № 105 от 23.10.2012г., по т.дело № 515:2011г. на ВКС, Іт.о., решение №155 от 7.11.2013г. по т.дело № 664/2012г. на Іт.о./ Настоящият състав на ВКС, ТК споделя цитираната съдебна практика. Тъй като същата е създадена след постановяване на определение №749/23.12.2009г. по ч.т.д.№857/2009г., на ВКС, ТК, ІІ т.о. / което не е задължително за ВКС/, няма основание за допускане на въззивното решение по допълнителния селективен критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК на основание това определение. По друг начин са посочени датите на падеж в записа на заповед, който е бил предмет на разглеждане в определение №140 от 23.03.2009г. по ч.т.дело № 125/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о, поради което то също не обосновава допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
2. Обвързан ли е съдът от конкретните оплаквания срещу правилността на решението, съдържащи се в жалбата срещу решението на СГС? Доколкото ако е налице изрично приемане от съда разглеждане на дадено възражение и събиране във връзка с това на доказателства и не са налице конкретни оплаквания за нарушаване на процесуалните правила свързани с това, въззивният съд може ли за първи път да приеме, че възражението е преклудирано, респ. да не го разгледа? По така формулирания процесуалноправен въпрос решението на САС не е постановено в противоречие на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл.269 , изр.второ ГПК „въззивният съд е ограничен от посоченото в жалба”. На стр. 10 на въззивната жалба въззивникът – касатор, изрично е поставил въпросът, че възраженията на ответника [фирма], за погасяване чрез плащане на погасителните вноски, настъпили към датата на падежа на записите на заповед, се преклудират с изтичане на срока на отговора на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК. Също така е направен довод / още в първоинстанционното производство/, че по естеството си възраженията на авалиста за погасяване на каузалното правоотношения чрез плащане, са лични възражения на първия ответник [фирма] / издател на записите на заповед/ и не могат да се правят от менителничния поръчител. САС се е произнесъл по довода за настъпила преклузия на тези възражения, след като не са направени с отговора на исковата молба, в съответствие с процесуалното правило на чл.269, изр.2 ГПК и т.1 на ТР №1/ 2013г. на ОСГТК на ВКС за въззивното производство.
3. Може ли въззивният съд да игнорира изрично въведени от ищеца – както в хода на заповедното производство, така и пред първата и въззивната инстанция факти, касаещи наличието на каузално правоотношение по повод на което са издадени процесните записи на заповед, за които от него са наведени и ангажирани доказателства, срещу които ответниците не спорят, че възражението на ответника –авалист в същия смисъл е преклудирано? Поддържа се селективния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – противоречие с т.17 на ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС. 4.Допустимо ли е „евентуално” разглеждане на изрично приети от съда доказателства, представени и от двете страни и относими към предмета на спора, която евентуалност се поставя в зависимост от представилото ги лице? Позовава се на Постановление №7/1965г. на Пленума на ВС и ТР №1/2001г. по т.дело №1/2000г. за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото. Така поставените въпроси не обосновават общия селективен критерий доколкото съдът е приел, че възраженията на авалиста са преклудирани, защото са направени едва в третото по ред съдебно заседание, а не в отговора на исковата молба. В молба от 24.04.2014г. ищецът категорично е заявил, че повдигането на възражения и представянето на доказателства за каузални правоотношения между него и [фирма] са преклудирани. Също така е противопоставено възражение, че е недопустимо авалистът да се позовава на каузални правоотношения, по които не е страна, поради което и не следва да бъдат разгледани от съда. Няма спор, че издателят на записите на заповед [фирма] не е въвел възражение, че записите на заповед служат като обезпечение на изпълнението на сключени между двете дружества договори за финансов лизинг, поради което не е въвел и релативните си възражения срещу вземането на поемателя по записите на заповед. Доколкото въпросите са процесуалноправни, защото касаят преклузията на възражения и представяне на доказателства, касаторът не обосновава допълнителния селективен критерий по третия въпрос с позоваването на т.17 ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС. Както е прието в т.11б на цитираното ТР, искът по чл.422 респ. чл.415, ал.1 ГПК се разглежда по правилата на общия исков процес, с изключение прилагане на правилата за изменение на иска по чл.214 ГПК. Тъй като съдът не е разгледал възраженията на авалиста, основаващи се на съществуваща каузална сделка между поемателя на заповедните книги и техния издател поради преклузия, представената съдебна практика от касаторите за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните, няма отношение към разпоредбите на чл.131 и чл.133 ГПК.
5.Следва ли да се счита за въведено каузално правоотношение като предмет на спора, в случай, че същото е наведено като твърдение в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и конкретно е потвърдено, неоспорено в хода на процеса по иска по чл.422 ГПК?
По този въпрос не е налице допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, след като с решение №152 по гр.дело № 7541/2013г. на ІV г.о. е разгледана хипотеза, в която има разминаване между посочените от заявителя в заявлението за издаване на заповед за изпълнение факти и тези отразени в заповедта за изпълнение, като в този случай. Според приетото в решението при такова разминаване съдът, сезиран с иск по чл.422 ГПК трябва да се произнесе по фактите в заявлението/ идентични с тези посочени в исковата молба/, а не по фактите в заповедта за изпълнение. В случая основанието за издаване на заповедта за изпълнение са двата менителнични ефекта, а не договорът за лизинг, т.е. няма разминаване на фактите в заявлението и заповедта за изпълнение.
Предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на заповед, е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект/ т.17 на ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС/.
6. Допустимо ли е да се въвеждат нови твърдения, респ. да се представят нови доказателства извън процесуалните срокове, в случай, че по делото няма изготвен доклад? Значението на доклада е съдът да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, да отдели спорното от безспорното, да се посочи на страните за кои факти трябва да се посочат доказателства. Съгласно дадените в т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС разяснения, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада на делото. В хипотезата, когато във въззивната жалба и/или в отговора на въззивната жалба страните по делото се позовават на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд дължи единствено даване на указания на страните да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност в доклада. Доводи в отговора на въззивната жалба на касатора – авалист, за допуснати от първоинстанционния съд нарушения при изготвяне на доклада, не са направени, по такива въззивният съд не се е произнасял, поради което въпросът няма обуславящо за изхода на спора по конкретното дело значение. На осн. т.3 на ТР №1/2010г. на ОСГТК, ВКС не обсъжда решение № 700 от 6.12.2010г. по гр.дело №304/2010г. на ВКС, ГК, постановено преди приемането на ТР №4/2014г.
При допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторите поставят правни въпроси: 1.Може ли когато изрично в записа на заповед е посочено мястото на плащане, съдът вместо изрично да третира неговата валидност, че такова липсва, да приложи чл. 536, ал.3 ТЗ? 2.Съставлява ли неучастието на ответника в дадено материалноправоотношение, което обаче пряко рефлектира върху предмета на спора –особено обстоятелство, което обосновава излагането на факти свързани с това отношение извън законовите процесуални срокове, но след узнаването им и как в тази хипотеза следва да се третира моментът на узнаване? 3. Ако в заповедното производство има твърдение за обвързаност на записа на заповед с каузално отношение, на изследване в исковия процес следва ли да подлежи и каузалното правоотношение, независимо, че исковата молба не съдържа подобни твърдения? Следва ли в този случай доклада по делото да съдържа указания за доказване свързани с наведеното каузално отношение факти? За да е налице основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, както се приема с разясненията на т.4 на ТР 1/2010 г. на ОСГТК, касаторът следва да обоснове необходимостта от исканото произнасяне по формулирания материалноправен или процесуалноправен въпрос с доводи дали това се свързва с изясняване точния смисъл на закона или коригиране на прието неточно тълкуване на правната норма, или се иска с цел преодоляване на погрешно застъпената с обжалваното решение правна теза, или преодоляване на вече установена практика възприета с решението на въззивния съд, с цел налагане на нова такава, отговаряща на съвременните разбирания на правната мисъл респ. до преодоляването на непълен, неясен или нуждаещ се от осъвременяване текст на закона. Първият въпрос е за неправилност на решението доколкото касаторите твърдят, че в записите на заповед има посочено място за плащане, а съдът е приел обратното, но е приложил разпоредбата на чл.536, ал.3 ТЗ. Мястото за плащане е реквизит за действителност на записа на заповед, но липсата му в съдържанието на документа не води до недействителност на менителничния ефект с оглед на препращането на чл.536, ал.1 към ал.3 ТЗ. По тълкуването и приложението на тази материалноправна норма има съдебна практика, касаторът не обосновава необходимост от промяната й поради неправилното й тълкуване или промяна в обществените условия, а и такива съображения не са изложени. Останалите два въпроса представляват зададени по друг начин въпроси №3, №5 и №6. Отделно от това, по вторият въпрос преценката на съда дали е преклудирано едно възражение или са налице предпоставките на чл.147 ГПК се прави въз основа на твърденията на страната, която се позовава на тези предпоставки, както и на представените по делото доказателства. Тъй като въпросът е относим към правилността на въззивното решение, а основанията по чл.281, т.3 ГПК са различни от основанията по чл.280, ал.1 ГПК, така както е формулиран въпросът не може да обоснове извод за допускане на касационен контрол на решението по поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК.
На ответника по касация следва да се присъдят на осн. чл.78, ал.3 ГПК документираните разноски за тази инстанция в договор за правна помощ, фактура №487/22.10.2015г. и извлечение от сметка от 15 000 лв. с ДДС.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1601/16.07.2015г., постановено по т.дело № 1534/2015г. на Софийския апелативен съд т.о. девети състав.
ОСЪЖДА [фирма] и [фирма] да заплатят на [фирма] разноски 15 000лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: