О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 878
[населено място], 24.11.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №461 /2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Обжалвано е решение № 191 от 24.09.2014г., постановено по в. гр.дело № 336/2013г. на Окръжен съд – [населено място]. С решението е потвърдено решение №90/28.06.2013г. по гр.дело №1266/2012 г. Районен съд, [населено място].
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата ЕТ Г. И. Т. с фирма „Г. И.”, чрез адв. Д. Д., Адвокатска колегия – К., излага съображения за недопускане на въззивното решение до касационен контрол. Поддържа, че една част от представените по делото съдебни актове обосновават приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а не поддържания от касатора критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Представената от жалбоподателя практика на ВКС по приложението на чл.92 ЗЗД е по въпрос различен от този формулиран от жалбоподателя. Не са изложени аргументи за приложното поле на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Прави се искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 2.02.2015г. за сумата от 1320 лв.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
С обжалваното решение е признато за установено по отношение на СД „Н.-К., Ч.” – в ликвидация, представлявано от Н. Ч. и Катя К., че ЕТ Г. И. има вземане за сумата от 18 000 лв., представляваща неустойка, предвидена в чл.20 от договор за неизпълнение на задължението по чл.4, ал.1 от договор за наем на недвижим имот от 2.08.2011г., за която сума има издадена заповед за изпълнение №3736/21.11.2011г. по ч.гр.дело № 1424/2011г. на Кърджалийския районен съд. С решението е отхвърлен като неоснователен инцидентен установителен иск за прогласяване на нищожността на договор за наем на недв. имот от 2.08.2011г. поради невъзможен предмет и поради липса на валидно изразено съгласие на СД „Н.-К., Ч.”. Признато е за недоказано оспорването на описаните в диспозитива на решението документи.
Кърджалийският окръжен съд е приел, че между страните е сключен срочен договор за наем, с нотариална заверка на подписите,с обект – магазин. В чл.4.1 на договора е уговорен срок на предаване на вещта от наемодателя СД „Н.-К., Ч.” на наемателя ЕТ 9.8.2011г. Неизпълнението на клаузата за предаване на наетата вещ в уговорения срок по т.4.1 и при едностранно прекратяване на договора за наем, поражда правото на наемателя да иска заплащане на неустойка / чл.20 от договора/ в размер на месечния наем за една година. По делото не се спори неизпълнение на клаузата за предаване на вещта от наемодателя на наемателя. Прието е, че е недопустимо за първи път във въззивната жалба да се прави довод за прекомерност на клаузата за неустойка и да се иска нейното намаляване. Направен е извод, че договорът за наем не е нищожен поради липсата на предмет и на валидно изразено съгласие. Отдаването под наем на една вещ притежавана в съсобственост е действие на обикновено управление и може да бъде извършено от всеки от управляващите събирателното дружество съдружници. Към датата на сключване на договора, в търговския регистър е вписано, че дружеството се представлява от съдружниците Катя К. и Н. Ч. заедно и по отделно, поради което за третите лица това са лицата представляващи СД. Обстоятелството, че наемодателят СД „Н.-К., Ч.” не е изключителен носител на правото на собственост на магазина не прави договора с невъзможен предмет.
По изложението на основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
В т.1 и т.2 на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя въпросите: 1.Нищожен ли е договор за наем на съсобствен имот , сключен от съдружник на СД, който притежава само ид.ч., по малко от ? и не е надлежно упълномощен от останалите съдружници и 2.Нищожен ли е договор за наем на съсобствен имот поради липсата на валидно изразено съгласие от за сключването му от СД, собственик само на 2/8 ид.ч.
Първият въпросът не е обуславящ изхода на делото, поради което не обосновава общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Договорът за наем е сключен от СД „Н.-К., Ч.”, а не от съдружник на дружеството в лично качество като съсобственик на магазина. Втората част от въпроса е релевантен за спора, тъй като съдът се е произнесъл по възраженията на ответника – касатор за нищожност на договора за наем поради липса на предмет и изразено валидно съгласие от СД. По този въпрос касаторът не обосновава допълнителен критерий в някоя от хипотезите на т.1, т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Позоваването само на селективния критерий „от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото” не е достатъчно за да обоснове извод за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения въпрос. Въззивният съд е изложил правни съображения съобразени със съдебната практика и правна теория, че договорът за наем няма вещно-транслантивен ефект, представлява действие на обикновено управление, когато се сключва от съсобственик на отдаваната под наем вещ, поради което такъв договор е действителен. Така с решение № 541 от 6.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 810/2010 г., IV г. о., ГК постановено по реда на чл.290 ГПК се приема, че договор за наем може да бъде сключен от собственика на вещта или от титуляра на ограничено вещно право на ползване. Такъв договор може да бъде сключен и от наемател или арендатор на вещта, като в последния случай договорът е за пренаемане. Договорът за наем обаче обвързва валидно сключилите го страни, дори когато наемодателят няма никакви права върху наеманата вещ. В решение № 725 от 4.11.2008 г. на ВКС по т. д. № 163/2008 г., II о., ТК пастановено по отменения ГПК също се приема, че с наемния договор се създава облигационна връзка, а не се прехвърля право на собственост или друго вещно право, и затова наемодател може да бъде и лице което не е собственик на вещта
Цитираната съдебна практика дава отговор на четвъртия въпрос от изложението на касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК, в съгласие с която е решението на въззивния съд. Третият въпрос няма съдържанието на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в кориците на първоинстанционното дело се намират два нотариални акта: №9 том ІІІ, дело № 625/96г. на нотариус И. К. и №13, том.І, дело № 18/97 г. на нотариус М.Д., с които СД се легитимира като собственик на 2/8 ид.ч. от магазин, обект на наемния договор, в какъвто смисъл е приетото от съда по същество.
При формулиране на въпроса по т.5 – допустимо ли е в мотивите на решението си съдът да не се произнесе по всички въведени в жалбата
възражения и това представлява ли нарушение на чл. 236 ГПК, касаторът не конкретизира точно по кои възражения във въззивната жалба на въззивника окръжният съд не се е произнесъл, поради което настоящият състав на ВКС, ТК намира, че въпросът няма значението на процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото.
И шестият въпрос няма съдържанието на процесуалноправен въпрос от значение за спора по конкретното дело, доколкото не е поставен като оплакване във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила за призоваване на събирателното дружество в процеса. Съгласно т.1 на ТР №1/9.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, извън проверката за валидност и нищожност на решението въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, освен ако трябва да се приложи императивен материален закон, установен в обществен интерес.
В т.7 на изложението е поставен въпрос: „ Нищожна ли е договорена между страните неустойка поради прекомерност и в противоречие на добрите нрави и следва ли при иск за присъждане на неустойка съдът да следи служебно нарушени ли са правилата на справедливостта?” По този въпрос се поддържа селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и за съдебна практика се сочи ТР №1/2009г. на ОСТК на ВКС. По такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл, защото доводи за нищожност на клаузата за неустойка в договора за наем поради прекомерност и противоречие на добрите нрави не е поставен за разрешаване пред първоинстанционния и въззивен съд. Едва във въззивната жалба въззивникът – СД е направил искане за намаление на неустойката поради прекомерност, по което окръжният съд е отказал да се произнесе, защото не е направено с отговора на исковата молба. Същото би било и неоснователно, доколкото за страните по договора за наем, сключен в качеството им на търговци, е приложима разпоредбата на чл.309 ТЗ. Според нормата не може да се намали поради прекомерност неустойката за неизпълнен договор, с предмет търговска дейност, когато страни по него са търговци. Недопустимо едва в касационната жалба да се навеждат доводи за нищожност на клаузата за неустойка, след като преценката дали тя противоречи на добрите нрави, се прави за всеки отделен случай към датата на сключване на договора, а за прекомерност – към момента на неизпълнение на договора. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд. Доколкото последната не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК, то и при евентуално основателно оплакване за материална незаконосъобразност на обжалваното решение, същата е неотносима към предпоставките за допускане на касационно обжалване – т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС.
Когато въпросът не обосновава основния селективен критерии да е обусловил решаващите изводи на съда за изхода на конкретния спор, съгласно т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, съдът не е задължен да обсъжда представената от касатора съдебна практика.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед на изхода от касационното обжалване ответникът по касация има право на документираните разноски за сумата от 1320 лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №191/ 24.09. 2014г., постановено по в.гр.дело № 336/2013 г. Окръжен съд – Кърджали.
ОСЪЖДА СД „Н.-К., Ч.” със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от ликвидатора Катя К. да заплати на ЕТ Г. И. Т. с фирма „Г. И.” разноски в размер на 1320лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: