О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 806
[населено място], 28.10.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 3533/2014 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма], чрез адв. Н. Й. срещу решение № 699 от 27.06.2014г., постановено по в.т.дело № 1199/2013г. на Варненския окръжен съд, с което след отмяна на решение №1863/19.04.2013г. по гр.дело № 19534/2011г. на Варненския районен съд е уважен предявения от В. П., чрез адв. Л. П., срещу [фирма] установителен иск по чл.415 ГПК за сумата от 13 299.64 лв., представляваща неустойка по договор за строителство № 22-04/08, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело №13769/2011г. на Варненския районен съд. В частта, с която е отхвърлен искът за лихва решението е влязло в сила поради необжалването му.
В касационната жалба се поддържа твърдение, че съдът се е произнесъл по искане различно от заявеното в исковата молба и във въззивната жалба като основание на иска. В касационната жалба касаторът поддържа и оплаквания за необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата В. П., чрез пълномощника си адв.Л. П. –ВАК счита, че касаторът не е поставил конкретен правен въпрос, който да е включен в предмета на спора и да е от значение за изхода по конкретното дело. Неотносима за спора е представената от касатора съдебна практика. Направено е искане за присъждане на направените за касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Съдът е сезиран с установителен иск по чл.415 ГПК за установяване, че ищецът В. П. има вземане от [фирма] за сумата от 13 299.64 лв., представляваща левовата равностойност на сумата от 6800 евро, неустойка за забава от неизпълнение на договор за строителство №22-04/08. В исковата молба ищецът е поддържал, че ответникът не е изпълнил задължението си да извърши строителството до 1.05.2009г. и следващите деветдесет дни, съгласно чл.21 от договора, поради което дължи неустойка за забава по чл.53.2 във връзка с чл.18 от договора за строителство от 22.04.2008г. Ищецът се е позовал на Наредба №3 от 31.07.2003г., според която за завършено строителство на апартамента може да се счита датата, на която е подписан протокол № 16 за установяване на годността на ползване на сградата, в която се намира закупения апартамент. Денят за изпълнение на задължението е определен от страните в договора – 1.05.2009г., дружеството изпълнител е изпаднал в забава, поради което дължи неустойка за забава от 10% върху сумата от 68 000 евро.
Искът е уважен от Варненският окръжен съд. След тълкуване на клаузите на договора за строителство, въззивният съд е приел, че до посочената в т.18 от договора дата 1.05.2009г. строителят е длъжен да извърши строителството на апартамента до степен на изпълнение на всички довършителни работи от Приложение №1 на предварителния договор от 10.03.2008г. За правнорелевантен момент за определяне на забавата на ответника е определена датата на съставянето на акт образец 15. Обектът е приет от ищеца на 29.06.2010г. , спрямо която дата съдът е отчел забава от 13 месеца – основание за ищеца да упражни правото си на неустойка по т. 53.2 от договора за строителство.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
По основанията за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК:
От първи до четвърти / без втори/ касаторът поставя под различна формулировка въпроси за задължението на съда да се произнесе по основанието, на което е предявен установителния иск по чл.415 ГПК за неустойка. Като допълнителен критерий по първия въпрос се сочи т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, по третия въпрос – противоречие с ТР №1/2013г., а по четвърти въпрос – противоречие с т.9 на ТР № 1/2000г. на ОСГК.
Основанието на иска обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право. Основанието и петитумът на иска индивидуализират спорния предмет. Те определят и границите на решаващата дейност на съда. Очертаното от ищеца в исковата молба спорно право, чрез основанието и петитума на иска, е предмет на процесуалния спор. Когато съдът се произнесе извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, решението е недопустимо и подлежи на обезсилване. Не само с оглед на поставеният от касатора първи и четвърти въпрос, служебно задължение на ВКС е да следи за валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт / т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС и т.10 ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС /. В конкретния случай въззивният съд не се произнесъл по непредявен иск, поради което и постановеното от него решение е валидно и допустимо. В исковата молба ищецът е посочил юридическият факт, от който черпи правото, съдържанието на правото и носителите на правоотношението. По делото е безспорно установено, че между страните е възникнало валидно договорно правоотношение със сключените между тях договори – предварителен договор от 10.03.2008г. за продажба на апартамент и договор за строителство от 22.04.2008г. на апартамент, със степен на завършеност, индивидуализирана в приложение към договора. Страните са уговорили падежа и обема на задължението на изпълнителя за изграждане и предаване на обекта / апартамента/ и последиците от забавата – заплащане на неустойка, която е определяема по размер и максимум. В исковата молба ищецът е посочил датата, на която договорите трябва да бъдат изпълнени – 1.05.2009г. Спорът между страните „какво се разбира под завършено строителство”, съдът е разрешил чрез тълкуване на отделните клаузи на договора и достигнал до извода, че срокът по чл. 18 от договора касае подписването на акт 15 от Наредба №3 – констативен акт за установяване на годността за приемане на строежа.
По въпросите / 1 и 4/ : Допустимо ли е съдът по своя инициатива да подмени основанието на исковата претенция и да се произнесе по въпрос различен от основанието по предявения иск? не е налице и допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото съдебната практика и теория непротиворечиво приема, че съдът нарушава принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита и постановява недопустимо решение, какъвто обаче не е конкретния казус. Не е налице твърдяното противоречие с цитираните от касатора две тълкувателни решения на ВКС.
По втория въпрос „ При разглеждане на делото, образувано по въззивна жалба, трябва ли съдът да се ръководи от изложените в нея основания за неправилност на първоинстанционното решение?” касаторът се позовава на противоречие с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото въззивният съд се е произнесъл по изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, въпросът не се явява обуславящ изхода на делото. Отсъствието на първата предпоставка за селектиране на касационната жалба е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол по този въпрос. Тъй като въззивният съд се е ограничил да обсъжда изложените във въззивната жалба доводи на въззивника за неправилност на първоинстанционното решение и не е имал основание да приложи императивна материалноправна норма, дори нейното нарушение да не е въведено като основание за обжалване, решението на варненския окръжен съд не е в противоречие с т.1 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Петият въпрос „ Допустимо ли е съдът да намали размера на неустойката , въпреки разпоредбата на чл.309 ТЗ, когато тя е договорена в разрез с добрите нрави, които са основни начала на процеса?” не обосновава общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК да е от значение за спора по конкретното дело и да е обусловил решаващия извод на съда за уважаване на иска по чл.92 ЗЗД. Въпросът не е от значение за изхода на делото защото се поставя за първи път в касационната инстанция. В отговора на исковата молба ответникът се е позовал на прекомерност на неустойката , като надхвърляща евентуалните вреди, а не на нищожност на договорната неустойка като противоречаща на добрите нрави/ т.8 от отговора/. С отговора на исковата молба ответникът не е въвел възражения за нищожност на уговорената от страните неустойка, поради накърняване на добрите нрави , поради което по такъв въпрос въззивният съд не се произнесъл. Настоящият състав на ВКС не обсъжда конкретизацията на въпрос 5 в допълнението към изложението на касационната жалба вх. № 27873 от 3.10.2014г. , тъй като то е депозирано след срока по чл.283 ГПК.
По 6, 7 и 8 въпроси, които касаят присъдените от въззивния съд разноски, съдът не се произнася с оглед на постановено от окръжния съд определение по чл.248, ал.1 ГПК, обжалвано от касатора с частна жалба, по която има образувано ч.т.дело № 3532/3014г.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
С оглед на изхода на касационното обжалване на ответника ще следва да се присъдят разноски 1800 лв. , представляващи адвокатско възнаграждение, документирано с разписка към договор за правна помощ.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 669/27.06. 2014г., постановено по в.т.дело № 1199/2013 г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение в обжалваната част.
ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] да заплати на В. П., гражданин на У. разноски 1800 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: