4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 451
гр. София, 17.06.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 3610 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1136 от 05.06.2013г. по в.гр.д. № 401/2014г. на Апелативен съд – София, с което след отмяна в уважителната част на решение № 1721 от 23.10.2013г. по т.д. № 2089/2012г. на Софийски градски съд, ТО, са отхвърлени предявените от касатора срещу [фирма] искове по чл.233, ал.1, изр.2-ро ЗЗД за сумата от 25 100 лева, представляваща част от вземане в размер общо на 51 000 лева – обезщетение за претърпени загуби / стойност на СМР за възстановяване на имота във вида, в който би го получил от строителя/ и с правно основание чл.79, ал.1, пр.2-ро ЗЗД за сумата от 13 773 лева- обезщетение за пропуснати ползи по договор за наем от 07.11.2007г. за периода от м. ноември 2010г. до м.януари 2011г. вкл., за които наемодателят е лишен от ползването на имота, ведно със законна лихва върху сумите, считано от 05.04.2012г. до окончателното им плащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Ответникът по жалбата, [фирма], счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на решението, а при допускането му иска потвърждаване на атакувания акт, като правилен. Претендира заплащане на направени за настоящата инстанция разноски в размер на 3000 лева – адвокатско възнаграждение, като представя списък по чл.80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване вида и размера на вредите, подлежащи на обезщетяване от банката – наемател. Наемният договор между страните е прекратен от банката с тримесечно предизвестие, връчено на наемодателя на 15.07.2010г., изтекло на 15.10.2010г. Наемателят, в изпълнение на задължението си за връщане на вещта, е поканил ищеца в 7-дневен срок, съгласно договора, да му върне имота, но същият не се е явил, тъй като е бил в Гърция, видно от писмо, представено от самия ищец. Липсват доказателства ищецът да е съдействал на ответника за изпълнение на поетите с договора задължения при предаване на имота да се изготви приемо – предавателен протокол, който е съставен едва при физическото предаване на имота на 08.12.2010г. Според въззивния съд, с разпоредбата на чл.233, ал.1, изр. последно ЗЗД законодателят е създал оборима презумпция, че вещта е била приета в добро състояние, като в тежест на ищеца- наемодател е да я обори при условията на пълно и главно доказване. В тази връзка въззивният съд не е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, както предвид тяхната връзка с ищеца /упълномощени да движат нещата му/, както и предвид липсата на конкретизация на вредите, които същите са констатирали, и то в един късен момент – няколко месеца след отправяне на поканата за връщане и освобождаване на имота. Решаващият състав не е кредитирал и заключението на втората СТЕ, тъй като, от една страна, е изготвено въз основа на свидетелските показания, а от друга страна, вещото лице е остойностило цялостен ремонт на помещенията, с повторна шпакловка, изграждане на преградни стени, доставка и монтаж на осветителни тела /луни/, които не фигурират, нито в проекта, нито в договора за строителство, сключен за изграждане на помещенията. Не е установена и причинната връзка – обстоятелството, че вредите са причинени от наемателя, тъй като между напускането на офиса от банката и неговото фактическо предаване на ищеца съществува разлика от няколко месеца, като именно ищецът със собственото си виновно поведение – отказ от явяване, е препятствал предаването на имота за този времеви период. По отношение на иска за вреди е прието, че в конкретния случай поведението на ищеца, което е препятствало изпълнението на задълженията по предаване на имота в уговорените между страните срокове, а от друга страна е налице недоказване от страна на ищеца на реална вреда, която е претърпял от това виновно поведение на наемателя да предаде имота. Посочено е, че пропусната полза представлява реална, а не хипотетична вреда и винаги е доказана възможност за сигурно увеличение на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличението.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът формулира следните правни въпроси, обусловили решението на въззивния съд: „/1/ При договор за наем на недвижим имот, при който вещта е предадена в един вид и предназначение /магазин в груб вид/, но следва според договора да се върне в друг вид и предназначение /банков офис с разрешение за ползване/, кой трябва да докаже, че вещта е върната или не в уговорения вид – наемателят или наемодателят, или се презюмира изпълнението при липса на възражение в момента на предаването?; /2/ Какъв е предмета на презумпцията по чл.233, ал.1, изр.последно ЗЗД – презюмира се изпълнението на задълженията по договора от страна на наемателя или липсата на вреди по вещта, за които отговаря наемателят?; /3/ Каква е доказателствената стойност на приемо- предавателния протокол, подписан от наемател и наемодател при връщането на имота, в който е отразен само фактът на предаване на фактическата власт – установява точното изпълнение на договора, поради липсата на отразени възражения в него или установява само това, което страните писмено са заявили и по което не спорят – т.е. само предаването на фактическата власт?; /4/ Дължи ли се на наемодателя собственик обезщетение за неизпълнение от наемателя, върнал вещта във вид, негоден за обичайната или уговорената в договора употреба? Представлява ли загуба или пропусната полза невъзможността собственикът да ползва вещта лично, като се има предвид, че освен тежестите и разноските, свързани с вещта, собственикът има право да получи благоприятните последици, свързани с правото на собственост т.е. да ползва вещта или да предостави това на друг срещу заплащане? Има ли паричен еквивалент, който да репарира тази възможност на собственика да ползва вещта и как следва да се определи?”. Касаторът поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/, като се позовава и на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи, че въпросите /без първия въпрос/ са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
По същество първите три въпроса, относими към приложението на разпоредбата на чл.233, ал.1, изр. последно ЗЗД, са обхванати от мотивите на въззивната инстанция, но въпреки това в конкретния случай не са обуславящи за изхода на спора и не водят до осъществяването на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол по отношение на въззивното решение, тъй като решаващият състав на апелативния съд е мотивирал отхвърлянето на двата предявени иска и въз основа на наличие на виновно поведение на самия ищец, което е препятствало изпълнението на задълженията по фактическото предаване на имота за времевия период от прекратяване на договора с тримесечното предизвестие и напускане на офиса от банката до подписване на приемо- предавателния протокол, във връзка с което не е поставен правен въпрос. Доколкото изходът на делото е предпоставен на самостоятелно основание от разрешаването на правен въпрос, но който не е посочен от жалбоподателя въпрос, то отговорът на формулираните от него въпроси не би обусловил различен резултат по спора между страните, поради което липсва общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация. Във връзка с поставените в четвъртия сигмент въпроси, следва да се отбележи и това, че апелативният съд се е произнесъл относно правата, произтичащи за наемодателя – ищец от прекъсването на облигационната връзка по сключения с банката договор за наем, които са различни от правото на собственост, във връзка с което са изведени въпросите. Предвид неосъществяването на общото основание по чл.290, ал.1 ГПК безпредметно е произнасянето по релевираните допълнителни селективни критерия по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
С оглед изхода на делото, на ответника по касацията следва да бъдат присъдени разноски в размер на 3000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1136 от 05.06.2013г. по в.гр.д. № 401/2014г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], разноски в размер на 3000 лева – адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.