3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№592
гр. София, 17.07.2014год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори юли през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова ч.т.д. N 1040 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма], [населено място], срещу определение № 803 от 11.12.2013г. по в.т.д. № 576/2013г. на Варненски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на банката по чл. 248 ГПК за изменение и допълване на постановеното по делото решение в частта за разноските.
Частният жалбоподател поддържа, че разпоредбата по чл.7, ал.3 вр. ал.2 от Наредба № 1/ 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно която за защита по дела за несъстоятелност адвокатското възнаграждение се изчислява на база на стойността на предявените вземания, намира приложение и по делото, образувано по молба за откриване на производство по несъстоятелност. Излагат се и аргумент, че към момента на постановяване на въззивното решение, банката вече е предявила вземанията си и те са приети от синдика в пълен размер, като срещу списъка на приетите вземания в тази част не е постъпило възражение. Твърди се, че апелативният съд неправилно е отказал да присъди 26 403,61 лева разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство, като се признава факта, че това възнаграждение е договорено не само за защитата, осъществена по въззивното дело, но и за цялото производство по несъстоятелност във всичките му фази и за всички други производства, свързани с производството по несъстоятелност.
Ответниците по жалбата, не заявяват становище по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С молба по чл.248 ГПК банката е поискала да бъде изменено възивното решение, в частта, в която е отменено първоинстанционното решение на Окръжен съд – Добрич за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на [фирма] за разликата над 750 лева до присъдената сума от 151 500 лева, и да се допълни въззивното решение, като се присъдят в нейна полза разноски от 26 403,61 лева – адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Апелативният съд е оставил без уважение молбата по чл.248 ГПК, препращайки към мотивите на решението относно дължимите на страните разноски. Приел е, че делото по молбата за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника е с неоценяем интерес, тъй като производството е за универсално принудително изпълнение. Посочил е, че нормата на чл.7, ал.3 вър. ал.2 от Наредба № 1/ 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, има предвид защита по дела за несъстоятелност относно предявените вземания по чл.694 ТЗ, при които адвокатското възнаграждение се определя на база на стойността на тези вземания. Изложени са и аргументи, че с подаването от кредитор на молбата по чл.625 ТЗ същият не предявява вземанията си, като кредиторът само установява наличието на изискуемо парично вземане на длъжника, свързано с търговска сделка и неплатежоспособността на длъжника, а предявява вземанията си пред синдика едва след решението за откриване. Според решаващия състав, на банката не се дължат разноски за въззивната инстанция за заплатеното от нея адвокатско възнаграждение, тъй като то е договорено не за защита по въззивното дело, а за цялото производство по несъстоятелността във всичките му фази, вкл. и за исковете по чл.646, чл.647 и чл.694 ТЗ, както и за заповедни и изпълнителни дела срещу трети лица и производства, свързани с предоставени обезпечения- особени залози, реални залози, финансови обезпечения и ипотеки.
Определението е частично неправилно.
Производството по несъстоятелност е многофазно, като всяка фаза от него завършва с краен съдебен акт. В трайната и без противоречива практика на съдилищата се приема, че във фазата на разглеждане на молбата по чл.625 ТЗ вземанията на кредитора, съответно присъединения кредитор, по чиято молба е открито производството по несъстоятелност, не се установяват със сила на пресъдено нещо с решението по чл.630 ТЗ, тъй като не са предмет на спора, който обхваща наличието или липсата на състоянието на неплатежоспособност, съответно свръхзадълженост. Следователно, при определяне на минималното адвокатско възнаграждение за осъществено представителство във фазата на разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, приложение намира разпоредбата на чл.7, ал.1, т.4 от Наредба №1/ 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, относима за неоценяемите искове. Правилото на чл.7, ал.3 от същата наредба за определяне на минимума на адвокатското възнаграждение на база на стойността на предявените вземания за защита по дела за несъстоятелност е приложимо в хипотеза на осъществена правна защита в етапа на предявяване и приемане на вземанията, но не и в предхождащата го фаза на разглеждане на молбата за откриване на производството по несъстоятелност. И при обжалване на решението, с което е открито производството по несъстоятелност, независимо от незабавното му действие и развитието на следващия стадий по приемане и предявяване на вземанията пред съда по несъстоятелността, база за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение не може да бъде стойността на предявените вземания, тъй като разноските не са направени за тази фаза от производството, а за предпоставящия етап по разглеждане на основателността на молбата за откриване на производството по несъстоятелност.
Предвид изложеното, определението по чл.248 ГПК на въззивния съд, с което е отказано изменение на въззивното решение относно разноските за първата инстанция е правилно и следва да се потвърди.
На основание чл.81 ГПК и чл.78, ал.1 ГПК вр. чл.621 ТЗ, на банката се дължат направените от нея за адвокатско възнаграждение във въззивното производство. Неправилно апелативният съд е приел, че адвокатското възнаграждение за представителството пред въззивната инстанция не се дължи, с оглед неоспорвания от банката факт, че то е договорено и дължимо във връзка процесуалните действия във всички фази на производството по несъстоятелност и съпътстващите го производства. Представителството на банката е осъществено във въззивната инстанция от адвокатско дружество „Ш. – Л. и С”, въз основа на преупълномощаване с обем на представителната власт – представителство по делото по несъстоятелност, образувано по подадената молба за откриване на производството по несъстоятелност, във връзка с което представителство е издадена фактирата, по която е заплатено адвокатско възнаграждение от 26 403,61 лева. Тъй като договореното възнаграждение обхваща и фазата на откриване на производството по несъстоятелност, за представителството пред въззивната инстанция, при общо договорено адвокатско възнаграждение за цялото развитие на производството по несъстоятелност, за посочената фаза се дължи нормативно определения минимум на адвокатско възнаграждение по чл.7, ал.1, т.4 от Наредба №1/ 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 300 лева. С оглед изложеното, обжалваният акт следва да се отмени в частта, с която е отказано допълване на решението за направените от банката разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева за въззивната инстанция, като за разликата над 300 лева до претендираната сума от 26 403,61 лева определението е правилно.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОТМЕНЯ определение № 803 от 11.12.2013г. по в.т.д. № 576/2013г. на Варненски апелативен съд, в частта, с която е отхвърлена молбата по чл.248 ГПК за допълване в частта за разноските на въззивно решение № 290/ 29.10.2013г., постановено по в.т.д. № 576/2013г. от Апелативен съд – Варна, чрез присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 300 леваза въззивната инстанция, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], разноски по в.т.д. № 576/2013г. от Апелативен съд – Варна за въззивната инстанция в размер на 300 лева- адвокатско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 803 от 11.12.2013г. по в.т.д. № 576/2013г. на Варненски апелативен съд в останалата му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.