О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 177
[населено място], 23.02.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Недкова т. д. № 1710/2015г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Г. Т. срещу решение № 2343 от 16.12.2014г. по гр. д. № 2433/2014г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 2469/ 09.04.2014г. по гр.д. № 14797/2012г. на Софи5йски градски съд в частта, в която предявеният иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ е отхвърлен за разликата над 10 000 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева, обезщетение за за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от получени травматични увреждания при настъпило ПТП, и в частта, в която пострадалият е осъден да заплати сумите от по 1 730 лева за юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е поставено в нарушение на материалния закон, поради което се иска отмяната му и постановяване на друго, с което да бъде присъден пълния размер на претендираната сума или да бъде намален приносът на пострадалия до не повече от ? в случай, че се приеме, че такъв е налице. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за трите инстанции.
Ответникът по жалбата не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима , подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че с оглед на това със сила на присъдено нещо е установено основанието, въз основа на което [фирма] дължи на Н. Г. Т. обезщетение за неимуществени вреди, като спорен е останал само въпросът за размера на дължимото обезщетение и наличието на съпричиняване. Съдът е установил, че вследствие на ПТП Т. е получил травматични увреждания, които представляват неимуществени вреди и подлежат на обезщетяване. Съобразил е, че вследствие на ПТП пострадалият е получил счупване на първи поясен прешлен, разкъсноконтузна рана в областта на лявата лакетна става и контузия с излиз на кръв на лявата коленна става; болките и страдания са били най – интензивни в периода непосредствено след травмите и в първия месец, като сега се проявяват периодично при продължителен изправен строеж, натоварнване и промени във времето; оздравителният период при такава травма е обикновено 5-6 месеца, като през първите 30 дни се спазва постелен режим, като в конкретния случай има основание за значително подобряване, защото не е засегнат гръбначния стълб и няма данни за компресия в същия; пострадалият не се е възстановил от уплахата от произшествието и не може да работи с каруцата, с която си изкарва прехраната Въз основа на това решаващият състав е определил размер на обезщетението – 20 000 лева. Въззивният съд също така е отчел факта, че Н. Г. Т. е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, като така е допринесъл за създаване на опасна ситуация, от която е настъпило ПТП, поради което е налице съпричиняване в размер на ? и дължимото обезщетение следва да бъде намалено на 10 000 лева.
В изложението към касационната жалба се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следния въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК -., решение № 74/04.06.2010г., решение № 55/30.05.2009г., решение № 200/13.11.2012г., в противоречие с решение № 124/2010-II т. ТО на ВКС и решение № 749/2008-II т. о. на ВКС, както и в противоречие с ППВС № 4/1968г. и ППВС № 17/1963г.: Следва ли да се отчита принос от страна на пострадалия, след като другият участник /водачът на увреждащото МПС/ е имал обективна възможност да възприеме пострадалия и да избере такава скорост за движение, с която да предотврати настъпване на ПТП?. Поддържа, че по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – ППВС №4/68г. и решение № 172/03.12.2012г. по т.д. № 1152/ 11г. на ВКС, II ТО.
Настоящият състав, намира, че не е налице твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД. Въззивната инстанция е определила размера на обезщетение, отчитайки характера и вида на вредите, интензитета и продължителността на претърпените болки и страдания, обстоятелството, че от тях не са произтекли значителни неблагоприятни последици. Разликата в размерите на обезщетенията, присъждани от съдилищата се дължи на липсата на идентичност на конкретните факти, от които се извежда правото на обезщетение и неговия размер. Не е налице и несъответствие на въззивния акт с дадените разрешения от ВКС по приложение на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД. Съдът е основал извода си за наличие и степента на съпричиняване въз основа на установеното по делото нарушение от страна на пострадалия на чл.8, ал.1, чл.15, ал.1, чл.18, ал.1 и чл.106 ЗДвП във връзка с навлизането на каруцата, чийто водач е бил ищецът, в платното на движение на лекия автомобил на разстояние около 60м. от мястото на удара, допринесъл е за опасната ситуация, от която е възникнало ПТП, като ако пострадалият беше спазил правилата на движение, е могло да се избегне произшествието чрез заобикаляне на каруцата от лекия автомобил. Водачът на автомобила, движещ се със скорост 40 км/ч, намалил скоростта и се е насочил наляво, за да заобиколи каруцата, но поради наличие на насрещно движение не е успял и се ударил в задната й част. Видимостта е била около 100 м., а пътното платно чисто, без препятствия, но когато каруцата е навлязла в пътното платно на лекия автомобил, същият е бил на около 60 метра от мястото на удара. Освен това от дясната страна на пътното платно и успоредно с него е съществувал черен път, който започва един километър преди мястото на произшествието и продължава до началото на населеното място. Въззивният съд е извел наличието на съпричиняване, от една страна, от нарушение от водача на каруцата на следните правила за движение: неизползване на дясната половина на пътя по посока по посока на движението на пътното превозно средство, най–вдясно по платното за движение /чл.8, ал.1 и чл.15 ал.1 ЗДвП/, както и на чл.18, ал.1 ЗДвП, според който водачът на бавнодвижещо се ППС задължително се движи в най-дясната пътна лента, освен при завиване или заобикаляне, като водачите на ППС с животинска тяга трябва непрекъснато да направляват животните, така че да не създават пречки и опасности за движението / чл.106 ЗДвП/, а от друга страна – от предприетата маневра от каруцата на 60 метра от мястото на удара – преминаване в платното на движение на лекия автомобил, и наличието на успореден на пътното платно черен път, поради което конкретно формулирания въпрос в изложението във връзка със съпричиняването, игнориращ посочените изводи и обстоятелства, не се явява обуславящ за изхода на спора.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд,
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2343 от 16.12.2014г. по гр. д. № 2433/2014г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.