О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 948
[населено място], 15.12. 2015г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №594 /2014 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 159 от 20.10.2014г. по в.гр.дело №376/2014г. на Варненския апелативен съд. С решението е потвърдено решение №459/9.05.2014г., постановено по т.дело № 1517/2013г. на Окръжен съд – Варна, с което е прието за установено, че Н. К. И., К. Г. Д. и Я. Г. И. не дължат на касатора [фирма] сумата от 49 375.04 лв. по изп.дело № 1139/2013г. по описа на ІІ район на СИС на В., заедно с лихвата.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответниците по жалбата заявяват становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване. В отговора на касационната жалба се излагат съображения, че посочените от касатора основания по чл.280, ал.1 ГПК не са налице.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
По делото е прието за установено, че ответниците по касация – ищци по иска по чл.439 ГПК, имат вземане срещу [фирма] за сумата от 34 877.48 евро – неустойка дължима по предварителен договор. С влязло в сила съдебно решение на 4.03.2014г. те са осъдени да заплатят на същото дружество сумата от 25 244.80 евро, представляваща обезщетение за получени в повече 51.83 кв.м. застроена площ. С договор за цесия от 1.03.2013г. [фирма] е прехвърлило на [фирма] вземането си срещу ищците. След уведомяването на ищците за цесията, те са изрази несъгласие с прехвърлянето на вземането на цесионера с нот.покана до цедента от 16.04.2013г. и до цесионера – 25.04.2013г. По изп.дело № 108/2013г., ищците са направили изявление за прихващане с насрещното вземане на [фирма], връчено на длъжника на 11.03.2013г. С нот.покана от 9.04.2013г. и от 9.04.2014г. ищците са отправили до цесионера [фирма] изявление за прихващане на неговото вземане с вземанията на ищците спрямо [фирма]. За ВАС спорът по делото е относно допустимостта на прихващане между вземания, които не са ликвидни и изискуеми, и относно допустимостта на извършване на прихващане на длъжника по цесията спрямо цесионера със свое вземане спрямо цедента. Направен е извод, че изявлението за прихващане отправено от ищците до кредитора [фирма] на 11.03.2013г. не е породило правни последици, тъй като вземането, с което се прави прихващането вече е било цедирано на ответното дружество. Погасителен ефект обаче има изявлението за прихващане, отправено от ищците до ответника – цесионер, тъй като двете вземания, между които се прави прихващане, са станали безспорни с влизане в сила на 4.03.2014г. на съдебното решение по т.д. № 479/ 2012г. на Варненския апелативен съд. Т.е. съдът е зачел твърденията на ищците, че са настъпили последиците на прихващането, като насрещните вземания са се погасили, до размера на по-малкото, от деня, в който са били налице условията на чл. 103 ЗЗД. Този факт е бил взет предвид от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК. Въззивният съд е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд, който е направен е извод, че длъжникът, който прихваща със свое вземане, може да противопостави на цесионера възраженията си, които има спрямо цедента, вкл. за прихващане, когато не се е отказал от изрично от възражението си за цедиране на вземането.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
Жалбоподателят [фирма] поставя като значими за изхода на делото следните правни въпроси: 1.Допустимо ли е възражението за прихващане да се направи във второто съдебно заседание и да се прихваща с неликвидно и изискуемо вземане или с вземане на трето лице?; 2. Допустимо ли е право на прихващане по отношение на неизискуемо вземане?; 3. Валидно ли е изявление за прихващане отправено от неупълномощено за това лице от името на кредитор с активно вземане?; 4. До кога и какво може да се съобразява по чл.235 ГПК?; 5.С кои възражения, разграничени по време спрямо развитието на процеса може да се противопостави на цесионера длъжника?
Според правната теория и съдебна практика материалното изявление за прихващане е способ за погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото от тях, когато длъжникът има към своя кредитор насрещно вземане. Основна предпоставка за осъществяване на прихващането е двете задължения да са ликвидни и изискуеми. Това означава същите да са безспорно установени по основание и размер, каквата безспорност създава влязлото в сила съдебно решение.
По първия и втория въпрос становището на настоящия състав на ВКС, ТК е, че не е осъществен както основния, така допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В случая съдът е приел, че прихващането е направено между безспорни вземания. Съгласно даденото в т.4 на ТР № 1/9.12.2013г. на ОСГТК на ВКС разяснение, постановките в т.6 на ТР №1/4.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС са валидни и при действието на действащия ГПК. Прихващане може да се заяви за първи път пред въззивната инстанция, ако се изразява в материалноправно изявление за прихващане на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания. В случая разпоредбите съответно на чл. 103, ал. 1 и ал. 3 и чл.104 ЗЗД са ясни и непротиворечиви и по тяхното приложение има достатъчно съдебна практика, което изключва хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК, когато не е формирана практика на ВКС по тълкуването на непълната, неясна или противоречива правна норма, преодоляването на недостатъците й се реализира в процеса на правораздаване по конкретен спор от състав на ВКС. Когато формираната по приложението на непълната, неясна или противоречива правна уредба практика на ВКС трябва да бъде осъвременена, поради настъпили промени в обществените условия или изменения на законодателството, преодоляването на погрешните виждания относно прилагането на закона налага създаването на нова съдебна практика по конкретните разпоредби по реда на чл. 290 ГПК и чл. 124 ЗСВ. В тези случаи, поставеният правен въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, ще е от значение за развитие на правото, съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, какъвто не е случая с оглед на яснотата на правните норми и формирана съдебна практика по приложението им.
Третият въпрос се поставя за първи път пред касационната инстанция, което е недопустимо. По такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл, поради което и не е обусловил решаващият му извод за уважаване на отрицателния установителен иск, достатъчно основание за недопускане на решението до касационно обжалване, съгласно даденото в на т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС разяснение, че след като въпросът не обосновава общия селективен критерий, съдът не се произнася по допълнителните критерии по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Четвъртият и петият въпрос са общо поставени, не е посочена връзката между поставените въпроси и направените от въззивния съд правни изводи. Тъй като въпросите са поставени хипотетично, нямат характеристиката на конкретни правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед на изхода от касационното обжалване на ответниците по касация ще следва да се присъдят разноски, заявени с отговора на касационната жалба и документирани в договор за правна защита и съдействие от 10.02.2010г. в размер на 1000 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №159/ 20.10. 2014г., постановено по в.гр.дело № 376/2014 г. на Варненския апелативен съд, гр.о., втори състав.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] да заплати на Н. К. И., ЕГН [ЕГН], К. Г. Д., ЕГН [ЕГН] и на Я. Г. И., ЕГН [ЕГН] разноски 1000лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: