5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 366
гр. София, 15.05.2014год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 312 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационните жалби на [фирма] /в ликвидация/ и [фирма] срещу решение № 321 от 25.11.2013г. по в.т.д.н. № 655/2013г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 31/09.08.2013 на Окръжен съд – Силистра по т.д. № 208/ 2012г. за отхвърляне на молбата им за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на [фирма], поради липса на активна легитимация като кредитори на молителя по чл.625 ТЗ и на присъединения кредитор по чл.629, ал.4 ТЗ.
В касационните жалби се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и поради необоснованост.
Ответникът по жалбите, [фирма], поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на решението.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди отхвърлянето на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, въззивният съд е приел, че молителят по чл.625 ТЗ и присъединеният по чл.629, ал.4 ТЗ кредитор не се легитимират като кредитори въз основа на твърдяните от тях вземания към длъжника. Изложени са съображения, че вземанията, на които [фирма] /в ликвидация/ основава легитимацията си, са били предмет на исково производство, приключило със съдебна спогодба, с която е постигнато съгласие [фирма] вместо плащане на 13 58,90 лева на [фирма], да прехвърли в полза на трето лице земеделски земи, като е прието от съда, че задължението към третото лице е изпълнено със сключена на 24.01.2011г. нотариална сделка. Въз основа на тълкуване на волята на страните е счетено за неоснователно възражението на касатора, че съдебната спогодба не обхваща другите две вземания, предмет на исковото производство. Според решаващия състав, установеното в спогодбата, че се дължи само вземането от 13 518,90 лева, което ще бъде погасено по посочения в спогодбата начин, ведно с изявлението, че страните уреждат окончателно взаимоотношенията по между си по същото дело и никоя повече не може да предявява каквито и да било претенции спрямо другата страна /във връзка с предявения материалноправен спор/ означава, че страните са се съгласили, че вземанията в останалата част не се дължат от ответника, а не че за тази част не е постигната спогодба. Изложени са допълнителни аргументи, че ищецът не само не е поискал по отношение на останалите вземания производството да продължи, а напротив е искал възстановяване на ? от внесената държавна такса за всички предявени искове. Въззивният съд се е позовал и на формираната със спогодбата сила на пресъдено нещо.
Във връзка с първото от цедираните в полза на [фирма] вземания, на които дружеството основава молбата си по чл.625 ТЗ, е прието от въззивния съд, че то е било предмет на исково производство, прекратено с влязло в сила определение, поради отказ от иска, с което се заявява, че искът не се поддържа занапред, поради неговата неоснователност. Изложени са съображения, че спорът относно валидността на волеизявлението на пълномощника по исковото производство за отказ от иска, с оглед обема на представителната му власт, не може да се подновява, тъй като порокът може да бъде преценен единствено по реда на инстанционния съдебен контрол и посредством извънредния способ за отмяна на прекратителното определение. Доколкото това не е успешно проведено, последиците, предвидени в чл.233 ГПК се стабилизират и спорният предмет не може да бъде повторно повдигнат за решаване пред съд, вкл. инцидентно в рамките на производството по несъстоятелност. Липсата на второто цедирано в полза на [фирма] вземане е мотивирано с това, че то е било предмет на сключена от цедента извънсъдебна спогодба. Въз основа на клаузите на това споразумение, на основание чл.20 ЗЗД, решаващият състав е извел, че цедентът, [фирма], е изразил воля за опрощаване на всички задължения на [фирма] към него, възникнали до този момент. Изложени са доводи, че фактът, че вземанията, предмет на договора за опрощаване, не са конкретно посочени, не опорочава волеизявленията /поради неопределяемост/, доколкото в обхвата им попадат всички съществуващи до момента вземания на кредитора. Счетено е, че волеизявленията не са направени под условие и не само не е предвидена хипотеза отказът от вземанията да може да се оттегли, но изрично е уговорено, че при последващо неизпълнение на поети по споразумението задължения, извършените до този момент действия, какъвто е отказът от вземанията, се запазват.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК на жалбоподателя, [фирма] /в ликвидация/, с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимите за изхода на делото правни въпроси: „/1/ Непълна ли е съдебната спогодба, която не съдържа конкретни и ясни клаузи относно някои от включените в предмета на делото материални права?; /2/ При липса на конкретни клаузи, преклудират ли се непосочените в съдебната спогодба права /вземания/ от общи изявления на страните, че „уреждат окончателно взаимоотношенията си помежду си” и/ или от изявленията и действията им в смисъл, че не желаят делото да продължи?; /3/ Следва ли едно задължение да се счита погасено без извършване на договорената насрещна престация?; /4/ Обусловено ли е съществуването и валидността на каузален договор за опрощаване от конкретизиране на опрощаващото се задължение и насрещното задължение, срещу което се извършва опрощаването?; /5/ Може ли волята за опрощаване на задълженията да се предполага или извлича чрез тълкуване на едностранни волеизявления, или следва да бъде категорично и ясно обективирана в договор, за да породи погасителния ефект по чл.108 ЗЗД?”. Поддържа се, че по отношение на първите два въпроса е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, спрямо въпроси трети и пети – по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като за четвъртия формулиран въпрос се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по него в противоречие с практиката на ВКС – критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Първите два въпроса са свързани с преценка на събраните по делото доказателства и тълкуване на договорни клаузи, поради което обхващат решаващата дейност на съда, разглеждащ спора по същество, и са относими към правилността на решението. ВКС не може да извършва проверка на основанията по чл.281, т.3 ГПК за правилното приложение на материалния и процесуалния закон или за обосноваността на въззивното решение във фазата на селектиране на касационната жалба, поради което въпросите не обуславят допускането на касационния контрол на обжалвания съдебен акт.
Третият въпрос е неотносим за спора, тъй като въззивният съд е приел, че съдебната спогодба има характер на договор за даване вместо изпълнение и то в полза на трето за спора лице. При договор по чл.22 ЗЗД кредитор на вземането се явява бенефициера, в чиято полза е уговорена престацията, а не уговарящият, който може да иска изпълнение само в полза на третото лице. Следователно, ирелевантно за активната легитимация в производството по несъстоятелност е дали уговореното в полза на бенефициера вземане е погасено, след като промитентът не е титуляр на това вземане.
Последните два въпроса, свързани с договора за опрощаване, не са обусловили изхода на спора относно активната легитимация на присъединилото се в производството по реда на чл.629, ал.4 ТЗ дружество, тъй като въззивната инстанция е извела липсата на качеството му на кредитор на [фирма] не от договора за извънсъдебна спогодба, по която е прието, че е налице договор за опрощаване, а от договор за съдебна спогодба, вземанията по които изрично са изключени от предмета на извънсъдебното споразумение. С оглед липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, като в тази хипотеза, съгласно дадените разяснения в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, е безпредметно обсъждането на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Жалбоподателят, [фирма], твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните, включени в предмета на спора и обусловили изхода му правни въпроси: /1/ След като опрощаването по см. на чл.108 ЗЗД е договор и последният е каузален, обусловени ли са съществуването и правния ефект /валидността/ на такъв договор от конкретизиране на опрощаващото се задължение и насрещното задължение, срещу което се извършва опрощаването?; /2/ Може ли волята за опрощаване на задълженията да се предполага или извлича чрез тълкуване на едностранни изявления, или следва да бъде категорично и ясно обективирана в договор, за да се породи погасителния ефект по чл.108 ЗЗД?; /3/ Може ли валидността на отказ от иск да бъде предмет на инцидентен контрол в рамките на висящ съдебен процес – с възражение за неговата нищожност срещу отвод за сила на пресъдено нещо?”. Поддържа се, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а вторият въпрос е противоречиво разрешаван от съдилищата, с което се обосновава предпоставката на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Спрямо третия въпрос се мотивира наличието на критерия по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като се сочи, че той е от значение да точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Първият въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил изхода на делото, поради което по отношение на него е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация. Въпреки това, касационният контрол не може да бъде допуснат, тъй като не се доказва наведената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С решение № 78 / 14.07.2011г. по т.д. № 605 / 2010г. на I ТО на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че предмет на опрощаване е вземане /задължение/, но не и бъдещо задължение, или правни очаквания. Атакуваният въззивен акт е постановен в съответствие с цитираната, задължителна за по-долустоящите съдилища, практика на ВКС, тъй като в него е прието, че предмет на договора за опрощаване са съществуващи, а не бъдещи задължения на [фирма]. Освен това, решението на ВКС не е обхванат въпроса относно конкретизацията на съществуващите задължения, във връзка, с която е поставен първият въпрос от касатора, поради което не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият, формулиран в изложението, въпрос не е обусловил изхода на спора, тъй като въззивният съд не е приел, че е налице опрощаване на вземанията въз основа на едностранни изявления, а посредством тълкуване на съдържанието на сключената извънсъдебната спогодба е счел, че в нея е инкорпориран договор за опрощаване на всички съществуващи до този момент задължения на [фирма] към цедента, с изключение на тези, предмет на гражданското дело, приключило по-късно с отказ от иска. Правилността на тълкувателната дейност на решаващия състав е въпрос, касаещ правилността на обжалвания съдебен акт, поради което не предпоставя допускането на решението до касация.
Последният, поставен от касатора, въпрос е обуславящ за изхода на делото, но спрямо него не се доказва наведената допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не е налице нужда от преодоляването на възприети от съдилищата правни разрешения по прилагане на правната уредба, непълнота или неяснота на закона, които да налагат отстраняването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения с оглед промяна на обществените условия или изменение на законодателството. Несъществуването на задължителна съдебна практика по поставения от касатора въпрос само по себе си не доказва, че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Не може да бъде споделено и становището на жалбоподателя, че постановките на доктритана и то по отношение на друг правен институт- съдебната спогодба, мотивира наведеното от касатора допълнително основание. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 321 от 25.11.2013г. по в.т.д.н. № 655/2013г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.