О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 911
София, 26.11.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 4524 по описа за 2013 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Г. Д. Г. чрез адвокат д-р Р. П., срещу решение № 356/02.07.2013 г. на Пловдивски апелативен съд /ПАС/ по в.т.д. № 235/2013 г. Постъпила е и частна жалба от същата страна срещу определение № 1876/23.09.2013 г. на ПАС по в.т.д. № 235/2013 г., с което е оставено без уважение искането на тази страна по чл.248 ал.1 ГПК.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основание за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. С частната жалба жалбоподателят иска отмяна на обжалваното определение, като твърди, че не дължи разноски от 5858.67 лв. по иска на [фирма], а по иска на [фирма] /н/ ги дължи поне наполовина, т.е. 2929.34 лв. Относно присъдените разноски от 5100 лв. на [фирма] /н/ твърди недопустимост /присъдени „плюс петитум”/ и противоречие в мотивите и диспозитива. Подробни съображения са изложени в частната жалба.
По касационната жалба е постъпил писмен отговор от [фирма] /н/, в който се оспорва допускането на жалбата и същата по същество.
По частната жалба са постъпили писмени отговори от [фирма] /н/ и [фирма]/, в които ответниците молят частната жалба да бъде оставена без уважение.
ВКС, ТК, първо отделение, за да се произнесе по двете жалби, взе предвид следното:
Пред Пазарджишки окръжен съд /ПОС/ са предявени субективно съединени искове с правно основание чл.79 ЗЗД вр. чл.22 ЗЗД от [фирма] и [фирма] /н/ срещу Г. Г. за 191683.72 лв. Ищците твърдят, че първият ищец – [фирма] е страна по споразумение от 12.04.2005 г., сключено с ответника като физическо лице, което споразумение е в полза на третото лице – [фирма] /н/ по смисъла на чл.22 ЗЗД. Това споразумение е сключено между Г. и [фирма] във връзка със създалите се правоотношения по сключените между тях предварителни договори за покупко-продажба на акции /приложение 1 и 2/ на [фирма] и [фирма] и предварителен договор за покупко-продажба на вземане /приложение 3/ при посочени вземания на [фирма] /приложение 4/. В чл.7 от споразумението е записано, че в случай, че кредитори извън описаните в приложение № 4 от споразумението предявяват своите вземания, възникнали до подписването му и произтичащи от договори за кредит, заеми, записи на заповед, менителници, поръчителства, гаранции, облигационни задължения, вещноправни задължения, обременяващи движимото и недвижимо имущество на дружеството и др., Г. Г. неотменно и безусловно се задължава да погаси предявените вземания. С оглед на тази клауза и наличие на вземане на Р. Д. Х. срещу [фирма] /н/ по влязло в сила осъдително решение на ПОС в размер общо на 191683.72 лв. /главница, лихви и разноски/ при издаден изпълнителен лист, което вземане не фигурира като задължение /приложение 4/ и оперативния отчет на [фирма], възникнало е преди датата на подписване на споразумението, тази сума се претендира от ответника Г. Г.. ПОС е уважил иска на [фирма] /н/ в цялост, а е оставил без разглеждане и е прекратил производството по иска на [фирма] със законните последици. Решението на ПОС в частта, с която е прекратено производството по иска на [фирма] е влязло в сила – определение № 1561/03.10.2012 г. по ч.т.д. № 1217/2012 г. на ПАС, недопуснато до касационно обжалване от ВКС с определение № 122/14.02.2013 г. В останалата част решението на ПОС е обжалвано от Г. Г. и е потвърдено от ПАС. ПАС е приел, че са налице всички предпоставки, визирани в чл.7 от сключеното споразумение от 12.04.2005 г. за ангажиране отговорността на Г. Г.. Обсъдени са събраните по делото доказателства, за което са изложени подробни съображения и конкретно за оперативния отчет от 31.03.2005 г. и счетоводен баланс към 31.12.2004 г., от които е прието, че вземането на Р. Д. Х. не фигурира като задължение в представения по делото оперативен отчет на [фирма] /н/ към 31.04.2005 г., представляващ приложение 4 към процесното споразумение. Това вземане е възникнало на основание договор, сключен през 2002 г., т.е. преди датата на споразумението от 12.04.2005 г., поради което са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на Г. Г., визирани в чл.7 от споразумението. За неоснователно е прието възражението за изтекла погасителна давност, тъй като осъдителното решение на ВКС с предмет вземането на Р. Х. е влязло в сила на 15.03.2010 г., а производството по настоящото дело е образувано на 18.08.2011 г., преди изтичане на погасителната давност. За неоснователни са приети оплакванията във въззивната жалба относно нарушения на чл.129 ал.2 вр. чл.127 ал.1 т.2 ГПК, с оглед потвърдените процесуални действия на процесуалния представител на [фирма] /н/ от синдика М., а още и поради липсата на прекратени функции на органите на управление на дружеството / [фирма] /н/ към подаване на исковата молба. Като неоснователни са преценени и доводите във въззивната жалба за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, като ПАС е препратил към мотивите на ПОС, допълвайки ги с гореизложеното относно погасителната давност и липсата на нарушение при подаване на въззивната жалба.
Решението на ПОС е обжалвано и от [фирма] и [фирма] /н/ само в частта на разноските и е изменено от ПАС: ПАС е осъдил Г. Г. да заплати на [фирма] /н/ допълнително 5100 лв. деловодни разноски, а е отменил решението на ПОС в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Г. Г. деловодни разноски в размер на 5858.67 лв. Относно присъдените разноски от ПАС е постъпила молба от Г. Г. за изменение на решението в частта му за разноските по реда на чл.248 ГПК, която е оставено без уважение от ПАС с определение № 1876/23.09.2013 г. – предмет на частната жалба от Г. Г. пред ВКС. С това определение ПАС е приел, че по делото липсват доказателства за направени разноски във въззивното производство от [фирма] /н/, поради което такива не се присъждат, а отмененото от въззивния съд първоинстанционно решение, допълнено по чл.248 ГПК в частта за разноските не е предмет на нова проверка в производство по чл.248 ГПК от същия /въззивен/ съд. Съображенията на ПАС да отмени първоинстанционното решение досежно присъдените разноски на Г. Г., дължими от [фирма] са свързани с позоваването на ПОС на чл.78 ал.4 ГПК, но без да има данни присъденият размер на разноските да е относим само към иска на [фирма], присъден е пълният размер на направени разноски по двата иска, а не единствено по иска на [фирма]. Според ПАС от Г. Г. се дължи целия платен от Л.” АД /н/ адвокатски хонорар, за което плащане има представени доказателства, който хонорар е в размер 9100 лв. и е по-малък от трикратния размер на възнагражденията, посочени в Наредба № 1/09.07.2004 г., който е 15421.20 лв., поради което над присъдените от ПОС разноски на тази страна, ПАС е присъдил допълнително 5100 лв. до пълния адвокатски хонорар в размер на 9100 лв.
По касационната жалба. Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. В настоящия случай касаторът твърди, че ПАС се е произнесъл в противоречие с приложена съдебна практика – решения на ВКС и влезли в сила въззивни решения по материалноправни и процесуалноправни въпроси. Конкретно сочи въпроси, свързани с тълкуването на разпоредбата на чл.22 ЗЗД вр. с §1 ал.2 от ДР на ТЗ, твърди, че искът е уважен по чл.22 ЗЗД, а е посочено, че се уважава „като финансова гаранция” /1.1, 1.2 и 1.3/, твърди още, че въззивният съд не е обсъдил всички релевантни факти и доказателства /2.1 и 2.2/ при конкретни съображения във връзка с приложения оперативен отчет в оригинал, заверените копия от него, показания на свидетели, съдържанието на споразумението в цялост, а не само чл.7 от същото. Формулираните въпроси са: Материалноправни: 1.1. „Споразумение между „свързани лица” по смисъла на §1, ал.1, ал.2 от ДР ТЗ (Г. Г. и [фирма]) относно уреждане отношения по придобиване/продажба на акции в свързани търговски дружества ( [фирма] и [фирма]), представлява ли самостоятелен договор или договор в полза на трето лице, при което третото ползващо се от договор по чл.22 от ЗЗД лице ( [фирма]) да разполага с материално-правна легитимация да води иск срещу обещателя (Г. Г.), задължил се да плати на кредитор (Р. Х.) вместо него?” 1.2. „Приложими ли са правилата, уреждащи договор за продажба (чл.183 и сл. от ЗЗД), с тези на договора в полза на трето лице (чл.22 от ЗЗД), когато е налице конкретна уговорка в спогодба, уреждаща възникнало продажбено правоотношение между свързано с продавачите лице, което се е задължило да плаща задължения на трето лице, чиито акции са били предмет на прехвърлянето?” 1.3. „Правната квалификация на иска от съда като такъв с основание чл.22 от ЗЗД (договор в полза на трето лице) и уважаването му като „финансова гаранция” по договор между „свързани лица” по смисъла на §1, ал.1, ал.2 от ДР на ТЗ относно уреждане отношенията по придобиване/продажба на акции в свързани търговски дружества, представлява ли нарушение на правния закон?” Процесуалноправни: 2.1. Задължен ли е съда да обсъжда всички релевантни факти, обстоятелства, доказателствени искания и доводи на страните по делото?” 2.2. „В оспорване „истинността на официален/частен документ” по реда на чл.193 ГПК дали се има предвид само оспорването на подпис на автора и достоверна дата (чл.179 – чл.181от ГПК) или всички останали форми на „интелектуална” и „материална” подправка по смисъла на чл.93, т.6 от НК, вкл. датата на полагане истински подпис?”
Формулираните в изложението по чл.284 ал.3 ГПК въпроси за правилното прилагане на материалния и процесуалния закон, са поставени при превратно възпроизведена фактическа обстановка и изложени правни изводи от ПАС, не могат да се свържат с конкретната правораздавателна дейност на съда и събраните по конкретното дело доказателства. Материалноправният или процесуален въпрос, въведен в изложението по чл.284 ал.3 ГПК трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда /т. 1 от ТР № 1 на ОСГТК на ВКС/. Поставените въпроси и доводи в изложението по чл.284 ал.3 ГПК в настоящия случай не отговарят на тези изисквания, така както са формулирани от касатора, не са обсъждани във въззивното решение и не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, следователно не са обуславящи изхода на спора. Цитираното решение на ВКС № 169/21.02.2011 г., оставящо в сила решение на ПАС не е по „идентичен казус”, както твърди касаторът, макар и в него да са обсъждани доводи във връзка с наличие, респ. липса на договор в полза на трето лице. По това решение е разрешен въпрос за възможността между свързани лица, които участват пряко или косвено в управлението, контрола и капитала на други лица, да бъдат уговаряни условия „различни от обичайните”, включително в полза на трето лице. Касае се за различни казуси, при различно установена фактическа обстановка от събраните доказателства, различни споразумения, поради което това решение не обуславя наличие на допълнителен критерий за селекция. Въпросите за тълкуване разпоредбата нса чл.22 ЗЗД във връзка с §1 ал.2 ДР на ТЗ не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, което изключва относимостта им за формиране на решаващите правни изводи на този съд в постановения от него съдебен акт. Не обуславя такъв критерий за селекция и представеното с молба от 10.11.2014 г. определение № 469/18.07.2014 г. по т.д. № 4157/2013 г. на ВКС по чл.288 ГПК. Това е така, защото определението по чл.288 ГПК не мотивира противоречиво разрешение по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 или т.2 ГПК. Освен това, макар да касае спор с предмет същото споразумение от 12.04.2005 г. като настоящия спор, с това определение е допусната касация по обуславящ въпрос, който не е измежду посочените по настоящото дело, а именно: „предявяването на иск по чл.55 ал.1 ЗЗД между едни страни и неговото удължаване спира и прекъсва ли теченето на погасителната давност относно вземане от друг договор между други страни в полза на ответника към трета страна, неучаствала в процеса и прекъсва ли теченето на погасителната давност за вземането по чл.22 ЗЗД…”, който е доуточнен от ВКС.
По отношение на формулирания въпрос 1.3 в изложението следва да се посочи, че няма произнасяне от ПОС и ПАС основанието за уважаване на иска да е „финансова гаранция” както поддържа касаторът. Видно от мотивите на ПАС, обсъждайки счетоводния баланс и сключеното споразумение и тълкувайки клаузите от същото според ПАС Г. е „гарантирал, че предоставената информация, относно кредиторите, размера на задълженията им и основанията им е коректна”. В този смисъл доводите на касатора за противоречие в мотивите на ПАС относно основанието на предявения иск – договор в полза на трето лице или „финансова гаранция” са неоснователни и плод на превратно тълкуване на мотивите на обжалваното решение. Поставените процесуалноправни въпроси касаят дейността на въззивния съд във връзка с обсъждане на доказателствата, за което са изложени конкретни съображения, чиято правилност не може да се преценява в производство по чл.288 ГПК, нито с доводи за неправилност може да се формулира въпрос по чл.280 ал.1 ГПК. ПАС е препратил към мотивите на първоинстанционнния съд на основание чл.272 ГПК, които е допълнил, произнасяйки се по конкретните възражения на жалбоподателя-въззивник, изложени по-горе. В този смисъл ПАС е изпълнил задълженията си като въззивен съд, регламентирани с разпоредбата на чл.272 ГПК. Ето защо приложените решения на ВКС във връзка с процесуални нарушения на ПАС са неотносими към настоящия казус, касаят дела, обективно неидентични с настоящото дело и не обуславят допълнителен критерий за селекция.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на ПАС.
По частната жалба – производството по нея е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. Определението на ПАС е правилно, а частната жалба е процесуално допустима, но неоснователна. Във въззивното си решение ПАС е изменил първоинстанционното решение в частта му, имаща характер на определение относно присъдените разноски, като е изложил своите съображения за това – конкретно липса на доказателства за направени разноски от Г. Г. разделно по двата иска, а присъденият от първоинстанционият съд общ размер направени от Г. разноски по двата иска. Присъден е и пълният претендиран адвокатски хонорар от [фирма] /н/, за който има доказателства за плащане. В определението си по чл.248 ГПК ПАС е посочил, че присъдените разноски са съобразени от него с уважената част на жалбата, посочил е още, че във въззивното решение не се е произнесъл по искане на страните за присъждане на разноски, направени във въззивното производство, за каквито няма и доказателства, поради което не са присъдени разноски на [фирма], макар да са поискани такива. Според ПАС изводите му във връзка с отмененото първоинстанционно решение в частта за разноските не може да бъде предмет на ново производство по чл.248 ГПК пред самия въззивен съд. Определението на ПАС е правилно като краен резултат с оглед съобразяване с дължимите и присъдени разноски, за които има доказателства да са направени и в размерите по Наредба № 1 в редакцията към този момент. ПАС не се е произнасял по искане на страните за присъждане на разноски, които са направени във въззивното производствмо – преценявани са направените разноски пред първоинстанционния съд, изводите на първоинстанционния съд във връзка с тези разноски. Ето защо обжалваното определение на ПАС е правилно и следва да се потвърди, а подадената частна жалба по него е неоснователна.
Независимо от изхода на спора по касационната жалба на Г. Г. срещу решение № 356/02.07.2013 г. на ПАС по в.т.д. № 235/2013 г. и по частната му жалба срещу определение 1876/23.09.2013 г. на същия съд по същото дело, съдът не присъжда разноски на ответната страна – [фирма] /н/, макар да е направено такова искане от нея, тъй като не са представени доказателства за сторени разноски от тази страна пред настоящата инстанция.
Мотивиран от горното, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 356/02.07.2013 г. на Пловдивски апелативен съд по в.т.д. № 235/2013 г.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1876/23.09.2013 г. на Пловдивски апелативен съд по в.т.д. № 235/2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.