О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 311
гр. София, 26.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 778 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. [фирма] срещу решение № 2425 от 19.12.2016г., постановено по в.гр.д. № 4341 по описа за 2016г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 1329 от 27.07.2016г., постановено по т.д. № 592 по описа за 2016г. на Софийски градски съд /поправено с решение от 9.08.2016 г./ в частта, с която е отхвърлен искът на касатора по чл.236, ал.2 ЗЗД срещу [фирма], за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот след прекратяване на договор за наем от 26.05.2008 г., за периода 28.01.2013г. – 28.04.2013г., за разликата от 75 000 лева до пълния предявен размер от 225 000 лева, ведно със законната лихва върху нея от предявяването на исковата молба – 26.01.2016г. до окончателното й погасяване.
В касационна жалба се излагат доводи за неправилност, необоснованост и допускане на съществени нарушения на процесуалния закон. Счита, че с обжалваното решение въззивният съд неправилно е приел, че клаузата на чл. 19 от процесния договор за наем по своята правна характеристика е неустойка и е нищожна, поради противоречие с принципа на добросъвестност и справедливост, и поради това не е приложима в отношенията между страните при изчисляване размера на обезщетението, предмет на исковата претенция. Изложени са съображения, че на основание чл. 9 ЗЗД с разпоредбата на чл. 19 от договора за наем страните са уговорили отнапред трикратният размер на обезщетението, което би се дължало на наемодателя вследствие лишаването му от ползване на вещта без да е необходимо да се доказва. Претендира разноски за касационното производство.
Ответникът по жалбата, [фирма], в писмения си отговор излага становище за недопустимост и неоснователност на жалбата. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство като прилага списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивната инстанция е приела, че между страните е съществувало наемно правоотношение, което е било прекратено с изтичане на уговорения в анекс от 18.01.2012г. срок – 26.03.2012г. Ответникът – наемател, [фирма], не е изпълнил задължението си да върне вещта и за процесния период – 28.01.2013г. – 28.04.2013г. е продължил ползването на отдадения му недвижим имот. Въз основа на това е направен извод от решаващия състав, че е налице хипотезата на продължаване ползването на наетия имот от наемателя, след настъпило прекратяване на облигационната връзка, което поражда задължение в тежест на наемателя да престира обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Във връзка със спора между страните относно размера на обезщетението, апелативният съд е приел, че не може да се приложи уговореният между тях в чл. 19 от наемния договор трикратен размер на наемната цена, увеличена с анексите в размер от 25 000 лева месечно без ДДС, тъй като клаузата е нищожна, като надвишаваща обезщетителната и санкционната функция, присъщи на неустойката, тъй като подобен трикратен размер, от една страна, е драстично непропорционален на дохода, който наемателят би могъл да извлича от отдаване на вещта под наем, а от друга – неизпълнението на задължението за връщане на наетата вещ след прекратяване на договора е вече санкционирано с предвиденото в чл.17 от договора обезщетение за забавено неизпълнение. Уговореното обезщетение има характер на неустойка, която абсолютна стойност в размер на 300 % от наема изначално противоречи на принципа на добросъвестност и справедливост Въз основа на горното, въззивният съд е извел, че искът за разликата до пълния предявен размер от 225 000 лева, е неоснователен, тъй като предвиденото в чл.19 от наемния договор дължимо в трикратен размер обезщетение при продължаващо след прекратяване на договора ползване на наетия имот, има характер на неустойка, която противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като основание за допускане до касационен контрол и поставя следните правни въпроси: „1/ В материалноправно отношение съществува ли разграничение между обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД и неустойката по чл. 92 ЗЗД?; 2/ Допустимо ли е да бъде обявена за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД клауза от двустранен търговски договор, с която е определен при сключването му размерът на обезщетение за ползване на вещ след прекратяване на договор за наем, поради несъответствие на тази клауза с принципа за добросъвестност и справедливост? ”
Допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК представлява произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Този въпрос не трябва да касае правилността на обжалваното решение, възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събрани по делото доказателства. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият поставен въпрос не е относим за спора, тъй като въззивната инстанция е направила отграничение между фактическите състави на чл.236, ал.2 ЗЗД и чл.92 ЗЗД и не е смесила същите. Позовавайки се на нищожност на клаузата за неустойка, поради противоречие с добрите нрави, въззивната инстанция е застъпила становището, че същата е неприложима, поради което се дължи обезщетение за ползване на наетия имот след прекратяване на наемното правоотношение в размера на уговорения наем. Вторият въпрос също не може да предпостави допускането на касационния контрол, поради неосъществяване на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въззивният съд по същество се е позовал на противоречие на клаузата за неустойка с обезщетителната и санкционната функция, присъщи на неустойката, като критерии са залегнали в задължителната практика на ВКС- ТР №1/2009г. по тълк.д. №1 /2009г. на ОСТК на ВКС при определянето на противоречие на уговорка за неустойка с добрите нрави. С оглед липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване е безпредметно обсъждането на наведения допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изхода на спора, на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 2780 лева- заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2425 от 19.12.2016г. по в.гр.д. № 4341 / 2016г. на Апелативен съд София.
ОСЪЖДА М. [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], разноски за настоящото производство в размер на 2780 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.