О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 328
гр. София, 16.06.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 1463 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение № 589 от 25.02.2015г., постановено по ч. гр. д. № 182/2015г. от Апелативен съд – София, с което след отмяна на определение № 38 от 06.01.2015г. по т.д. № 7/2015г. на Софийски градски съд, ТО, 22 състав, е допуснато, на основание чл.389 вр. чл.391, ал.2 ГПК, обезпечение на исковете на [фирма] срещу [фирма] за връщане на сумата от 704 385,63 лева главница, получена на отпаднало основание – отмяна на решение № Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР в изпълнение на пар.197, ал.2 ЗИД на ЗЕ / ДВ бр.54/2012г./ и 103 150,72 лева лихва за периода от 23.07.2013г. до предявяване на иска – 30.12.2014г., чрез налагане на запор последователно до достигане на обезпечените суми върху банковите сметки на ответника в конкретни банки, като издаването на обезпечителната заповед е обвързано от внасяне на парична гаранция от 80 000 лева.
Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, с оглед на което иска отмяната му по съображения, подробно изложени в жалбата.
Ответникът по частната жалба счита, че липсват наведените основания за допускане на касационния контрол по отношение на обжалваното определение, съответно последното е правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното определение и допусне обезпечение на исковете, въззивният съд е приел, че те са допустими и вероятно основателни, като без допускане на обезпечението би било невъзможно, съответно би се затруднило осъществяването на правата на ищеца по бъдещото позитивно за него решение. Вероятната основателност на иска за връщане на събраните суми за достъп до електропреностната мрежа, е изведена въз основа на представените доказателства за сключен договор за изкупуване на електроенергия и липса на договор за достъп до електропреностната / електроразпределителната мрежа по пар. 197 ЗИД ЗЕ / ДВ бр.54 / 2012г./. Издаденото решение № Ц – 33 / 14.09.2012 на ДКЕВР в изпълнение на пар.197, ал.2 ЗИД ЗЕ /ДВ бр.54 / 2012г./ замества съгласие за сключване на договор и урежда отношенията между ищеца, като производител, и ответника по иска, като разпределително дружество. След отмяна на това решение на Д., което по силата на законова фикция урежда отношенията между страните, по повод достъпа до мрежата, на основание чл.177 АПК е отпадало основанието за заплащане на цените. Решението на ДКЕВР подлежи на предварително изпълнение по силата на закона, поради което то е произвело действие за периода от издаването му до неговата отмяна, като с отмяната му, неговото действие отпада с обратна сила, с което отпадат и настъпилите от него последици. В последващо решение на ДКЕВР № Ц-6 / 13.03.2014г., издадено въз основа на посочената законова регулация, за достъп на В. производителите е определена цена от „0” лева. Въззивният съд е приел, че доколкото обезпечителната нужда представлява възможността на ищеца да се удовлетвори от имуществото на ответника, тя не отпада при наличие на достатъчно имущество на ответника или негова капиталова адекватност. Ако обезпечителната мярка е подходяща и е във връзка с търсената от ищеца защита, обезпечителна нужда винаги е налице и се изразява във възможността ищецът да се удовлетвори след приключване на спора между страните от имуществото на ответника, без да има затруднения за това.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК се твърди, че обусловилите изхода на спора правни въпроси, разрешени от въззивния съд са: „/1/ Допустим ли е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД, когато между страните има действащ валиден договор за услугата, цитирана в оспорваните фактури?; /2/ Може ли да се приеме за вероятно основателен иск на производител на ел. енергия срещу оператор на електроразпределителната мрежа, които според ЗЕ и Правилата за търговия уреждат отношенията си с договор / дори да не е изричен писмен договор, какъвто в случая има, а и за неписмени сделки по см. на Правилата за търговия/ за връщане на заплатената за тази услуга цена, след като услугата е пълно, точно и периодично изпълнявана, само въз основа на това?; /3/ Представлява ли по смисъла на чл.391, ал.1 от ГПК убедително писмено доказателство невярно отрицателно твърдение на ищеца, като това, че между страните няма договор, при положение, че в хода на производството по разглеждане на молбата за обезпечение, ответникът е представил договор, т.е. е опровергал твърдението; /4/ Може ли да се приеме, че дори срещу лице със специален статут на имуществото и недопустимост на откриване на производство по несъстоятелност, собственик на огромни по обем и цена активи, с които не може да се разпорежда /на елекроразпределителната мрежа, чиято собственост е уредена в закона/, винаги е налице обезпечителна нужда, стига искът да е паричен. Поддържа се, че по отношение на първия въпрос е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а спрямо останалите въпроси касатор се позовава на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното определение, предвид следното:
Правната квалификация на иска е от компетентността на съда и се определя от него въз основа на наведените в исковата молба обстоятелства, от които се твърди, че произтича спорното право, и формулираното в петитума искане за правна защита на спорното право. Самото съществуване на спорното право не се обхваща от допустимостта на иска, а обуславя неговата основателност. Доколкото по същество частният касатор извежда допустимостта на иска, във връзка с който е допуснато обезпечението, от съществуването на претендираното право, то първия поставен въпрос не е от значение за изхода на обезпечителното производство и не обуславя допускане на касационен контрол на обжалваното определение.
Вторият и третият въпрос също не предпоставят наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като спорът между страните не е относно наличието на облигационно отношение между тях, а за начина на определяне на цената за достъп до електроразпределителната мрежа, относно която не са представени доказателства за постигнато между страните съгласие за процесния период. Съобразно константната практика на ВКС, за нуждите на обезпечителното производството вероятната основателност на иска се определя въз основа на представените доказателства, като при липса на убедителни доказателства, в правомощие на съда е да определи гаранция, какъвто е и настоящият случай. Следователно, въззивният съд при преценка на вероятната основателност на иска е съобразил и конкретната нужда от внасяне на гаранция, поради което формулираните от касатора въпроси, в които се игнорира този факт, не могат обуславят допускането на касационния контрол.
Последният въпрос също не отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е изложил съображения във връзка със специалния статут на имуществото на ответника по исковете, с което не може да се разпорежда, и за недопустимостта да бъде открито производство по несъстоятелност по отношение на касатора, на които твърдения се основава въпросът. Освен това, посоченото обстоятелство за невъзможността да се проведе универсалното принудително изпълнение срещу частния жалбоподател, не се включва в предмета на обезпечителното производство, с което в случая се подсигурява удовлетворяване на кредитора не по реда на универсалното принудително производство по глава IV на ТЗ, а на индивидуалното принудително изпълнение по ГПК. Фактът, че дружеството – ответник по исковете, не може да се разпорежда с преобладаващата част от своето имущество, сам по себе си не може да бъде аргумент за липса на обезпечителна нужда, тъй като по твърдение на самата страна това имущество не може да послужи за удовлетворяване на кредиторите й.
С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, съдът не обсъжда релевираните допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 589 от 25.02.2015г., постановено по ч. гр. д. № 182/2015г. от Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.