О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
София, 22.05.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 2921 по описа за 2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез адвокат Х. М. срещу решение № ІІ-48/23.06.2014 г. по гр.д. № 425/2014 г. на Бургаски окръжен съд /БОС/, с което след отмяна на уважително решение на Районен съд Несебър /Р./ е постановено решение, отхвърлящо исковете на [фирма] против [община] за установяване дължимост от общината на дружеството на сумата 24600 лв. по фактура № 1253/15.11.2012 г., за което вземане е издадена заповед № 346/31.05.2013 г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 398/2013 г. на Р., със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основание за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [община] оспорва допускането на жалбата по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
За да отмени уважителното решение на Р. и постанови отхвърлително решение по предявените искове по чл.422 ГПК на [фирма] срещу [община] за установяване дължимост на сумата от 24600 лв., представляваща дължимо възнаграждение за обработени през периода 02.05.2011 г. – 11.05.2011 г. отпадъци, съгласно договор за отдаване на концесия от 13.04.1999 г.по посочена фактура, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, БОС е приел, че между страните е сключен договор за отдаване на концесия от 13.04.1999 г., с който общината като концедент е дала разрешение на [фирма] ката концесионер да извършва дейност по третиране на битови отпадъци на територията на общината и особено право на ползване върху имот – публична общинска собственост – терен, отреден за сметище. В чл.5 от този договор е предвидено, че концесионерът извършва дейностите и използва обектите, съгласно договорното им предназначение, като няма право да получава заплащане за третиране на битови отпадъци на населението. В последвали две споразумения страните са приели промяна на приетото в чл.5 от договора, постигнали са съгласие за стойността на 1 кг обработен отпадък, депониран в сметището и доказването му с двустранни приемателно-предавателни протоколи за всяко тримесечие при задължаване на общината да заплати на концесионера определени суми за тези отпадъци за годините 2008, 2009 и 2010. Приложени са решения от протоколи на общински съвет [населено място] за съответните години и дължими суми. Не е постигнато споразумение в горния смисъл за 2011 г., а процесната фактура, за която е издадена заповед за изпълнение, според уточнение от ищеца в първоинстанционното производство, касае времето от 02.05.2011 г. – 11.05.2011 г., без това да е отразено в нея. Във фактурата не са посочени и количествата обработени отпадъци, отнасящи се за този период. БОС е приел, че така сключените допълнителни споразумения не обхващат процесната 2011 г., за която според ищеца се отнася процесната фактура, а на основание чл.20а ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили, като е без значение дали тази фактура е отразена в счетоводството на общината. От заключенията на ССЕ не е установено осчетоводяване на процесната фактура в счетоводството на ответната община, вещото лице не е констатирало одобрена план-сметка от общината, установено е, че в общината са осчетоводени три фактури за периода 01.01.2011 г. – 31.12.2011 г. по сметка разходи за различни услуги на същия ищец в общ размер 146467.13 лв. /второ допълнително заключение на ССЕ/, които са платени и не съответстват като дати и суми на претендираната дължима сума по фактура № 1253/15.11.2012 г., подписана единствено от представител на [фирма]. Представен е протокол от 22.12.2009 г., удостоверяващ взето решение на общински съвет [населено място] за прекратяване договора за концесия от 13.04.1999 г. между страните, както и решение на Административен съд Бургас по адм.д. № 2317/2012 г., отхвърлящо жалбата на настоящия касатор срещу заповед за изземване на имота – публична общинска собственост – терен за сметище, предмет на договора за концесия. Според БОС при така сключения договор за концесия, концесионерът изрично се е задължил, че няма право да получава заплащане за третиране на битови отпадъци на населението /чл.5/, като страните са дерогирали силата на тази разпоредба с последващи споразумения за 2008, 2009 и 2010 г., но не и за 2011 г., поради което не може да се ангажира отговорността на общината за заплащане на посочената сума в процесната фактура за 2011 г. – едностранно подписана, без в нея да е посочено за какво количество обработени отпадъци са отнася вписаната цена. БОС е изложил и съображения във връзка с позоваването от ищеца на Наредба № 8 от 24.08.2004 г. за условията и изискванията за изграждане и експлоатация на депа и други съоръжения и инсталации …….. като е приел, че разпоредбата пряко създава задължения за заплащане на цена за депониране на отпадъци при експлоатация на депа, но по делото няма категорични данни, че формираната и претендирана стойност по фактура № 1253/15.11.2012 г. касае именно депониране на отпадъци в депо и затова следва да се платена цена от [община] в полза на [фирма].
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. В настоящия случай в изложението си касаторът формулира въпроси, за които твърди противоречиво разрешение от БОС с цитирана практика на ВКС в ТР на ОСГК на ВКС и решения на ВКС по реда на чл.290 ГПК, а именно: 1. Твърдение, че съдът не е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, поведението на страните в хода на изпълнението на процесния договор, заключенията на експертизите и процесуалното поведение на страните в хода на процеса. Доколкото може да се приеме въпрос с това твърдение, следва да се посочи, че от мотивите на въззивното решение е видно наличие на обсъждане на събраните по делото доказателства, доводи и възражения на страните, за което се изложени съображения от БОС. Тези съображения на БОС с оглед крайния изход на спора не се приемат от касатора, но това не означава липса на обсъждане от въззивния съд и противоречие с приложената задължителна съдебна практика – ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и конкретно т.19, както и решения на тричленни състави на ВКС по ГПК, които са по обективно неидентични казуси, но изискват самостоятелна преценка на целия събран по делото доказателствен материал, каквато в случая е извършена при изложени съображения за същата. 2. Дали осчетоводяването на фактури представлява признание за възникване на задължението и за дължимостта на плащането. Както самият касатор е посочил БОС е приел, че осчетоводяването или липсата му е без значение за спора с оглед липсата на споразумение, касаещо 2011 г., за който период общината се е задължила при новите споразумения във връзка с отпадането на чл.5 от договора да заплаща на ищеца разходите за депониране на отпадъци. При така изложените съображения за отхвърляне на предявените искове въпросът не е обуславящ изхода на спора, доколкото неоснователността на исковете е свързана с липса на анекс отменящ основния договор, конкретно за 2011 г. а приетото от БОС във връзка с допълнителните споразумения към основния договор е в съответствие с постановено решение по чл.290 ГПК /р. № 137/25.06.2010 г. по т.д. № 888/2009 г. на ВКС/. 3. Въпросът е свързан с приложението на чл.162 вр. чл.195 ГПК за служебното задължение на съда да даде указания за назначаване на експертиза или служебно да назначи такава при установено задължение за концедента да заплати възнаграждение на концесионера за разходите по третиране на отработените отпадъци. В тази връзка е и четвъртия въпрос – дали ако първоинстанционният съд е нарушил задълженията си да даде конкретни указания за нуждата от доказване на определени факти и обстоятелства, въззивният съд е длъжен да даде допълнителни указания за това ако тези факти не са доказани. Въпросите са некоректно поставени и необуславящи изхода на спора в този им вид на твърдения за неправилност на въззивното решение, тъй като разрешението на спора е изведено от допълнителните споразумения към договора за изменение на задълженията на страните за посочени периоди от време и допуснати три експертизи във връзка с твърдяно изпълнение, издадени фактури и тяхното осчетоводяване, а не от доказване на факта има ли такава фактура или не. Както се посочи по-горе, според БОС е от значение и обстоятелството, че в съдържанието на фактурата не е посочено вписаната сума за кой период от време се отнася, това е уточнено в първоинстанционното производство, не е отразено и как е формирана вписаната цена и за какво количество обработени отпадъци се отнася тя. Цитираните решения на тричленни състави са по обективно неидентични казуси при направени различни възражения от страните, извършен непълен доклад от първоинстанционния съд /напр. р. № 114/26.10.2012 г. по т.д. № 907/2011 г. на ВКС/, какъвто не е настоящият случай. Формулирани са и въпроси, които според касатора са от значение за правилното приложение на закона – по чл.280 ал.1 т.3 ГПК: Възможно ли е да се дерогира правото на концесионера да извършва услуги срещу приходи, значението на неодобрен предварително от концесионера план-сметка, възможно ли е с клауза от договора да бъде освободен концедента от нормативно установено задължение и действителна ли е такава клауза в договора /очевидно се визира чл.5 от основния договор и се прави паралел със задължението в чл.15 от Наредба № 8/2004 г. „За условията и …..”/. Въпросите са общо и принципно поставени, без да се коментира основния договор, с който на концесионера е дадено право за извършване на следните дейности – третиране на битови отпадъци и предоставяне на особено право на ползване върху имота, отреден за сметище, сключените допълнителни споразумения между страните към този договор. С въпросите се излагат твърдения за противоречие на основния договор с Наредба № 8/2004 г. при сключен договор на 13.04.1999 г. Така формулираните общо и принципно поставени въпроси без оглед на приетото от БОС по установените задължения на страните по сключените между тях договор и споразумения и съдържание на процесната фактура не обуславят наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на БОС. Независимо от изхода на спора, съдът не присъжда разноски на ответната страна, която не е поискала такива, нито е представила списък на разноските по чл.80 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІІ-48/23.06.2014 г. по гр.д. № 425/2014 г. на Бургаски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.