О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 274
гр. София, 21.04.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2784 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Л. К. срещу решение № 1068 от 20.06.2012г. по гр.д. № 3497/2011г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 2522/ 28.04.2011г. по гр.д. № 6628/2009г. на Софийски градски съд, ГО, I-9 състав, с което е отхвърлен предявените по реда на чл.422 ГПК от касаторката срещу [фирма] и В. С. Н. искове за признаване за установено, че последните дължат на жалбоподателката – ищец сумата от 119 568 лева – главница по издаден на 11.02.2008г. запис на заповед, по който ответниците са съответно издател и авалист, ведно със законна лихва в размер на 3 440,43 лева за периода от 21.08.2008г. до 27.10.2008г. и законна лихва върху главницата от 21.08.2008г. до изплащане на вземането
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му и уважаване на исковете.
Ответниците по жалбата не представят отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че записът на заповед, на основание чл.486, ал.2 ТЗ вр. чл. 537 ТЗ е недействителен, тъй като падежът му е определен по два начина – на определен ден /по чл.486, ал.1, т.4 ТЗ/ и на предявяване /по чл.486, ал.1, т.1 ТЗ/, с оглед посочването в него, че датата на падежа е 18.08.2008г. и че се поема задължение за изплащане на сумата „на предявяване”. Д. на ищцата, че меродавен е падежът, определен „на предявяване”, тъй като посочената дата на падежа е извън изявеното волеизявление, е счетен за неоснователен. Аргументирано е, че датата на падежа е посочена под датата на издаване на записа на заповед и под заглавието „запис на заповед”, поради което следва да се приеме, че е част от направеното волеизявление. Решаващият състав не е възприел и довода, че второто волеизявление отменя първото. Мотивирал се е, че двете изявления относно падежа на задължението се съдържат в един документ, поради което не може да се приеме, че е налице последващо волеизявление, което отменя предшестващото, а е налице неясното относно определения по два начина падеж. За неоснователно е прието и твърдението, че съдът не разполага с правомощие служебно да се произнесе по въпроса за нищожността на записа на заповед. Посочено е, че доколкото се твърди вземане, произтичащо от правна сделка, при произнасянето си по иска за установяване съществуването на вземането, съдът дължи да прецени валидността на тази сделка, дори и да не е направено възражение за нищожността й. Това не е нарушение на диспозитивното начало, тъй като предявеният иск за установяване съществуване на вземане въз основа на запис на заповед имплицитно включва твърдение, че записът на заповед е редовен и валиден и следователно съдът дължи произнасяне по тези обстоятелства.
Касаторката твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, като е приложил императивни норми /на чл.486 ТЗ/, относими за менителницата към записа на заповед, поради което подържа, че запис на заповед с два определени различни падежа не е нищожен, с оглед различното естество на двете ценни книги. Въпреки настъпилата преклузия на чл.133 ГПК, в нарушение на чл.6 и чл.7 от ГПК съдът служебно се е произнесъл по действителността на записа на заповед, без в предвидения срок ответникът да е направил възражение за нищожност. Въззивният съд необосновано е отхвърлил и доводът, че меродавен е падежът, определен „на предявяване”, тъй като посочената дата на падежа е извън направеното волеизявление. Поддържа се наличие на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, дефинирано от касаторката като необходимост от решаване на „съществен въпрос” от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като се допълва, че допуснатите нарушения на съдопоризводствените правила от въззивния съд са довели до невъзможност за точното прилагане на закона и единствено касационният съд би могъл да поправи тези нарушения.
Въпреки дадените от въззивния съд указания, жалбоподателката не сочи конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, поради което не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В жалбата се изложени единствено основания за неправилност на акта – противоречие с материалния закон, съществено процесуално нарушение и необоснованост, въз основа на които не може да се допусне касационния контрол, тъй като основанията за селектиране на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези, относими за неговата правилност по чл.281, т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правният въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос от оплакванията в жалбата, ако той не е посочен от жалбоподателя. Основанията за касиране на обжалваното въззивно решение по чл.281, т.3 ГПК са различни от основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и са относими за правилността на акта, поради което могат да бъдат взети предвид едва при осъществяването на касационния контрол по чл.290 ГПК т.е. само, ако решението бъде допуснато до касация.
Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съгласно цитираното тълкувателно решение, съставлява самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол на атакувания акт, без да е необходимо обсъждане от съда на наведената от касаторката допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1068 от 20.06.2012г. по гр.д. № 3497/2011г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.