О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 376
гр. София, 13.06.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести април през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 464 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 1807 от 09.09.2016г. по т.д. № 4005 / 2015г. на Апелативен съд – София в частта, с което въззивният състав е потвърдил в осъдителната решение № 5161, постановено на 14.07.2015г., по гр.д. № 13263 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд и в частта за разноските.
Касаторът твърди, че сумата 2913.60 лева, представляваща актуализиран размер на наем за месеците юли, август и септември 2012г., не е била предявена като искова претенция по надлежния ред и съдът не е имал правото да се произнася по дължимостта на такова вземане и да осъжда [фирма] да я заплаща, поради което първоинстанционното решение в частта, с която ответникът е осъден да заплати тази сума е недопустимо и съответно е недопустимо въззивното решение, в частта, в която потвърждава първоинстанционното решение в тази му част. Счита, че решението на въззивния съд по иска за дължим наем в размер на 33704.80 лева е и неправилно, тъй като вземането е изцяло погасено. Намира, че определянето на задълженията за електроенергия само въз основа на изчисления за „осреднено” потребление за минал период е напълно незаконосъобразно. Поддържа, че неустойката, уговорена по процесния договор за наем №Д-74/29.10.2007г., е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функция. Посочва, че годишният размер на законната лихва варира от 10.05 % до 11.5 % годишно, а уговорената неустойка била 182.5% годишно. Счита, че процесния договор за наем не е търговска сделка и съответно е неоснователен отказът да бъде приложен чл. 92, ал. 2 ЗЗД и неправилно се присъжда законна лихва върху неустойка за забава на парично задължение. Не е съгласен и с мотивите на въззивния съд, че МТИТС не е било в неизпълнение и в забава на изпълнение по възраженията за прихващане: 1/ за доставени от [фирма] на МТИТС ресторантьорски услуги, за които са издадени фактура № 1375/1.10.2012г., фактура № 1407/1.11.2012г. и фактура № 1441/3.12.2012г.; 2/ за сумата 40514.40 лв., представляваща недължимо платена наемна цена за периода от 1.11.2011г. до 30.04.2012г.; 3/ за сумата от 2010.06 лева до 2412.07 лева, с ДДС, за поправка на повреди, описани в описа на [фирма], както и за още 198 лева за две врати в тоалетната, които са повредени от течове, макар да не са описани от застрахователя; 4/ за сумата от 1149.50 лева до 10014.30 лева, представляваща неоснователно платена част от пълния размер на наема за месец май 2012г. поради ненадлежно състояние на наетия обект. Претендира разноските, направени пред всички инстанции.
Ответникът по жалбата, Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщения, в писмен отговор оспорва жалбата. Счита, че в приложеното към касационната жалба изложение касаторът твърди наличието на пороци, касаещи правилността на решението, които не могат да бъдат едновременно и основание да се допусне касационно обжалване. Липсва формулиран правен въпрос, релевантен за конкретното дело, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Намира въззивното решение за правилно и постановено в съответствие с практиката на ВКС. Претендира направените по делото разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение.
Върховния касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Пред Софийски градски съд са предявени от МТИТС три обективно съединени иска с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, чл. 232, ал.2, пр. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД срещу [фирма], [населено място] за дължими суми по договор за наем. Не се спори между страните, че те са били във валидни облигационни правоотношения по договор за наем № Д-74/29.10.2007г. за предоставяне за временно възмездно ползване на обект – публична държавна собственост, представляващ ресторант, находящ се на 18-я етаж, в сградата на Министерството на транспорта. Процесния договор за наем е сключен след проведена от Министерството на транспорта по реда на ЗДС и ППЗДС процедура за отдаване под наем, чрез търг с тайно наддаване с ответното дружество [фирма], като участник класиран на второ място, поради отказ на участника класиран на първо място да внесе наемната цена в определения срок. Условията на тръжната процедура за отдаване под наем са предварително определени и оповестени от наемодателя – министерството на транспорта в заповед РД-14-107/17.08.2007г. на главния секретар на МТ и тръжната документация, вкл. проекта на договор за наем. Ответното дружество [фирма], подавайки своята оферта в тръжната процедура е приело обявените условия и подписвайки, чрез своя управител, договор за наем № Д-74/29.10.2007г. се е съгласило с всички клаузи, съдържащи се в договора, включително и с уговорката по чл.5, ал.1 и ал.4 от договора, наемната цена възлизаща първоначално на 10 295 лева, да се актуализира на 6 /шест/ месеца, въз основа на инфлационния индекс за страната, даден от НСИ. Съгласно разпоредбата на чл.27 от договора за наем, наемателят е длъжен да плаща освен наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта. Според клаузата на чл.31 от договора за наем, при забава в плащането на наемната вноска наемателят дължи неустойка в размер на 0,5 % от дължимата наемна вноска за всеки просрочен ден, но не повече от тройния размер на договорения месечен наем. Съставът на апелативния съд е приел, че решаващите изводи на първоинстанционния съд са формирани в рамките заявената от ищеца претенция, включително относно нейния пълен, предявен от ищеца за съдебна защита размер, част от който се явява и присъдената със съдебното решение сума – 2913,60 лева, представляваща незаплатен от ответника остатък от дължимата наемна цена, в стриктно съответствие със заключението на вещото лице по ССЕ. Счел е, че механизмът за актуализиране /индексиране/ на наемната цена е залегнал в самия договор -чл. 5.4, поради което и това индексиране съставлява изпълнение, а не изменение на договора, а за пораждане на действието му не е необходимо сключването на нарочно допълнително споразумение между страните. От договора не се установява ищецът-наемодател да е поемал задължение да осигури начин и да постави средство за измерване на реално потребената електрическа енергия, но безспорно е договорено задължение на наемателя да заплаща консумативните разходи за ползването на имота, отделно от наемната цена –чл.27 от договора. Съдът е констатирал реално предоставяне за ползване от наемодателя на наемателя на същите определени помещения с определена площ, които са предмет на тръжната документация и на сключения договор. Заключил е, че ответникът, като търговец, няма право да оспорва неустойката поради прекомерност, която доколкото крайният й размер се дължи на продължителността на неизпълнението на задълженията на длъжника, не би се явила и нищожна, като противоречаща на добрите нрави. За да отхвърли възражението за прихващане с цената на предоставена ресторантьорска услуга по третата процесна фактура, първоинстанционния и въззивния съд приемат, че тя не е подписана за ищеца. За да уважи възражението на ответника по делото за прихващане за вреди от наводняване на наетия обект, съдът е счел, че същите са пряк резултат от надлежното състояние на наетия имот и в частност – на покривната изолация на сградата, чиято поддръжка е задължение на наемодателя, поради което следва да бъдат заплатени именно от последния. Обемът и отстраняването на повредите от наводнението от страна на наемателя – ответник са установени по делото от представения и неоспорен опис на повреденото и унищожено имущество на [фирма], както и от ясните и безпротиворечиви показания на св. П. Г., а размерът им от заключението на вещото лице. Въз основа на това съдът е възприел за основателно и възражението на ответника, че от 5 до 8 май 2012г. по вина на ищеца не е могъл да ползва обекта по предназначение, за което го е наел, поради което е налице недължимост на наемна цена за посочените три дни.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът отново излага подробни доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение, посочени и в касационната жалба като основания, обуславящи допускането му до касационно разглеждане. Ясно и точно са формулирани само следните правни въпроси: „/1/ Относно задължението на съда по чл.12 ГПК и чл.235 ГПК да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; /2/ Въпросът за нищожност на клауза за неустойка за забавено плащане на парични задължения, уговорени в прекомерно завишени размери, поради противоречието й с добрите нрави; /3/ Въпросът за намаление на неустойката, поради прекомерния й размер, на основание чл.92, ал.2 ЗЗД; /4/Налице ли е основание за намаление на наемното цена по чл.230, ал.2 ЗЗД, когато невъзможността за използването на вещта по предназначение е само частична или са налице ограничения на ползването й по предназначение?; /5/ Длъжен ли е наемодателят да осигурява надлежно състояние на вещта за ползване по предназначение по време на целия срок на наемния договор или само при първоначалното й предаване?; /6/ Налице ли е основание за намаление на наемната цена в случаите когато не се променя характеристиката и предназначението на обекта като цяло, но се намалява възможността за експлоатацията му?” Сочи се, че в конкретния случай, е запазена по обем ресторантска площ и предназначението на наетия обект, но се променят съществено възможностите за използването му, като се намалява значително броя на местата, които могат да се ползват. Поддържа се, че първите три въпроса са разрешение в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС, а спрямо последните три въпроса се твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не е налице поддържаната евентуална недопустимост на въззивното решение, тъй като липсва твърдяното от касатора произнасяне на съдилищата извън рамките на сезирането им по отношение на размера на наема за месеците юли, август и септември 2012г.
Първият въпрос не може да предпостави допускането на касационния контрол, доколкото съдът правилно е определил предмета на спора и е обсъдил доводите на страните и доказателствата по делото. Фактът, че изводите на съда не съвпадат със становището на касатора не е основание за допускане на решението до касация, като изложените съображения за неправилна преценка на доказателствата и фактическите изводи, доколкото касаят правилността на решението, не могат да бъдат взети предвид в селективната фаза на касационното производство.
Спрямо втория въпрос, въпреки че покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не е налице поддържаното от жалбоподателя противоречие със задължителната практика на ВКС, доколкото клаузата за неустойка не излиза извън присъщите й функции, като в съответствие с практиката на ВКС е прието, че размерът на неустойката, произтича от периода на забава на наемателя, като същевременно той е и ограничен до трикратния размер на наема. Именно с оглед това ограничение, не може да се приеме и че произнасянето на съда по чл.92, ал.2 ЗЗД може да предпостави допускането на решението до касация.
Последните три въпроса, не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е приел, че е налице частична невъзможност за използването на вещта по предназначение, нито, че е налице последващо неосигуряване на възможност за ползване на вещта по предназначение, както се поддържа от касатора в четвърти и пети въпрос. Шести въпрос също не е обуславящ за изхода на спора, тъй като изводът на въззивния съд за надлежно предоставяне на ползването на обекта се гради на база на конкретния предмет на договора за наем, определен съобразно условията на тръжната процедура и съдържанието на сключения договор, част от които не са броя на местата, които могат да се ползват в ресторанта, като предметът на договора в тях се определя само от помещенията и тяхната площ. Следователно, отговорът на последния въпрос е предпоставен от установената от въззивния съд конкретна фактическа обстановка. Предвид липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК безпредметно е обсъждането на релевирания допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изхода на спора, на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 200 лева- юрисконсултско възнаграждение
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1807 от 09.09.2016г., по т.д. № 4005 / 2015 г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщения, [населено място], ул. +Дякон И.” №9, разноски за касационното производство в размер на 200 лева- юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.