О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 377
гр. София, 13.06.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 545 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] и П. С. П., [населено място] срещу решение № 2061 от 04.11.2016г., постановено по т.д. № 3427 / 2016 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 859, постановено на 11.05.2016г., по т.д. № 7006 / 2013г. на Софийски градски съд. С него е признато за установено на основание чл.464, ал.1, ГПК вр. чл.240 ЗЗД по предявените от [фирма] срещу касаторите, че за [фирма] не съществува вземане към П. П., действащ като [фирма], в размер на 484807 евро, представляващо невърнат паричен заем по договор за заем от 29.09.2005г., анекс от 28.09.2010 г., договор за заем от 20.10.2007г., анекс от 28.09.2010г., нотариален акт за учредяван на договорна ипотека върху недвижим имот от 06.04.2012 г. № 31, том І, рег. № 325, дело № 28 от 2012 г. по описа на нот. Е. П., рег. № 589 от НК, споразумение за уреждане на финансови отношения от 10.05.2012г. и споразумение от 05.11.2012г. към договорите за паричен заем, законна лихва върху главницата от 12.11.2012г. до окончателното изплащане на вземането.
Касаторите твърдят, че атакуваното решение е неправилно, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с обсъждането на събраните по делото доказателства, което е довело до необоснованост на изводите и нарушение на материалния закон. Претендират разноски.
Ответникът по жалбата, [фирма], в подробен писмен отговор оспорва жалбата като недопустима и неоснователна. Претендира присъждането на разноски за касационното производство.
Върховния касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Пред Софийски градски съд е предявен отрицателен установителен иск за липса на вземане в размер на 484 807 евро между ответниците –настоящи касатори, основано на твърдението на ищеца, [фирма], за липсата на осъществен валиден юридически факт, пораждащ това вземане, а именно – сключени договори за заем от 29.09.2005г. и 20.10.2007г., поради което и последващата цесия за вземане в размер на 484 807 евро в полза на [фирма] не е породила прехвърлително действие. Спорно между страните е било осъществен ли е фактическият състав по сключване на договорите за заем чрез реалното предаване на сумата. Решаващият състав е изходил от съображението, че доказването, че уговорените суми действително са предадени от заемодателя, М. М., на заемателя, П. П., е в тежест на ответниците – настоящи касатори, които твърдят и се ползват от това обстоятелство, а банката – ищец го отрича. За да уважи предявеният отрицателен установителен иск по чл.464 ГПК, въззивният съд е достигнал до извода, че извършената в полза на [фирма] цесия не е породила прехвърлителен ефект, поради липсата на прехвърлено вземане по посочените договори за заеми. Въз основа на анализ на всички доказателства по делото, въззивният съд е приел, че твърдените заемни договори не са били сключени и съответно не са породили вземания в полза на заемодателя, М. М., тъй като не е осъществен съществен елемент от фактическия състав на договорите за заем, а именно реалното предаване на сумите по тях.
Жалбоподателите посочват като основание за допускане до касация на обжалваното решение произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по материалноправен и процесуалноправен въпрос, касаещи: „релевантността за съществуването на заемното правоотношение на други факти извън тези от фактическия състав на договора за заема” и „доказателствената стойност на извънсъдебното признание на заемателя за предаване на заемната сума, доказано с писмените документи, които го материализират и със свидетелски показания”. Цитират следната константна съдебна практика: решение № 261/22.01.2014г. по гр.д. № 2354/2013г. на ІІІ ГО на ВКС; решение № 174/29.04.2011г. по гр.д. № 640/2010г. на ІV ГО на ВКС; решение № 69/24.06.2011г. по гр.д. № 584/2010г. по ІІІ ГО на ВКС; решение № 3372/9.10.1959г. по гр.д. № 6888/1959г. на І ГО ВКС; решение № 883/5.04.1969г. по гр.д. № 390/1969г. на ІІ ГО на ВКС.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват наведените основания за допускане на решението до касация, предвид следното:
Първият въпрос не покрива общото основание за допускане на касационния контрол, тъй като изводът на въззивния съд за невъзникване на заемните правоотношения се гради изцяло на направения от него извод, че липсва елемент от фактическия състав на реалните по своя характер договори за заем – предаването на заемната сума. Неоснователно в случая се слага от касаторите знак на равенство между липсата на елемент от фактическия състав на договорите за наем /предаването на заемната сума/ и обстоятелствата, въз основа на които е направен извода за липсата му. Вторият въпрос също не може да обуслови допускането на касационното обжалване, тъй като отново е предпоставен от приемане на съдържащото се във въпроса твърдение на касаторите, че предаването на заемните суми е доказано от писмените доказателства и свидетелските показания в противовес на извода на въззивната инстанция, обосновала обратния извод на база съвкупна преценка на всички доказателства по делото, включително въз основа на писмените и гласни доказателства, на които се позовават жалбоподателите. Нещо повече, атакуваното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, съгласно която извънсъдебните признания на страната за неизгодните за нея факти следва да бъдат ценени наред с всички доказателства по делото, като те не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила спрямо трети, оспорващи фактите лица, какъвто в настоящия случай е банката-ищец. Решението не е постановено в противоречие на цитираната практика по чл.290 ГПК, тъй като даденото в него разрешение е съобразено с установена по делото конкретна фактическа обстановка и направените въз основа на това изводи от съда, а именно: подписаните договори не водят до еднозначен извод за предоставяне на заемните суми с оглед направено тълкуване на клаузите им; заемодателят не е декларирал в Г. по чл.50 ЗДДФЛ предоставените заеми, като те са декларирани едва след завеждане на делото; неубедителност на свидетелските показания, мотивирана не само с наличие на заинтересованост на лицето по чл.172 ГПК, но с трудно обяснимото от житейска гледна точка на заявеното от свидетеля – заемодател, че е държал всички пари от общо 905 000 лева в наличност /дори при купюри от 100 лева, това са 9050 бр. банкноти/, а не в банка, с оглед значителния размер на сумите, реалната покупвателна стойност на парите и високия процент на лихвите към съответния процесен период и криминогенната обстановка в страната, както и алогичността на твърдението, че през 2012г. свидетелят е искал връщане на заема, поради възникнала надлежна нужда за това на фона на сключване на договор за цесия на вземанията през април 2013г. с падеж 10 години след подписването на договора /падежът е през 2023г., когато свидетеля би бил на 77 годишна възраст/; клаузата на договора за цесия, че цедентът не носи отговорност от никакво естество, ако длъжникът извърши действия или процедури, които оспорват прехвърленото вземане и вследствие на които то бъде признато за несъществуващо, като цедентът няма право на регрес в отклонение на чл.100, ал.1 ЗЗД, сочеща, че за цесионера- търговец е без всякакво значение, дали срещу престирането на цена от 900 000 лева ще получи нещо насреща, което също е индиция, че всъщност нищо не е прехвърлено; липсата на каквито и да е доказателства за постъпване на процесните суми в патрумониума на заемателя-търговец /счетоводно отразяване/ и за какво те са послужили- кои разходи са били покрити с тях.
С оглед изхода на делото, всеки от жалбоподателите следва да заплати на ответника по касацията разноски от по 75 лева- юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на срещу решение № 2061 от 04.11.2016 г., постановено по т.д. № 3427 по описа за 2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], с ЕИК[ЕИК], и П. С. П. от [населено място], с ЕГН [ЕГН], да заплатят на [фирма], с ЕИК[ЕИК], по 75 лева всеки от тях – разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.