3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№927
гр. София,19.12. 2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 2300 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 вр. чл.248, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на „П Б М” ДОО, Република Х., [населено място], против определение № 59 от 22.01.2014г. по в.т.д. № 489/2013г. на Апелативен съд- Варна, с което е оставена без уважение молбата му по чл.248 от ГПК за изменение в частта за разноските на постановеното по делото на 23.10.2013г. решение.
Частният жалбоподател иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. Твърди, че то е постановено в противоречие с разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/ 2012г. на ОСГТК на ВКС, тъй като реалното заплащане на адвокатското възнаграждение се доказва от разписката, подписана от адвоката, с която същият потвърждава получаването на сумата, като не е необходимо тя да бъде подписана от клиента. На второ място, частният жалбоподател се позовава на недопустимост на изменението на разноските, на основание чл.80, изр.2-ро ГПК, тъй като насрещната страна не е представила списък на разноските.
Ответникът по частната жалба, [фирма], не заявява становище по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество е неоснователна.
С решение от 23.10.2013г. по в.т.д. № 489/2013г. на Апелативен съд- Варна, постановено по жалбата на ответника [фирма], е потвърдено решението на първоинстанционния съд, в частта, в която предявеният срещу него от „П Б М” ДОО иск по чл.74, ал.1 ТЗ за отмяна на решение на Общото събрание на съдружниците е уважен, като решението е отменено в частта за присъдените в полза на ищеца – настоящ жалбоподател, съдебни разноски от 3950 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за първата инстанция и искането за присъждането им е оставено без уважение. Изложени са съображения, че няма доказателства за действителното изплащане на адвокатското възнаграждение. Посочено е, че преводът на сумата по банковата сметка на адвоката се доказва със заверено банково извлечение или платежен документ.
С определение № 21 / 10.01.2014г. по ч.т.д. № 4770 / 2013г. на ВКС е прекратено производството по частната касационна жалба на „П Б М” ДОО срещу въззивното решение в частта за разноските и същата е изпратена на Апелативен съд- Варна за разглеждане по реда на чл.248 ГПК.
За да отхвърли молбата на ищеца за изменение на решението в частта за разноските въззивният съд в определението си по чл.248 ГПК е препратил към мотивите на постановеното от него въззивното решение.
Във връзка с претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, направени в първоинстанционното производство, адвокатът на ищеца е представил единствено т. нар. разписка, в която е декларирал, че сумата от 3950 лева, представляващо адвокатско възнаграждение, е изплатена по банковата му сметка, като не са представени доказателства по делото за договаряне на възнаграждението между ищеца – настоящ жалбоподател и процесуалния му представител – адвокат Г. В..
Определението е правилно.
Разписката по чл.77, ал.1 ЗЗД, като едностранно волеизявление на кредитора, е доказателство за изпълнение /за плащане/ на парично задължение само, ако първо се докаже наличието на това задължение т.е. ако лицето, издало разписката, докаже качеството си на кредитор. Сама по себе си разписката не е доказателство за възникване на задължението. В случая няма доказателство за постигнато съгласие за заплащане на адвокатско възнаграждение в претендирания размер от 3950 лева, поради което и представената „разписка”, подписана от адвоката на ищеца не може да докаже изпълнение на задължение, чието възникване не е установено, но което се иска да бъде противопоставено на насрещната страна в процеса чрез ангажиране на отговорността й за направените от ищеца разноски.
Разглежданата хипотеза не попада в обхвата на т.1 на тълкувателно дело №6/ 2012г. на ОСГТК на ВКС, за присъждане на адвокатско възнаграждение, което страната е уговорила, тъй като в настоящия случая претендираното възнаграждение от 3950 лева не е уговорено.
Не може да бъде споделен довода на частния жалбоподател, че страната, която е осъдена да заплати разноски на другата страна, не може да търси изменение на решението в частта за тези разноски, ако не е представила списък по чл.80 ГПК на направените от нея разноски по делото. В тази хипотеза предмет на искането по чл.248 ГПК за изменение на акта по чл.81 ГПК са разноските, направени от и присъдени в полза на насрещната страна, а не разноските на самия молител, поради което дали за тях е представен списък, е факт, ирелевантен за производството по чл.248 ГПК. Това е видно и от разпоредбата на чл.80 ГПК, съгласно която страната, която е поискала присъждане на разноски, а не осъдената за разноските страна, няма право да иска изменение на решението в частта относно разноските, ако не е представила списък на разноските си най – късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция.
С оглед изложеното, обжалваното определение, като правилно, следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ПОТВЪРЖДАВА определение № 59 от 22.01.2014г. по в.т.д. № 489/2013г. на Апелативен съд – Варна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.