О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 534
гр. София, 08.12.016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на първи декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 1135 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274 ал.2, изр.1 вр. ал. 1, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на ищците по искове по чл.226, ал.1 КЗ, В. Г. С. – А., С. Г. Г. и Ж. Г. С., срещу определение от 21.03.2016г. по в.гр. дело № 3835/2015г. на Апелативен съд София, с което е оставено без уважение искането им по чл.248 ГПК, съдържащо се в молба от 11.02.2016г. за изменение на въззивното решение в частта за разноските.
Частният жалбоподател прави оплакване за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт и иска същият да бъде отменен, като се отхвърли молбата на застрахователя за присъждане на разноски – адвокатско възнаграждение по чл.78, ал.3 ГПК. Излагат се съображения, че исковете за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди са неоценяеми и по тях не се дължи присъждане на разноски в полза на юридическо лице, независимо дали е заплатено адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител, тъй като присъждането им представлява нарушение на ЕКПЧ, ратифицирана от Р България и част от вътрешното ни законодателство. В нарушение на ЕКПЧ е да се възлага върху физическо лице заплащане на разноски върху приетата за неоснователна част на исковете за неимуществени вреди. Поддържа, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно, тъй като приложение при определяне на минималния размер на адвокатските възнаграждения намира редакцията на Наредба №1/2004г. към момента на предявяване на исковата молба, като неправилно въззивният съд е приложил последващата редакция на наредбата -от 2014г. / обн. В ДВ бр.28/ 28.03.2014г./ Сочи се, че единственото извършено от пълномощника на застрахователното дружество процесуално действие във въззивната инстанция е подаването на „кратка, схематична и формална” въззивна жалба, без обсъждане на доказателствата .
Ответникът по частната жалба, Д. [фирма], моли да се отхвърли частната жалба като неоснователна. Поддържа, че определението по чл.248, ал.1 ГПК относно решението на апелативния съд в частта за разноските подлежи на обжалване с частна жалба по реда на чл.274, ал.2 ГПК, а не по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Излага съображения, че исковете са оценяеми; приложение намира разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК, вкл. за разноските на юридически лица; присъдените разноски са за заплатено адвокатско възнаграждение, а не на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК; приложима е Наредба №1/ 2004г. в редакцията й след изменението с ДВ бр.28/2014г., тъй като второинстанционното производство се е развило и приключило при действието на новата редакция, а договорът, с който е поета защитата на ответника за тази инстанция, е сключен на 10.06.2015г. – след извършената промяна на наредбата. Сочи се, че цитираната практика по ЕСПЧ е неотносима към настоящия случай.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, като разгледана по същество е неоснователна.
С решението на въззивния съд са отхвърлени исковете на ищците за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 200 000 лева за всеки от тях.
На 11.02.2016г. ищците – частни жалбоподатели са сезирала въззивната инстанция по реда на чл.248 ГПК с искане за изменение на постановеното от нея решение в частта за разноските, с което всеки от тях е осъден да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК по 5 784,67 лева разноски на ответното застрахователно дружество, от които 4236 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение за второинстанционното производство. Същите са направели преди приключване на въззивното дело възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от застрахователното дружество за въззивната инстанция, като в молбата по чл.248, ал.1 ГПК прекомерността се основава на съображения, че приложима при определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения е редакцията на Наредба № 1/ 2004г., действаща към момента на завеждане на исковата молба, а не последващата й редакция, съобразно изменението, обн. в ДВ бр.28/2014г.
За да отхвърли молбата по чл.248 ГПК, въззивният съд е приел, че при предявени преки искове по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ разноските по делото се определят по общите правила, поради което ответникът по исковете има право на заплатените от него разноски за адвокатско възнаграждение при отхвърляне на исковете. Счел е за неоснователни възраженията на ищците по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, тъй като същото е съобразено с цената на исковете /обжалваемия интерес/ и минимума по Наредба № 1/2004г.
Определението е правилно.
Съгласно дадените разяснения в т.24 на ТР №6/ 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд за допълване или изменение на решението в частта за разноските се обжалва по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Въз основа на даденото разрешение в посоченото тълкувателно решение, което на основание чл.130 ЗСВ, е задължително за всички органи на съдебната власт, приложение не намира разпоредбата по чл.280, ал.2 ГПК, като предпоставка за разглеждането по същество на частната жалба по чл.248 ГПК, ал.3 ГПК, тъй като обжалването на определението е по реда на чл.274, ал.2 ГПК, а не по този на чл.274, ал.3 ГПК.
Съобразно чл.68 и чл.69, ал.1, т.1 ГПК исковете за заплащане на парични суми, представляващи обезщетения за неимуществени вреди с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ са оценяеми, като цена на иска е търсената сума. Ето защо, правилно въззивният съд е приел, че за тези искове се прилагат правилата на Наредба № 1/ 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, относими за оценяемите искове. Основателно е възражението на ответника, че неотносима за спора е практиката на ЕСПЧ, касаеща отношения на държавата и лицата, на които са причинени вреди при неоснователно развило се наказателно производство Същата е неприложима за граждански производства с предмет спорове по чл.226 КЗ /отм./, при които са налице отношения на равнопоставеност и отговорността за разноските се определя съобразно изхода на спора. В случая преките искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, предявени срещу застрахователното дружество са отхвърлени, поради което на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника се дължат направените от него реални разноски, вкл. изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на юридическото лице. В конкретния случай не е налице хипотезата на чл.78, ал.8 ГПК, тъй като застрахователното дружество е представлявано от адвокат, а не от юрисконсулт.
Неоснователен е и доводът на частните жалбоподатели за приложение относно минималния размер на адвокатското възнаграждение във въззивното производство на Наредба № 1/2004г. в редакцията преди изменението и допълнението й с ДВ бр.28/ 28.03.2014г. Въззивното производство е образувано въз основа на подадени от страните въззивни жалби през 2015г., като сключеният от застрахователното дружество договор за процесуално представителство във второинстанционното производство е от 10.06.2015г. Разпоредбите на Наредба №1/2004г. имат материалноправен характер, поради което приложима е тази редакция на наредбата, която е в сила към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие за съответната инстанция, доколкото на изменението на подзаконовия нормативен акт изрично не е предадено обратното действие. В тази насока е и задължителната практика на Н., постановена по реда на чл.274, ал.3 ГПК – определение № 782/ 12.12.2014г. по ч.т.д. № 3545/ 2014г. на II ТО на ВКС, определение № 189/ 29.05.2014г. по гр.д. № 1024/2014г. на IV ГО на ВКС и определение № 270/ 24.07.2014г. по гр.д. № 7159/2013г. на IV ГО на ВКС. В настоящия случай, след влизане в сила на изменението на Наредба № 1/ 2004г., обн. в ДВ бр.28/ 28.03.2014г. е образувано въззивното производство и е сключен договорът за правна защита и съдействие за представителство в това производство, по който се претендира като разноски заплатеното адвокатското възнаграждение. Ето защо, минималният размер на адвокатското възнаграждение за въззивната инстанция се определя по Наредба № 1/ 2004г. в редакцията й към момента на сключването на договора, по който е дължимо адвокатското възнаграждение за представителство във второинстанционното производство. Неприложима за нормативно установения минимум на възнаграждението по този договор е предходната редакция на наредбата, действаща към датата на исковата молба, тъй като към момента на сключването му, същата не е в сила.
Съобразно чл.81 ГПК, разноските се дължат за всяка инстанция, така какво са направени за нея, съобразно изхода на спора, поради което и искането по чл.78, ал.5 ГПК за намаление, поради прекомерност, на договореното и заплатено за съответната инстанция адвокатското възнаграждение трябва да бъде направено до приключване на производството пред тази инстанция, когато делото се внася за разглеждане в открито съдебно заседание. В настоящия случай, възражението за прекомерност относно заплатеното от застрахователя за първата инстанция адвокатско възнаграждение не е направено от ищците до приключване на производството пред тази инстанция, поради което същото е преклудирано. Искането по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на размера на адвокатско възнаграждението, дължимо за долната инстанция, не може да бъде направено за първи път пред горната инстанция или в производството по чл.248 ГПК.
Предвид изложеното и доколкото заплатеното възнаграждението за въззивното представителство е определено съобразно минимума по Наредба №1/2004г. към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие за тази инстанция, определението на апелативния съд по чл.248, ал.1 ГПК следва да бъде потвърдено като правилно.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ПОТВЪРЖДАВА определение от 21.03.2016г. по в.гр. дело № 3835/2015г. на Апелативен съд София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.