3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 324
гр. София, 13.05.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 3514 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Б. Р., срещу решение № 1413 от 04.07.2014г. по в.гр.д. № 4803/2013г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 7261 от 01.11.2013г. по гр.д. № 14321 / 2012г. на Софийски градски съд, ГО, I-20 състав, за отхвърляне на предявения от касатора срещу [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на 120 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, получени при ПТП, настъпило на 06.08.2011г., ведно със законна лихва върху претендираното обезщетение от 06.08.2011г. до окончателното му плащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради – нарушение на материалния закон – чл.202, ал.2 КЗ
Ответникът, [фирма], счита, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, а в случай на допускането му, поддържа, че жалбата е неоснователна. Претендира разноски за настоящата инстанция – юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
Ответникът по жалбата Б. А. М., трето лице помагач на страната на ответника по иска, не представя отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че прекият иск на увреденото лице срещу застрахователя е неоснователен, тъй като не есе доказва наличие на застрахователно правоотношение към датата на деликта – 06.08.2011г. по застраховка „Гражданска отговорност” между ответното застрахователно дружество и собственика на лекия автомобил, чийто ползвател е участник в ПТП, поради прекратяване на застрахователния договор при условията на чл.260, ал.2 вр. чл.202, ал.2 КЗ на основание неплащане на разсрочена вноска от дължимата застрахователна премия. В процесната полица, изрично е предвидено, че при неплащане на разсрочената вноска от застрахователната премия, каквото е налице в настоящия случай, застрахователният договор се прекратява с изтичане на 15 – дневен срок от датата на падежа на разсрочената вноска. Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.202, ал.2 КЗ, с която е създадена фикция, че писменото предупреждение на застрахователя за разваляне на договора ще се смята връчено, когато в застрахователната полица застрахователят изрично е посочил, че упражнява правото си на разваляне на договора след изтичане на 15–дневния срок от датата на падежа на разсрочената вноска. Застрахователят е изпълнил задължението си по чл.294 КЗ и е предоставил на Информационния център към Гаранционния фонд на 11.03.2011г., четири месеца преди настъпването на процесното ПТП, информация за прекратяване от точно определен момент на застрахователния договор. Въззивният съд е приел, че прекратяването на застрахователното правоотношение по договора за застраховка „Гражданска отговорност” се е осъществило с настъпването на следните предпоставки за това: /1/ неплащане на изискуема част от разсрочената застрахователна премия; /2/ връчено чрез застрахователната полица предупреждение до застрахования, че договорът се счита прекратен с изтичане на 15 дни от падежа на неплатената премия; /3/ изпратено уведомление по чл.294, ал.1 КЗ до Информационния център на ГФ, предхождащо настъпването на ПТП, че застрахователният договор с делинквента е прекратен към точно определен момент.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по значимите за изхода на спора правни въпроси: „/1/ За да бъде прекратен един застрахователен договор, сключен при условията на разсрочено плащане на застрахователната премия и при действието на КЗ, в който е вписано предупреждение, че при неплащане в срок на поредна вноска от разсрочената премия, договорът ще бъде прекратен с изтичането на 15-дневен срок от падежа, необходимо ли е ново изрично писмено изявление от страна на застрахователя до застрахованото лице, или вписването на горния текст на лицевата страна на застрахователната полица замества това изявление и договорът се прекратява автоматично?; /2/ Вписването на подадено уведомление от страна на застрахователя по реда на чл.294, ал.1 КЗ в информационната база данни на ГФ, има ли конститутивен ефект относно действието на сключения застрахователен договор и замества ли волеизявлението на застрахователя до застрахованото лице за прекратяване на договора, поради неплащане на поредна вноска от разсрочената премия?; /3/ Ако вписването на подаденото уведомление замества волеизявлението за прекратяване на договора, то от кога договорът се счита за прекратен – от датата посочена в уведомлението, от изтичане на 15-дневен срок от датата на падежа на съответната вноска или от датата на вписване на уведомлението.?”. Касаторът се позовава на наличие на противоречива практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, по поставените въпроси, като квалифицира основанието, на които иска допускане на решението до касация по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Посочената от жалбоподателя съдебна практика, обективирана в решение № 134 / 29.06.2010г. по т.д. № 999/ 2009г. на ВКС, II ТО и решение № 77 / 08.07.2009г. по т.д. № 2/ 2009г. на ВКС, I ТО, е свързана с приложението на отменената разпоредба на чл.387, ал.3 ТЗ, която не се препокрива с нормата, съдържаща се в чл.202, ал.2 КЗ, приложима в настоящия случай и във връзка с която са изведени правните въпроси в изложението. В решение № 77 / 08.07.2009г. по т.д. № 2 / 2009г. на ВКС, II ТО, е направено ясно разграничение между двете посочени разпоредби, като е изведено, че за разлика на чл.387, ал.3 /отм./ ТЗ, в чл.202, ал.2, изр.2, изр.2 КЗ е предвидено фингирано връчване на предупреждението за прекратяване на договора за застраховка, поради неплащане на разсрочена вноска, когато в застрахователния договор е посочено кое от правата по чл.202, ал.1, изр.2 КЗ ще бъде упражнено след изтичане на 15 дневния срок от падежа на разсрочената вноска. Ето защо, неоснователно е твърдението на касатора за наличие на противоречива практика на ВКС по отношение на възможността за фингирано връчване на предупреждението за прекратяване на застрахователния договор по чл.202, ал.2, изр.2 КЗ при неплащане на разсрочена вноска.
Противоречие в практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, е налице единствено по въпроса, дали част от фактическия състав на прекратяването на застрахователния договор, поради неплащане на разсрочена вноска от премията, независимо дали връчването на предупреждението за това е фингирано или не, е засрахователят да е изпълнил задължението си по чл.294, ал.1 КЗ да изпрати уведомление до Гаранционния фонд за прекратяването на договора към определен момент и дали то е вписано в регистъра на ГФ. Въпреки, че този въпрос влиза в обхвата на тълкувателно дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС /т.2/, липсва основание за спиране на производството по настоящото дело по чл.292 ГПК, тъй като независимо кое разрешение ще се приеме за правилно, това не би се отразило на изхода на спора, тъй като застрахователят е уведомил ГФ за прекратяване на застраховката и това е отразено в базата на ГФ 4-ри месеца преди настъпването на деликта.
Последният поставен от касатора въпрос също не обуславя допускането на касационния контрол, тъй като всички изброени от него възможни дати на прекратяване на договора за застраховка с месеци предхождат настъпването на непозволеното увреждане, поради което отговорът на въпроса не е от значение за изхода на конкретното дело.
С оглед изхода на делото, на [фирма], следва да се присъдят разноски в размер на 3097,50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1413 от 04.07.2014г. по в.гр.д. № 4803/2013г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА Е. Б. Р., ЕГН [ЕГН], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], направени за настоящата инстанция разноски в размер на 3097,50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.